STROGO SEKRETNO
Krassimir
Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact


'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID:
Password:

От нашия архивен фонд
Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
50 години цветни преврати
Всичко ново е забравено старо
03.2017

През 2017 г. и 2018 г. се навършват 50 години от събитията, станали през 1967 г. и 1968 г., които бяха преломни за Европа и света.

Те останаха в историята с две формулировки: "Париж 1967-1968 г." и "Пражка пролет 1968 г."

Но картината беше много по-широка.

Какво всъщност ставаше през 1967 г. и 1968 г.?

От перспективата на отминалите 50 години мога да направя извода, че това бяха първите цветни контрареволюции, организирани от евроатлантизма и ционизма срещу СССР и социализма в Европа. Те кулминираха през 1989-1990 г. с колосалното предателство на Горбачов и Елцин, краха на СССР и на световния социализъм.

Това е точната оценка, до която още не са стигнали и в Русия, /по-точно във властите, след 1991 г/.

Нашата поредица ще завършим към лятото на 2018 г. Преди години публикувахме нейни части. Сега ще е попълнена и актуализирана и ще е най-пълната, правена въобще досега. Вероятно такава ще остане и в бъдеще.

Още нещо. От съвременна геополитическа гледна точка 1967-1968 г. и 1989-1990 г. бяха потвърждение на геополитиката на англосаксонския Запад, че който контролира Източна Европа, контролира Евразия, т.е. сърцевината на Световния остров, и че без контрол над Източна Европа е невъзможен разгром на СССР/Русия.

Не става дума за това че след 1944 г. Източна Европа стана "червена", а за това, че Западът не се смири със своето геополитическо поражение и по каналите на Кометата на 300-те, още през 1947 г. беше разработен план за дългосрочни операции - в началото "Операция Льоте", а по-късно различните "цветни революции", либерални и неолиберални варианти на една и съща операция, унищожението на СССР и Източна Европа, а заедно с това православието, славянщината и Евразия от англо-американската атлантическа мафия, съюзена с ционизма на Израел.

1967 г. и 1968 г. бяха изключително важни за идеологическото противоборство между САЩ и СССР. Това бяха яростната война във Виетнам срещу американската агресия, бунтовете в черните гета на САЩ, студентските окупации в Англия. Западът беше пред пропастта. Масовото движение на отрицанието на буржоазния живот от битниците, хипитата, сексуалната свобода, живота в комуните в САЩ и Западна Европа изглеждаше като окончателна присъда за капитализма. Едновременно се развиваше и културната революция на хунвейбините в Китай.

Масови антивоенни движения действаха в Япония – начело със Зенгакурен, в Западна Германия – начело с Руди Дучке, в Италия, Великобритания. Студентите се бунтуваха и срещу режимите в Испания и Португалия.

В "Третия свят" – преди всичко в Мексико, студентските вълнения доведоха и до убийства на протестиращи през септември 1968 г.

В Европа зрееха събитията в ЧССР, Франция и Полша.

Става дума за едновременните социално-политически взривове в ЧССР, Полша и Франция, които бяха съставни части от глобален процес – атаката на Запада срещу Изтока, на англоамериканския капитализъм срещу тогавашния социализъм. Те имаха обща конструкция, която от перспективата на отминалите 50 години личи все по-ясно.

Имах възможност преди 50 години, т.е. през 1967 г. и 1968 г. да участвам или да наблюдавам отблизо събитията във Варшава, Прага и Париж. /Преди това бяха събитията в Унгария през 1956 г., към които ще се върна в бъдеще./

Тук ще започна от събитията в ЧССР от края на 1967 г. и през 1968 г., превърнали се в прословутата Пражка пролет, която тогава си спечели двете крайни оценки – на пълзяща контрареволюция, и на мирна демократична реформа за изграждане на "социализъм с човешко лице".

Събитията бяха тясно свързани и още тогава полагаха фундамента на съвременното американско доминиране в Европа, подкрепяно от ционизма.

