STROGO SEKRETNO
Krassimir
Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact


'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID:
Password:


Вектори
Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
Красимир Иванджийски на 70 години
Все още не е точка, а само запетая
06.2017

Честването на собствен юбилей винаги е натоварващо, но и доста симпатично. Моите 70 години обаче не са празнична автоадорация, а обратното – опит да покажа днешните сложни времена във версия за възрастни.

Животът ми, както на всички българи на подобна възраст, премина на два етапа: от 1944 г. до 1990 г., и след 1990 г. до днес.

Първият от тях съвременната проституираща пропаганда интерпретира на нейното мизерно умствено равнище. Това е дълбока обида за нашата памет от страна на шепа игноранти, криминалисти и примитиви.

Тъй като бях свидетел и участник в тези времена, ще напомня, че паметта ни още не е умряла, че бяхме едновременно актьори в най-големия исторически успех на България и българите през 1944-1990 г. в които се формирахме като нация и национален интерес, геополитика, геоикономика, идеология и съюзничество, въпреки че падахме и ставахме, но търсехме своите пътища през живота. И никой няма право да рецензира нашата автобиография.


1975 г., с главния редактор на "Работническо дело" Георги Боков и на полския "Трибуна люду" Юзеф Барецки


1976 г., на енергийните обекти в Западен Сибир


1977 г., в Аден, на гости на местния весктник Ас Саура


1978 г., Прага, с космонавта на ЧССР - Владимир Ремек


1985 г., ЮАР, първи журналист от Източна Европа, сред номинираните за Пулицър


2001 г., Ню Йорк, ООН


2003 г., САЩ, Лос Анжелис


С едни от най-големите африкански трофеи

С моите 70 години бях малка част от тези процеси, на които съм се спирал и в миналото. Ще ги припомня.

Роден съм през 1947 г. Родословното ми дърво и по двете линии е проследено 7-8 поколения назад, т.е. повече отколкото на британската кралица Елизабет ІІ. Може би заради това Ванга ми изпращаше разни послания.

Родът по бащина линия идва от днешно Априлци. Прадядо ми по бащина линия е участвал в Новоселското въстание. Дядо ми – по бащина линия, е бил емигрант в САЩ до 1922 г., миньор, войник, предприемач. Сбъркал и се върнал. Американците му плащаха пенсия до 1944 г. След това я присвоиха, типично по американски.

Дядо ми по майчина линия е гърмял във въстанието от 1923 г. Като деца с брат ми намерихме пушките на тавана и щяхме да се изпозастреляме.

Баща ми преди 9 септември 1944 г. е бил политзатворник в Плевенския с доживотна присъда, предписана му от татенцето на мадридския гастрольор Симеон Борисов. В затвора "вътре" добре са знаели кой какъв е "отвън". Всъщност, истинската антифашистка съпротива беше пратена за по-сигурно в затворите, а външната, както се оказа доста по-късно, беше манипулирана. Може би заради това бяха и доста сложните отношения между баща ми, който след 9-ти беше в съветническата група по културата на Вълко Червенков, и Тодор Живков и неговата съветническа група. Това обаче не пречеше на Живков, вече като домашен затворник на "Секвоя", да ме вика да поговорим. Обичаше да говори с мен за различни неща, в това число и за интервюто, в което определих от негово име Горбачов като "велик предател и политизтърсак".

Майка ми беше журналист и кадровик в БТА още по времето на Елена Гаврилова, т.е. когато "агенцията" беше в 3 стаички в къщата срещу Народното събрание и аз като малко дете /майка ми нямаше къде да ни остави/ разнасях ролките на леличките с двата телекса. Оттогава мога да се пиша "журналист".

Все пак детството ни в следвоенна унищожена София беше невероятно – "бедно и гладно, но весело". Живеехме в центъра на София на "Толбухин", след това в стария "Лозенец". Растяхме с брат ми на улицата и по едно време една от бившите секретарки на Георги Димитров – Олга Шуленина, искаше да ни "осинови".

Завърших английска гимназия с други подобни на мен отрочета на "високопоставени другари". За съжаление някои от тях вече ги няма, което стана един от сигналите, че трябва да напиша повече за онзи период на България.

По онова време нямаше наркотици, заради което спортувахме свирепо – футбол в ЦСКА, волейбол в ЦСКА и Левски – при Митко Захариев и Гигов, тенис, всичко. Не бяхме чували за транссексуалността и "гендер"-остта и гонехме девойките. И те ни гонеха. Но се и учехме.

