Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact

Translate
Select Language
'20'19'18'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID
Password

Тема на месеца
Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
50 години контрареволюции - какво означава/ше/ Vatican Incorporated /10/
Продължение от предишния брой
05.2020

Следя с интерес и симпатия посланията на папа Франциск за слагане на край на всички войни, терористични атаки и страданията по света, както и за ликвидиране на колосалното социално неравенство, опрощаване на дълговете на най-бедните държави и т. н.

Впечатлиние направи и последното му послание по време на вируса: Ние сме в грях, ние сме като "човешки прилепи, които се движат през нощта. По-лесно е да живеем на тъмно, тъй като светлината ни показва онова, което не искаме да видим..." Дали с тези думи Франциск не иска да ни подскаже какво се случва в момента зад световната сцена...

Ето защо продължаваме нашата поредица с убеждението, че тя ще е полезна и за Ватикана в разкриване на някои процеси и техните причини от близкото минало...

... Връщаме се отново към въвличането на България в "стрелбата по Йоан Павел ІІ", което беше една от най-големите атаки срещу НРБ, СССР и социалистическата общност преди 1990 г.

В нея участваха всички основни западни шпионски централи – ЦРУ MI6, френските, италианските, Ватикана, Турция и "Сивите вълци", Израел с Моссад и т.н.

Жертва стана един невинен човек – Сергей Антонов, както и имиджът на НРБ, като, в контекста на онези години, атаката беше преди всичко срещу СССР, заради което избраха България.

Но в апокалиптичната България след 1990 г. те не бяха забелязани, защото никой не можеше да ги разбере и защото новите "демократи" трябваше с всички средства да обслужват интересите на онези, които ни въвлякоха в тази история, същите, които организираха и покушението срещу Йоан Павел ІІ /кардинал Карол Войтила/.

Връщаме се отново към тези години, защото те бяха основна част от "Операция цветни контрареволюции" срещу световен социализъм и основно средство за дискредитиране на България.

Връщаме се към тези събития, защото продължават да са актуални с активизирането на тероризма в Европа и укриващите се зад него шпионски централи, най-вече октоподът на тероризма Гладио /Gladio/.

***

Личо Джели е роден в Пистоя, централна Италия на 21 април 1919 г.

Образованието му спря, когато го изгониха от училище в тийнейджърските години. Една история от ученическите му дни показваше при него особена хитрост. В класа на Джели имаше младеж, който беше по-голям и по-силен от останалите и мнозина се страхуваха от него. Един ден Джели открадна обяда на младежа и по време на последвалия смут му каза: "Знам кой ти е откраднал храната, но нямам желание да вкарам момчето в беда. Ще го намериш скрит под третия чин."

Младежът стана приятел и покровител на Джели от този ден и Джели научи изкуството на манипулацията.

До 17-годишна възраст той вече беше придобил омраза към комунизма. като членове на "Черните ризи" на Мусолини, Джели и брат му се биеха в армията на Франко срещу комунистите в испания. За този период от живота си Джели отбеляза: "Само аз се върнах жив."

По време на ранните етапи на Втората световна война Джели воюваше в Албания. Впоследствие получи чин оберлейтенант от SS в Италия и работеше за нацистите като "офицер за връзка".

Работата му беше да шпионира партизаните и да ги предава на немските си господари.

Част от ранното му богатство беше получено в италианския град Катаро, където по време на войната бяха скрити националните богатства на Югославия. Значителна част от тези съкровища никога не бяха върнати на Югославия, но бяха откраднати от Джели.

Омразата на Джели към комунизма намаляваше в права пропорция с пораженията на Хитлер с напредването на войната. И Джели започна да си сътрудничи с партизаните, които бяха в голяма степен комунисти.

Джели продължи да играе и в двата "полюса" през останалата част от войната и беше един от последните фашисти, които се предадоха в Северна Италия, близо до мястото, където младият свещеник Албино Лучани (по-късно Йоан Павел І) укриваше партизаните в Белуно.

Съгласието на Джели да продължи да шпионира за комунистите след войната беше от съществено значение за спасяването на живота му, когато се изправи срещу антифашистката комисия, заседаваща във Флоренция. Доказателствата, че е измъчвал патриоти, бяха потулени от комунистите, като недостатъчни.

След като се освободи от тези обвинения, той незабавно организира "линия за плъховете" за нацистите, които искаха да избягат в Южна Америка. Хонорарът му беше 40 на сто от парите им.

Друг организатор на "линията на плъховете" беше католическият свещеник от Хърватия, отец Крунослав Драганович.

Сред нацистите, които избягаха, беше шефът на Гестапо Клаус Барби, наричан Лионският касапин. Барби не беше длъжен да плаща нито на Драганович, нито на Джели. Разходите се поеха от американския корпус за контраразузнаване, който завербува барби в шпионаж чак до февруари 1951 г.

Докато продължаваше да помага на Ватикана и на американското разузнаване Джели продължаваше да шпионира и за комунистите до 1956 г.

Прекратяването на шпионажа му за комунистите съвпадна с началото на работата му за италианските тайни служби. Част от "хонорара" му за шпиониране за собствената му страна беше закриване на досието, което тайната служба имаше за него. Това се случи през 1956 г.

Две години по-рано в Аржентина Джели стана близък приятел и довереник на генерал Хуан Перон. Когато Перон беше отлъчен от католическата църква, Джели преживя един от малкото си неуспехи в опита си да се намеси във Ватикана. Антиклерикалната кампания на Перон, довела до отлъчването му, натежа повече от уверенията на Джели, че генералът е "неразбран гений".