1967-1968 г. бяха наистина уникални. Цялата младеж в Европа – на Изток и на Запад, беше обхваната от бунтарството и от жаждата за социализъм и капитализъм с човешко лице. В живота влизаше следвоенното поколение, чиито кумири бяха Ленин, Че Гевара, Мао. Антиамериканските страсти бяха огромни. Пред Западна Европа беше нова социалистическа революция.

САЩ търпяха стратегическото поражение във Виетнам. В дома си имаха реална гражданска война – вълненията на чернокожите и масовото антивоенно движение. Младежта се радикализираше. В университетите се водеха редовни сражения със силите на реда.

На пръв поглед СССР и социалистическите страни бяха само на една крачка от окончателната победа. Можеха да откъснат завинаги Западна Европа, да разпаднат НАТО, да съкратят оръжията в Европа.

Да започнем от генерал Шарл де Гол – героят на Франция и Европа, човекът, който превърна Франция в динамично развиваща се държава с глобална визия. За Франция де Гол изигра роля не по-малка от Наполеон. В средата на 60-те години той реши да премине в настъпление и издигна програма за промяна на световния баланс на силите. Именно де Гол стана първият реален политик евразиатец от днешна гледна точка, което тогава не се разбираше. Той издигна лозунга – Европа от Атлантика до Урал, която разбираше като единен континентален блок, способен да се противопостави на САЩ и Англия.

Де Гол изведе Франция от военните структури на НАТО, опита се да установи мир в Близкия Изток, и най-важното – от 1965 г. до 1967 г. правеше непрестанни опити да се пребори с доларовия диктат, да върне международната валутно-финансова система към златния стандарт и националните валути. Това фактически означаваше крах на доларовото господство на САЩ. Де Гол стана за САЩ и ционизма много по-опасен враг от СССР.

В Москва обаче считаха, че това е идеологическа маневра на Запада, опит да се разложи социализмът, да се установи нова геополитика на западноевропейския капитализъм до Урал за сметка на интересите на СССР.

Беше обратното – Франция предлагаше на СССР, а в някои отношения и на Китай, велик континентален съюз и изграждането на евразиатската ос Париж – Москва – Пекин. Де Гол имаше наистина велика визия – да обедини Европа и Азия, да създаде евразиатски геополитически блок срещу атлантическата харта.

Паниката в САЩ беше огромна. Атлантизмът беше на ръба на разгрома. Още през април 1968 г. стана среща на Клуба на билдербергите с основна цел политическо унищожение на Де Гол. Главните фигури в този сценарий бяха Едмонд Ротшилд – покровител на бъдещия президент на Франция Жорж Помпиду, и ключовата фигура на ЦРУ по онова време Джеймс Ингълтън.

Според тази програма, през май 1968 г. във Франция започнаха протестите на студентите – в началото на крайно левите, които, както винаги, бяха финансирани и координирани от американското разузнаване. На барикадите на Париж бяха млади хора, свързани с ЦРУ и английската МІ-6, които след това влязоха в най-високите кабинети на Париж.

За СССР това беше идеалният момент да помогне на де Гол и на себе си. Връзки с крайно левите структури във Франция руснаците имаха чрез влиянието на кубинците и на чешкото разузнаване. Не беше проблем да се постигне исторически компромис между студентите и де Гол, който щеше да ги насочи срещу общия враг – САЩ и Англия.

Но в Москва направиха обратното. Международният отдел на ЦК на КПСС, след погрешен анализ, даде команда на френската Всеобща конфедерация на труда да изведе на улиците един милион работници. Обявена беше стачка. В резултат, в края на май над 10 милиона французи стачкуваха, т. е. практически целият френски пролетариат, и то със съдействието на Москва. Парадоксът е, че не американците, а по-скоро руснаците доведоха до падането на де Гол. Фатална грешка.

Но това не беше всичко. Подготвяше се втората фатална грешка – в ЧССР.