Завърших висше образование във Варшава в наистина елитната Висша икономическа школа – международни икономически и всякакви други отношения. Оттогава имам дипломи, които се признават навсякъде по света. Дисертацията ми беше "България и Общият пазар". Обърнете внимание – това беше през 1971 г. И още тогава, на 30 страници, написах, че евентуалното ни влизане някога в ЕС ще бъде тотална катастрофа. Познах. Същото се отнасяше и за НАТО.

Споменавам Полша, защото по онова време в споменатата висша школа бяха поставени основите на геополитиката и геоикономиката в цялата социалистическа общност, за разлика от другите твърде идеологизирани науки и предмети.

Това бяха 60-те години на Европа. Невероятни. На Изток – за социализъм с човешко лице, на Запад – за капитализъм с човешко лице. И тук, и там със сигурност бяхме най-силното поколение в съвременната история на Европа. Така става след големите войни. Още тогава имах възможност да пътувам в цяла Европа – и на Изток, и на Запад, и познавам Европа като джоба си.

Като студент работех на конвейера на "Волво" в Гьотеборг, Швеция, и се досетих, че капитализмът, даже социалдемократическият, не е съвсем хуманен.

По същото време почти живеехме в Москва. Баща ми беше един от първите, които завършиха кинодраматургия в Москва. Така че познавах СССР – и по-късно като журналист, също като джоба си.

По късно опознах като двата си джоба и цяла Африка, Северна и Централна Америка и т.н.

И все някога количеството трябваше да мине в качество, т.е. в разработката на геополитиката и геоикономиката от мен след 1990 г. Разбира се, не бях първият. Но със сигурност бях първият, който преди да се захване с геополитиката познаваше почти целия свят "на място". А когато "ученикът е готов, учител винаги ще се намери".

Като млад човек работех в Министерството на външната търговия, отдел "СИВ". Отделът беше секретен, за да не разбере Западът по какви цени купувахме нефта от СССР. По цените на доматите и чушките, още повече, че 90 на сто от националния доход на България минаваше през външната търговия, интегрирането и координацията на народностопанските планове.

Войниклъка изкарах като военен журналист в "Народна армия". Завиждаше ми цялата армия, а тя по онова време беше най-сериозната на Балканите. Добри Джуров и Христо Добрев бяха направили наистина силна армия.

По онова време ме приеха в партията с бройка на Генералния щаб на армията. При приемането трябваше поръчители. Един от тях беше бай Петко Петков, бивш интербригадист, пратеник на Коминтерна в Испания, който ме учеше на някои основни хватки: "Момче, ако си внимателен след години само с един поглед ще разбираш кой за кое разузнаване работи". Стигнах по-далеч, с половин поглед разбирах кой е кретен.

След това през 1972 г. Георги Боков лично ме взе в "Работническо дело". Готвех се за друга кариера – дипломат, външен търговец. Но на честването на неговата 50-та годишнина той ме дръпна настрана и каза: "Ела при мен и ще станеш сериозен журналист". И ме назначи направо с бройка на Секретариата на ЦК на БКП. Това не се дължеше само на приятелството му с вече покойния ми баща /между другото, техните имена са в капсулата в основите на дома на МОЖ на "Златните пясъци/, а защото Боков наистина разбираше от журналистика. Всъщност той беше отстранен от "Дело" не заради някакви "македонски забежки", а защото беше един от първите който започна да критикува семейщината на Живков с Людмила.

Неслучайно "Дело" беше най-силен именно при Боков. След това последва деградация – благоевградският секретар Петър Дюлгеров, историкът Йордан Йотов, комсомолският чиновник – Радослав Радев.

Но главният срив дойде при недоразумението Стефан Продев, изпратен от Луканов. Някаква комплексарска и обременена история.

Като кореспондент на най-големия вестник над 12 години в чужбина, най-напред в Централна Европа – Прага, Варшава и Виена, а след това в Африка – Хараре и Адис Абеба, имах възможност да наблюдавам най-великите политици на времето.

