Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact


'18'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID
Password


Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
Отново за амебата и бомбата за маймуната
01.2015

В началото на 2015 г. отново бих искал да напиша нещо оптимистично. Започнах да се оглеждам за подходяща тема. Онези, които ме познават, знаят, че съм оптимист и мога да пиша на всяка тема по всякакъв начин. Поне това съм научил за 45 години в занаята.

Продължих да се оглеждам. Примирих се даже с позицията на минималния моралист. Но и тя не ми помогна. Наоколо само сифилис – предимно в преносния смисъл. Бог е считал, че само един справедлив е достатъчен да спаси Содом. Засега обаче, аз не го забелязвам.

И не знам защо в такива моменти си спомням за някои неща, за които вече съм писал.

Амеба! Това наоколо си е амеба и половина.

...Болките са внезапни и страшни. Притъмнява в очите. Човек го залива студена пот. Повръща му се и има ужасно разстройство. Силите го напускат като от спукан балон. Мисли, че има рак на стомаха и че краят наближава.

Тези чувства ме споходиха за първи път през 1985 г. в Кабул. Като журналист от тогавашния официоз гостувах на афганистанския официоз. Трябваше да направя няколко интервюта, между другото с Бабрак Кармал, да прочета няколко лекции, да се видя с някои стари колеги от бившия СССР и от други бивши сега соцстрани.

Домакините от Кабул ме изкарваха извън града по пътища, които не бяха минирани или обстрелвани, за да наблюдаваме онази война. Една вечер ми дадоха официална вечеря. В местните условия това беше малка пържола със зелена салата.

През нощта светът се завъртя пред очите ми. Болките бяха внезапни и страшни. Започнаха спешно да търсят лекар. В съседната сграда беше отседнал гостуващият тогава танцов състав на Таджикистан, който обикаляше съветските поделения. С тях имаше и един лекар, когото почти не видях в трезво състояние.

Но въпросът му беше уместен: "Какво си ял на вечеря? Салата ли? Именно там е била."

"Какво е било там" – запитах, с надежда, че все пак ще оцелея.

"Амебата, не се бой, ще те оправим".

Тогава бях типичен пример на наивник, който даже не беше чувал за този високотоксичен моноклетъчен микроорганизъм, който попада чрез разни недобре умити растения в стомаха и може да направи големи поразии.

След това вече знаех какво да правя, но въпреки това, амебата ме споходи още няколко пъти – в Африка и Азия. Но аз знаех как да я посрещам. Вече не бях наивник. Сам се справях с нея.

Тогава в Кабул лекарят ме изпрати в местната лаборатория за анализ. Тя потвърди – Entamoeba Hostolytica. Дадоха ми лекарство. След два дни този убиец на вътрешните органи го нямаше. Край.

Не съвсем.

Остана страхът. От една страна нищо ми нямаше. От друга – нещо вътре се беше загнездило и всеки момент можеше да ме удари.

По-късно, в Адис Абеба, едва предпазихме сина ми, който, когато работех там, беше още малък, за да разбере какъв подлец е тази амеба. Африканската амеба е по-различна, не винаги се усеща. Поради това сее смърт. Там няма лекарства или болните отиват твърде късно на лекар.

В Южен Йемен, където тогава ходих няколко пъти да отразявам поредното избиване между фракции в тамошната партия, обикновено нямаше вода за пиене. Амебата ме тресна отново. Диагнозата беше същата – Entamoeba Hostolytica.

Местният лекар се усмихна. "Не се бой. Ще ти дам по-силно лекарство."

След това при пътуванията в Африка - Мозамбик, Лесото, Ангола, Намибия, ЮАР, Замбия, Заир, Судан, Джибути, Сомалия и т.н., където пътувах, за да отразявам помощта ни за местните партии или помощта на американците за други партии, които в крайна сметка стигаха до войни помежду си, винаги носех в чантата си лекарство.

Вече бях свикнал с амебата. Не можеше да ме изненада. Поне така си мислех.

Лекарите ме успокояваха: "Имаш късмет. При теб болестта винаги е в остра клинична форма. Усещаш я на първата секунда. Това е добрият вариант. По-опасно е когато не я усетиш въобще тази гадина."

Неслучайно преди 10 ноември 1988 г. амебата се признаваше за професионална болест, тъй като хората се връщаха от изпълнение на служебни задължения в чужбина и я хващаха някъде по пътя. В онази България поне амеби нямаше.

От 25 години обаче все си мисля, че отново ни е навестила моята отдавнашна позната – амебата. Този път не само мен, а цяла България, и не в клинична, а в много по-опасна форма, която трудно може да бъде открита, а когато бъде открита вече е късно.

Амебно болни политици, амебно болно общество, болна държава, болна власт.

Но не вие сте виновни, а онези, които ви деградираха до това амебно молекулно ниво на чехълчетата. И които продължават да ви плещят глупости и да ви обещават, че ще залеем Саудитска Арабия с нефт, че ще продаваме леки коли в Япония, че ще пробутваме на китайците компютри, на руснаците – чер хайвер. А реално в момента изнасяме само курви, които работят на Запад и произвеждаме кретени, които ви управляват.

Амебата продължава да атакува.

Какво наистина става? Дали вече всички сме болни?

Ако написаните от мен статии можеха да са съдебни доказателства, всички правителства след 1989 г. би трябвало in corpore да бъдат изправени пред военен съд за национално предателство и разстреляни преди прочитането на обвинителния акт. Но всичко е все още пред тях. Горе главите.

Въобще стигнах до извода, че напоследък България не само е амебно болна, но се управлява от вампири, които трябва да смучат чужда кръв. По този начин "пролятата за България кръв" вече не е метафора и може да се измерва с литри. "И, ако искате да намерите добри вести, трябва да четете некролозите на политиците.

Неслучайно повечето от тях се правят, че не четат "Строго секретно". Не им вярвайте. По-скоро трябва да са ми пожизнено благодарни, че им наливам нещо в праните кратуни. Всички те черпят знания от "Строго секретно".

Пишехме за бандитския преход. Вече доказахме, че приватизацията може да се обясни само със суперкорупцията, която ще докара на власт мафията.

В един момент се чувствах като човек, който е дал на маймуната бомба да си поиграе.

Истина е обаче, че напоследък има обнадеждаващи признаци. Защото нито една битка не е последна и нито един край не е на историята.

Всичко е въпрос на гледна точка.

Хемингуей неслучайно беше казал: "Всичко ще бъде така, както трябва да бъде, даже когато е наопаки".

Сега всичко е наопаки. И това е оптимистичният финал. Вече трябва да тръгнем да се оправяме.

Оздравявайте!


You have read 1 of your 10 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.



 Issue 236, January 2015
Нефтът – битка на унищожение
Основният въпрос, който засяга страните-производителки на нефт, е дали евтиният нефт е за дълго или за късо, дали се дъл...
    "Смъртта е за дълго, идиотизмът е завинаги"
През последните няколко седмици България ни показа по телевизията част от своите ДНК–таланти – малката Крисия, Ибрахим и...

 



 
(c) 1991-2018, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com