В Прага започваше Пражката пролет, чиито инициатори бяха в същите централи, както и на събитията в Париж и Полша. Затова може да свидетелства и постоянното подканване от западните медии СССР да влезе с танковете в ЧССР. При друго разиграване, СССР можеше да постигне колосална победа. Цяла Западна Европа искаше социализъм, комунистическите партии имаха силно влияние.

СССР можеше да не праща танковете в Прага. Радикалните антиамерикански настроения в Западна Европа щяха да се засилят и да дойдат политици като де Гол, които щяха да изведат своите страни от НАТО. Европа щеше да бъде неутрализирана и откъсната от САЩ. ФРГ щеше да напусне НАТО с обещание за военен неутралитет и евразиатска, а не атлантическа насоченост.

През онези години ФРГ се управляваше от социалдемократи като Вили Брандт и Хелмут Шмид, които развиваха диалог със СССР и Полша. Реално, НАТО беше пред разпадане. САЩ, на фона на затъването във Виетнам, нямаха никакви възможности за отговор на европейския театър.

Но Москва не осъзна тези възможности. Колосална грешка, която по-късно роди перестройката на Адропов и Горбачов. Там не разбраха, че именно военната интервенция на СССР в Чехословакия беше най-добрият изход за САЩ и НАТО, които даже я подстрекаваха.

И как може да се обясни "недоглеждането" на американското разузнаване. Първият ешелон войски в операцията "Дунав", т.е. в интервенцията в ЧССР, възлизаше на 250 000 войници и над 1000 танка. Невъзможно е да си представим, че такава мощна групировка няма да бъде забелязана цели 3-4 седмици, компактно съсредоточена по няколко направления. А американците се преструваха, че са били "изненадани".

След това СССР вече беше "агресор, плашило и чудовище" в очите на западното общество и на международното социалистическо движение. Започна кризата в еврокомунистическите партии. Получи се обратният ефект. Атаката беше пренасочена от САЩ към СССР и социализма.

Използвайки успеха си в ЧССР, американците подготвиха и следващите събития в Полша. Но там сценарият щеше да бъде различен – работническата класа срещу социализма, т.е. "Солидарност" срещу комунистическата партия. Подготовката вървеше още от 1967 г. и особено събитията през пролетта на 1968 г. във Варшава.

"Пражката пролет" в голяма степен беше стратегически дуел между СССР и САЩ, олицетворяващ огромния геополитически конфликт между атлантизма и евразиатството.

Живях във Варшава през 1966-1972 г. Работих дълги години в ЧССР като кореспондент на в. "Работническо дело" (1978-1983 г.) и имах достъп до почти всички архиви и личности , участвали в събитията. И мога да твърдя, че в ЧССР /и Полша/ през 1968 г. беше предотвратен първият по-сериозен контрареволюционен опит в тогавашния социализъм.

Какъв всъщност беше историческият фон на тези събития?

През март 1953 г. веднага след смъртта на Сталин, почина и президентът на ЧССР Клемент Готвалд. За президент беше избран Антонин Запотоцки, а министър-председател стана Широки. През юни 1953 г. в Пилзен и други промишлени райони започнаха вълнения заради значителния ръст на цените в резултат на проведената парична реформа и отмяна на ограниченията за покупка на потребителски стоки. Преди това аналогични вълнения имаше в ГДР.

През май 1956 г. в Прага студентите проведоха демонстрация с искане за отмяна на контрола върху културния и интелектуален живот. Явно това не бяха самостоятелни действия. Характерно беше, че през 1956 г., след прословутия доклад на Хрушчов срещу култа, САЩ и Западът започнаха подривни действия срещу всички социалистически страни.

Вълнения имаше не само в ЧССР, но и в Полша, ГДР и Унгария.

През ноември 1957 г. Запотоцки умря и президент и първи секретар на ЧКП стана Новотни и веднага предприе крачки към десталинизирането. Готвалд беше обвинен в култ към личността и през 1961 г. тялото му беше изнесено от мавзолея. Няколко висши партийни лидери бяха извадени от ЦК, други – пратени в затвора. Новотни не подкрепи свалянето на Хрушчов през 1964 г., което му спечели откритата неприязън на Леонид Брежнев.