През 1985 г. като първи журналист от Източна Европа, в рамките на "Операция Кейптаун", чийто инициатор и координатор бях, влязох в ЮАР няколко пъти. Именно тогава се появи реалната възможност да предотвратим перестройката на Горбачов, не само в СССР. Защото все още не се знае, че СССР падна не заради ниските цени на нефта и газа, а предателството на Горбачов и на ционистките крила в КГБ и ГРУ, а заради проваленото от тях съгласуване на цените на златото и диамантите между СССР и ЮАР. Това ставаше на фона на най-голямата в историята национално-освободителна борба на коренното население на ЮАР.

Заповедта за "маргинализирането" ми дойде лично от Горбачов и Крючков. И продължи след 1990 г. от Луканов, заради други причини, заради които още през 1988 г. Живков се беше разпоредил Луканов да бъде арестуван, а през 1995 г. на "Секвоя" ме питаше защо не стана това. И аз го питах.

Като журналист съм отразявал толкова войни, че вече не ги помня. Всъщност на война журналистите са най-малко застрашени, но все пак гледаш да оцелееш. Два пъти летях или по-точно кацах, в горящ самолет. Един път през 1975 г. над Еритрея, когато бунтовниците долу тренираха точна стрелба по преминаващи над тях пътнически самолети, вторият път, вероятно заради подобни причини, над Уганда.

Два пъти /поне за тях ми стана известно/ военното контраразузнаване на ЮАР – VOS, се опита не да ме маргинализира, а направо да ме ликвидира физически, при моите пътувания в ЮАР.

Няколко пъти при по-сложните командировки хващах различни тропически болести.

Работехме по целия свят с колеги руснаци, чехи, поляци, сърби, румънци, немци, англичани, американци. И особено с кубинците в Африка. Тези момчета свършиха черната работа там. Даже служебната ми кола в Африка купих от охраната на Фидел Кастро, когато беше на Конференцията на необвързаните в Хараре. Излезе по-евтино.

Имам няколко отличия – български и чуждестранни. Чуждестранните са по-интересни – на СССР, Полша, Чехословакия, Южен Йемен, Етиопия, Судан, Мозамбик. За тях знам. Имам вероятно и още няколко, за които не знам, но се досещам. Не става дума за някакви глупости за шпионажи, а за сериозна политическа, информационна и аналитична работа. Шпионажите са за филмчетата на Холивуд. Истинските неща не ставаха така.

Така стигам до втория етап, т.е. след 1990 г. Именно нашето най-силно поколение на България през последните 100 години трябваше да направи прехода към следващия етап, както стана например в Китай. Но не го направихме. Бяхме елиминирани. На причините ще се спра друг път. Вкарахме България в първата десетка на света, тези новите я вкараха на 180-о място. Къде беше този инкубатор за идиоти?

След 1990 г. целият свят навлезе в още по-сложно и критично време на преход от една епоха към друга. Светът стигна до задънена улица и повече не може да живее в условията на идиотизма, на западния проект, кулминирал в съвременния либерален финансов неофашизъм.

Кризата е планетарна, съпротивата срещу нея – също. Двубоят продължава да е колосален, исторически и космически. Това е криза не целия предишен световен ред, с отказ на цялата система, в мащабите на цялата планета.

Заради това преди 25 години предпочетох да започна нов проект със "Строго секретно", вместо да доразвивам стари. Защото се бях досетил, че светът навлиза в нов стадий на развитие, в който партийността и идеологиите не са по-важни от по-трайните неща, като геополитиката, геоикономиката, реалното производство, почтената информация, т.е. че идва времето на така наречените днес алтернативни медии /алт-медии/, които са антитеза и контрапункт на лъжливите идеологии и платени медии.

Това беше нова и брутална истина за медийно-консумиращата общност.

В началото бяхме малцина в целия свят. Ще спомена някои имена, които въобще не сте чували, но които бяха истинските пионери – Орлин Граббе, Шърман Школник, Тейтъм, Линдън Ларуш, Ренс... – по-малко от десетина, когато чрез "периферни медийни изходи" бяхме стигнали до извода да бъдат лишени "основните медии" от техния информационен и исторически монопол.

Постепенно се присъединиха нови хора и идеи, за да оформим реката на т.нар. алтернативни медии, които вече доминират и са политикоопределящи.

Добре че ни подценяваха и ни се надсмиваха в началото, защото иначе едва ли щяхме да пробием.

След това срещу нас включиха най-ретроградните сили и "разработки". Но вече беше късно.