През 1967 г. рязко се усложни и социално-икономическата обстановка в Полша. СССР й оказа помощ и се съгласи в рамките на СИВ да тегли западни кредити.

ЧССР обаче нямаше сериозни икономически проблеми. Фокусирането върху тях от опозицията през 1967 г. и 1968 г. беше демагогия. ЧССР беше сред първите страни в Европа по социални постижения. Тя беше и сред 10-те най-развити страни на планетата. Целият свят знаеше Шкода, ЧКД, Татра, Сигма, Зетор, пивото, кристалът. Чехите бяха на първо място в света по производство на трамваи, на второ – по мотоциклети, на пето – по оръжие. След СССР, ЧССР беше единствената страна на изток от Берлин, която можеше напълно сама да построи атомна електроцентрала. Тук, за първи път в социализма, изчезна границата между града и селото.

Реално, реформите започнаха при Новотни, а не при Александър Дубчек. Една от причините за отстраняването на Новотни обаче беше, че не се съгласи с разполагането на територията на ЧССР на съветско ядрено оръжие. И Новотни беше свален от поста първи секретар, а след това и президент.

В тогавашната ситуация Чехословашката комунистическа партия имаше, след КПСС, най-високия авторитет като автентична партия на работническата класа с исторически традиции и заради това започнатите от Новотни реформи изпреварваха указанията от Москва и внасяха сериозен смут в другите социалистически страни.

Либерализирането в ЧССР започна при Новотни. Членът на ЦК на ЧКП и ръководител на Института по икономика на пражката академия на науките – ционистът Ота Шик, станал и основен икономически експерт на Пражката пролет, говореше за сериозна икономическа криза, което намери отзвук във Варшава и Будапеща. Кризата, обясняваше той, може да бъде преодоляна само с дълбоки реформи, като на мястото на плановата икономика трябва да дойде "социалистическото пазарно стопанисване", което обаче не можеше да обясни какво означава.

Днес знаем, че пазарната настройка е много по-убийствена и паразитираща от социалистическата бюрокрация. Но тогава думите на Шик правеха впечатление, съпътствани от идеи за независимост на профсъюзите, работническо самоуправление, внос на западен ноу-хау, свободно ценообразуване. Така Шик стана баща на пазарните реформи в ЧССР още при Новотни, който загуби контрола над идеологията, атакувана и от друг основен актьор на Пражката пролет, също ционист - Давид Голдщукер. Списанието "Литературни новости" се превърна в платформа на интелигенцията, атакуваща социализма.

Още един момент, че Новотни е бил свален от самите чехословашки комунисти и че те сами са избрали Дубчек, също е спорен. Истина е, че на пленума от 3-5 януари 1968 г. срещу Новотни се обединиха всички групи в ЦК и той, като президент, беше освободен от поста първи секретар. Но в Москва към това се отнесоха спокойно. Дубчек беше техен човек, прекарал много години в СССР, абсолвент на висшата партийна школа на ЦК на КПСС. Той беше още по-удобен за Москва, тъй като беше податлив и с ограничени възможности.

В ЧССР по онова време имаше все пак човек, който можеше да се сравни с авторитета на Новотни. Това беше Густав Хусак, който през 1944 г. беше един от ръководителите на Словашкото национално въстание, а след войната и глава на правителството на Словакия. Почти не се знае, че именно Хусак беше автор на идеята за влизане на Словакия в състава на СССР (без Чехия) и считаше ционистите в комунистическото движение на Чехословакия за "неблагонадеждни елементи".

Но през 1951 г. Хусак беше арестуван по донос на партийния ръководител на Словакия Широки и излезе на свобода чак през 1963 г. Но в ЧКП решиха, че след Новотни по-добре е да се постави слаб човек, а именно Дубчек. В тогавашните условия неговият избор без съгласието на Москва и лично на Брежнев би бил невъзможен. Вероятно свалянето на Новотни се дължеше на отказа му да се съгласи да разположи съветско ядрено оръжие на границата с НАТО, т.е. с ФРГ, което в тогавашната международна ситуация беше важно. А и лично Брежнев не харесваше Новотни, който след 1964 г. разкритикува начина на отстраняването на Хрушчов.

Как беше осъществено свалянето на Новотни? Необходимо беше някакво събитие, което да покаже, че народът е загубил доверие в своя лидер. Това събитие стана на 30-31 октомври 1967 г., когато, на фона на дискусията в Политбюро на ЦК на ЧКП, станаха вълнения на студенти на Пражкия технически институт в общежитията Страхов. Причината беше прекъсване на тока и на 31 октомври студентите излязоха на улицата, протестиращи срещу "непоносимите условия за живот в общежитията", които реално бяха дворци в сравнение с общежитията в България, Югославия или СССР. Но, така или иначе, около 1500 студенти преминаха през Храдчани. Милицията се намеси. Говореше се, че Новотни е наредил младежите да бъдат разпъдени.

Акцията срещу студентите предизвика остра реакция в ЦК на ЧКП и Новотни се обърна за помощ към Москва, въпреки че разбираше, че демонстрации по онова време можеха да се организират само от КГБ или от ЦРУ. Американците отпадаха, тъй като по този начин помагаха на Брежнев да постигне своята цел и да отстрани Новотни. Оставаше КГБ. И, разбира се, чехословашката Държавна сигурност – StB.

В края на декември 1967 г. се състоя съвещание, на което цели 18 часа се обсъждаше кой да замени Новотни. Брежнев беше харесал Дубчек, който по време на войната беше живял в Казахстан, млад партиен функционер, завършил висшата партийна школа в Москва и след това ръководител на Словашката комунистическа партия, но с доста нисък интелектуален хоризонт. И вероятно никога нямаше да стане чехословашки партиен лидер, ако не бяха хладните отношения между Брежнев и Новотни.

На 4 януари 1968 г. президентът Новотни беше отстранен като първи секретар на ЧКП и на негово място беше избран Дубчек.

В края на март 1968 г. Новотни беше свален и от поста президент на страната. Вместо него беше избран Лудвиг Свобода, герой от Втората световна война. Премиерът Ленарт беше сменен от Черник. Дубчек, със своята политика към обновяване на партията, стана главната политическа фигура в страната.

В края на януари 1968 г. той имаше среща с Брежнев. Постепенно се срещна и с други ръководители, като най-тесни контакти установи с унгарския лидер Янош Кадар. Но Дубчек нямаше намерение да прави реформи или да бъде либерален. Обратното, правеше всичко възможно да успокои страстите, че ЧССР има намерение да премине към западния блок.

Имаше и други неща, за които тогава не се знаеше. През 1960 г. САЩ започнаха разполагането на ядрени ракети в Европа и Азия: 60 ракети "Тор" в Англия, 30 ракети "Юпитер" – в Италия, 15 ракети "Юпитер" – в Турция.

В отговор СССР взе решение да разположи свои ядрени ракети – 40 установки за СС-4 и СС-5 на Куба. Започна Кубинската криза.

САЩ и СССР бяха на ръба на ядрената война. Кризата продължи 38 дни, след това ракетите бяха изтеглени както от Куба, така и от Турция. Но в Европа американците продължиха да разполагат ракети, което принуди СССР да направи същото, но вече извън територията на СССР. Едновременно вървяха преговорите за Договора за неразпространение на ядреното оръжие, който беше подписан в ООН на 12 юли 1968 г. За да компенсира геополитическите загуби от договора СССР трябваше да получи възможност да разположи ракети и ядрени заряди на границата с НАТО, симетрично на онова, което правеха САЩ по отношение на Варшавския договор. Според договора за неразпространение имаше негласна договореност, че САЩ и СССР няма да предават ядрени оръжия на своите съюзници. СССР имаше войски в Унгария, Полша и ГДР и можеше да разполага тактическо ядрено оръжие, което се намираше в съветските части, дислоцирани там след Втората световна война.