Светът навлезе безповратно в ерата на "алтернативните медии", за да стигнем до днешния ден, когато с чиста съвест мога да напиша, че направеното през отминалите 25 г. е един от важните информационни и аналитични агрегати феномен, какъвто не е имало в българската и световна публицистика и аналитичност.

Това е процес, в който войната и революцията са преплетени, но се водят с нетрадиционни методи преди всичко в информационната, военната, финансовата, геополитическата и геоикономическа област.

Какво ще бъде по-нататък?

По-рано нещата се решаваха с войни и революции. Колкото по-големи бяха проблемите, толкова по-кървави бяха войните и по-страшни революциите. Хората намираха в себе си и сили за героизми и за ликвидиране на руините. Но днес, вместо съзидание, всичко се руши.

Въпросът "какво по-нататък" трябва да се оформи в някакъв продукт. На хората е нужно ново начало и нова свобода. Приближаваме се към така наречения End Game, сходна с обстановката преди Първата и Втората световна война. Дисбалансите родиха криза, която води към тектонични промени.

Постепенно в тази мрачна лаборатория израсна едно "чудовище" без аналог в журналистиката, за да стигнем до статута на уникално издание, което направи истински преврат в публицистиката и аналитичната мисъл.

По този начин през отминалите 25 години създадохме нова специалност – политическо езикознание. Това е войната за бъдещето в областта на информацията.

Тъй като работя с информация вече 50 години, мога да твърдя, че информацията се превръща в нова ера на човечеството. Досега неговата истинска история беше прикрита, замазана, излъгана. Но изведнъж бентът падна и информацията се отприщи. Изплува онази – истинската, неманипулируемата. Неслучайно казват, че не са важни какви уши имаш, а какво е между ушите.

И за мен времето напоследък върви със скоростта на светлината. Значи, то наистина е относителна величина и трябва да бързам, защото краят е все по-близо, и защото, като свидетел на времето, ми се паднаха твърде много мисии и, като изпълнителен човек, гледам да ги свърша.

Мисията е ясна – да се обясни причинно-следствената връзка на станалото и чакащото ни. Парадоксът е, че започнах при социализма и вероятно ще завърша при капитализма, но въпреки тази изненада устоях и никога няма да легитимирам съвременната "демокрация", т.е. бардака около нас.

Задачата е сериозна. Някога Ванга ми даваше 77 години. Надявам се да е сбъркала.

Все пак трябва да си даваме сметка, че животът след 70 години, така е написано и в Библията, е противоположен на природата. Дълголетието не ни е обещано, нито предназначено. Човек е програмиран за постепенно деградиране. Природата губи интереса си към нас от момента, в който родим децата.

И тук ви поднасям голямата изненада. Според последните демографски тенденции децата, родени през 2012 г., имат всички шансове да доживеят до 100 години, а 95 000 от хората, които сега са на 65 години, да достигнат до тази граница. Значи, шанс има и трябва да се използва.

Заради това постепенно се отказах от разни дребни амбиции, като например да получа Нобелова награда за икономика, литература, публицистика, или за каквото и да било. И защото всичко все още предстои.

Убеждението, че общественият живот може точно и дългосрочно да се командва е глупаво. Никой преди 25 години не можеше да предвиди този кошмар, който се разиграва днес. Но това е и обнадеждаващо, защото историята отново показва, че не може да бъде програмирана и че всичко, което не може да се предвиди е реалният живот. Значи, все пак можем да бъдем оптимисти.

От тази гледна точка и от перспективата на 70-те ми години днешната ситуация изглежда като запетая, не като точка. С една дума – продължаваме да пишем историята. И съм дълбоко благодарен на майка ми и баща ми, които отдавна са в Безкрая, че са ме родили с дух, който беше и техен.

И че когато видя газениче в далечните пазви на Балкана, въпреки че познавам целия свят като джоба си, някак си топло ми става на сърцето.

Даже в началото на ХХІ век...


You have read 1 of your 10 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.



 Issue 264, June 2017
Макрон? Лошо, много лошо.
Избирайки най-напред за президент на Франция агент на ЦРУ – Никола Саркози, след това прислужник на емирите от Персийски... »»»
    Портрет от сътрудниците, приятелите и читателите
Ако в съвременна България може да се говори за портрет на интелектуалец, състоящ се от възгледи, идеи, концепции и публи... »»»

 



 
(c) 1991-2017, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com