Но в ЧССР имаше проблеми. Там нямаше съветски войски и през 60-те години. Прага отказваше да приеме това оръжие на своя територия. Заговори се за неутралитет. Появи се ситуация, в която, при евентуален конфликт с НАТО в Европа, на един от важните участъци на фронта от страна на СССР и Варшавския договор щеше да липсва ядрено оръжие, а от другата – американците щяха да го имат.

Така че съветските лидери имаха достатъчно причини да искат смяната на Новотни. През януари операцията за неговата смяна завърши успешно. Но обстановката в ЧССР продължаваше да се усложнява. Интелигенцията искаше демократизиране, започна създаването на многопартийна система. Планираше се федерализиране на държавата и разширение на пълномощията на органите на Чехия и Словакия. Компартията губеше влияние. В печата се появиха антисъветски статии.

В началото на март 1968 г. се състоя нова среща на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор в София. От една страна, социалистическите страни демонстрираха подкрепа за новото ръководство начело с Дубчек, от друга – се опитваха да предпазят от остри завои политиката на ЧКП.

През май 1968 г. Чехословакия беше обхваната от масови митинги (по същото време и Париж) на независимите обществени организации. Състояха се изборите за извънредния ІХ конгрес на ЧКП, които доведоха до победа на реформаторите.

През юни 1968 г. 300 историци на философския факултет на Карловия университет излязоха с нови постулати. Съветското ръководство предупреди ЧКП за "ревизионистичната линия, водеща към преврат и откъсване от Варшавския договор". Дубчек обаче имаше все по-силната подкрепа на комунистите в Западна Европа, Югославия и Румъния. Чехословашкото общество беше дезинтегрирано и вътрешно разбито. През юни 1968 г. дадоха заявки за регистриране над 70 политически организации. В края на юни беше публикуван манифестът "2000 думи", съставен от писателя Вацулик и подписан от много известни дейци и комунисти.

Но в СССР и другите социалистически страни "2000 думи" беше оценен като призив към контрареволюция. В ЧКП започна подготовката за ХІV извънреден конгрес, обявен за 7 септември, на който Дубчек трябваше да укрепи своите позиции и да избере нов ЦК с ново съотношение на силите.

На този фон все по-релефни ставаха целите на американците в събитията в Чехословакия. Те провеждаха и операциите си срещу де Гол и в Полша, и искаха да дискредитират СССР в Западна Европа.

Разчетът беше ясен. САЩ искаха да поставят СССР в сложно положение – ако не предприеме нищо, източният блок ще започне да се разпада, ако въведе войски – ще нанесе удар на засилващия се еврокомунизъм в Западна Европа и нейните опити да се отдалечи от САЩ.

ЦРУ участваше пряко в събитията в ЧССР. През пролетта на 1968 г. генерал Ян Чейна избяга в САЩ, което съвпадна със слуховете за неуспешен военен преврат за връщане на Новотни на власт. През април съветските посланици информираха лидерите на ГДР, Полша, Унгария и България, че в Чехословакия действа антиправителствена група, в която влизат социалдемократът Черник, бившият член на ЦК Прохазка, генерал Крейчи, писателите Кохоут, Вацулик, Кундера, Хавел, поддържащи връзките с емиграцията, начело с Тигрид. Радио "Свобода" и "Свободна Европа" заливаха ЧССР с пропаганда. СССР, от своя страна водеше яростна война срещу реваншизма и неофашизма на ФРГ.

От перспективата на изминалите години става ясно, че целта на реформаторите в Прага беше не построяване на социализъм с "човешко лице" , а преразпределение на собствеността. /Такава беше и целта на перестройката на Горбачов години по-късно в СССР./ От тази гледна точка събитията в ЧССР през 1968 г. бяха всъщност първият опит за "перестройка" в социалистическите страни.

Почти не е известно, че въвеждането на войските в ЧССР се предшестваше от консултации между СССР и САЩ. На преговорите от 26 август 1968 г. Брежнев заяви: "Резултатите от Втората световна война за нас са непоклатими и ще ги отстояваме даже със заплахата от нов конфликт. Попитах президента Джонсън, признава ли и днес американското правителство в пълен обем договорите от Ялта и Потсдам и на 18 август получих отговор. По отношение на ЧССР и Румъния – напълно, трябва да се обсъжда въпросът с Югославия".

От една страна, това беше капанът на САЩ, които "позволяваха" на СССР да влезе в ЧССР, а от друга – показател за колосалната геополитическа битка. Така или иначе съветските войски влязоха в ЧССР на 21 август 1968 г. което само по себе си, беше блестяща операция на съветското военно разузнаване и лично на маршал Огарков и на създадения от него Спецназ, т. е. евразиатецът Огарков срещу циониста Голдщукер.

Дубчек си подаде оставката чак през април 1969 г., председателят на националното събрание Смърковски – през януари 1969 г., а министър-председателят Черник – чак през януари 1970 г. И именно те тримата подписаха протокола за условията на пребиваване на съветските войски в ЧССР, разбира се, под давлението на промосковските лидери – Хусак, Билак, Швестка, Ленард, Якеш и др. По този начин беше разбит и митът, че СССР е действал силово там, където е било необходимо търпение. Нищо подобно. Според днешните критерии, Москва проявяваше необяснима мудност. Брежнев лично защитаваше Дубчек, въпреки че вече беше ясно, че това е грешка. Но и Брежнев не обичаше да си признава грешките.

В края на юли 1968 г. отношенията така се изостриха, че стана необходима среща на двете Политбюра на границата в Черна над Тиса. Чехите се държаха предизвикателно, особено Франтишек Кригел, който не криеше своите ционистки възгледи, на което Пьотр Шелест трябваше да обяви, че този "галийски евреин не е партньор". Делегацията на ЧКП демонстративно напусна и Брежнев трябваше да отиде лично във вагона на Дубчек, където договориха нова среща в Братислава и приеха декларация за "нерушимостта на социалистическия лагер".

Какво щеше да стане, ако през август 1968 г. СССР и неговите съюзници не бяха въвели войски в ЧССР? Трудно е да се отговори.

Можеше да се стигне и до Трета световна война. Ясно е обаче, че не ставаше дума за "социализъм с човешко лице", въпреки че намеренията на голяма част от участниците в тези събития бяха такива. Ставаше дума за реставриране на капитализма, който навсякъде има едно лице, като днешното в Чехия, Словакия, България, Естония, Румъния.

В тогавашните условия главната цел на СССР беше постигната – в отговор на разполагането на ядрено оръжие от САЩ в Западна Европа руснаците разположиха свое ядрено оръжие по границата с НАТО, т.е. в ЧССР.

САЩ също постигнаха своите цели. Де Гол беше наказан, а еврокомунистите във Франция и Италия бяха откъснати от СССР. Полша беше разклатена. Същото се отнасяше и за Унгария, Румъния и Югославия.

От страна на Запада вървеше пълзящо преразглеждане на резултатите от войната в колосална геополитическа битка, чиято кулминация бяха събитията в Източна Европа и СССР през 1989 г.

Продължение в следващия брой


You have read 1 of your 10 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.



 Issue 261, March 2017DiscussPrint articleSend to friend
Путин и Тръмп са в системен капан
Началото на годината беше невероятно динамично за Русия в основни направления – САЩ, Украйна, Сирия, Иран, Китай, Израел... »»»
    Войната зад стените на Ватикана
В предишния анализ "Нещо много важно става зад стените на Ватикана" посочихме, че папа Франциск /Берголио/ успя да съср... »»»

 



 
(c) 1993-2017, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com