Когато Перон напусна Аржентина след военния преврат през 1956 г., Личо Джели бързо се сприятели с идващата хунта. Бавно и внимателно той започна да изгражда силова база, която се простираше в голяма част от Южна Америка. Джели ухажваше винаги богатите и могъщите или потенциално богатите и силните. По отношение на политическите философии или идеали, Джели си беше проститутка. Докато помагаше на дясната хунта на Аржентина, той започна да шпионира с връзките си и Румъния. Получи препоръка от комунистите в Италия, която му спаси живота след войната, и имаше телефонните номера на контакти на ЦРУ, на които също даваше информация. Продължи да работи и за SID, италианското военно разузнаване.

Докато Синдона се движеше нагоре през финансовите джунгли на следвоенно Милано, Джели се изчакваше по сложната властова структура на политиката в Южна Америка – генерал тук, адмирал там, политици, висши държавни служители.

Докато Синдона култивираше контакти с убеждението, че властта е в парите, Джели, чрез новите си приятели, се стремеше към източника на истинската власт. Информацията – личното досие на този банкер, тайното досие на онзи политик. неговата мрежа се разпространи от Аржентина в Парагвай, Бразилия, Боливия, Колумбия, Венецуела и Никарагуа.

В Аржентина той получи двойно гражданство и стана икономически съветник на тази страна в Италия през 1972 г. Една от основните му задачи беше да преговаря и да организира закупуването на оръжие за Аржентина – танкове, самолети, кораби, радарни инсталации и в крайна сметка смъртоносната френска ракета Exocet. Заемаше и по-малко високи позиции. В Италия – генерален мениджър в Permaflex, компанията, която прави матраци, или мениджър на Remington Rand в Тоскана. Сред директорите на борда на Remington беше и... Микеле Синдона.

Джели виждаше в реабилитираното масонско движение перфектното средство. По ирония на съдбата именно любимият му водач Мусолини беше забранил масоните, които смяташе за "държава в държавата".

Също толкова иронично беше, че демократичното италианско правителство, презирано от Джели, възстанови свободата на масоните, макар че те запазиха част на фашисткия закон, който правеше наказуемо престъпление, създаването на тайна организация. Следователно "реформираните" масони бяха задължени да депозират списъците на своите членове в правителството.

Джели се присъедини към конвенционалната масонска ложа през ноември 1963 г. Бързо се издигна до трета степен, което му даваше право да ръководи ложа.

Тогавашният велик майстор Джордано Гамберини призова Джели да сформира кръг от важни хора, някои от които в крайна сметка можеха да станат масони, но всички от които можеха да бъдат полезни за израстването на легитимното свободно масонство. Джели се вкопчи в тази възможност.

Но това, което започна беше нелегална тайна организация. Тази група получи името Raggruppamento Gelli – P2. "P” означаваше "пропаганда", името на историческата ложа от ХІХ век. Първоначално вкара в нея пенсионирани висши членове на въоръжените сили. Чрез тях стигна и до действащите военни.

Мрежата, която изграждаше постепенно покриваше цялата властова структура на Италия. Идеалите и стремежите на истинското свободно масонство бяха бързо изоставени. Целта на Джели беше по-различна – крайно десен контрол над Италия. Такъв контрол би функционирал като тайна държава в държавата, освен ако комунистите не бъдат избрани на власт. Ако това се случи, тогава щеше да стане преврат. Дясното крило щеше да поеме властта. Джели беше уверен, че западните сили ще приемат ситуацията.

Всъщност от началото на формирането на P2 той имаше активната подкрепа на ЦРУ, действащо в Италия. В рамките на членството в P2 само в Италия (имаше и още има мощни клонове в други страни) бяха командирът на въоръжените сили Джовани Ториси, началниците на секретната служба Джузепе Сантовито и Джулио Грасини, началникът на финансовата полиция на Италия Орацио Джанини, министри от кабинета и политици от всякакъв вид (с изключение на комунистите), тридесет генерали, осем адмирали, редактори на вестници, телевизионни ръководители, топ индустриалисти и банкери, включително Роберто Калви и Микеле Синдона. За разлика от конвенционалното свободно масонство, списъкът на членовете на P2 беше толкова секретен, че само Джели знаеше всичките имена.

Джели използваше различни техники, за да увеличи силата на P2. Една от тях беше безобидният метод за личен контакт и препоръки от вече съществуващ член. Други бяха с по-малко изисквания. Изнудването беше най-разпространено. Когато "целта" се присъединяваше към P2, тя беше длъжна да демонстрира лоялност, като предостави на разположение на Джели документи, които биха компрометирали не само новия член, но и други "цели". Изправени пред доказателствата за собствените си злодеяния, "целите" се присъединиха към P2.

Тази техника беше използвана например за президента на ENI – държавната петролна компания, Джорджо Мазанти. Показвайки доказателства за собствената си корупция във връзка с огромни подкупи и изплащания по време на сделка за саудитски петрол, Мазанти се присъедини към P2, което даде на Джели още по-компрометираща информация.

Друга техника, която Джели използваше за съблазняването на нов член, беше да установи от вече корумпирани източници шорт-списъка на тримата на най-високата позиция. След това той се обаждаше по телефона и на тримата кандидати и обявяваше, че ще им ходатайства. На следващия ден той имаше още един много благодарен нов член на P2.

На повърхността P2 беше, и все още е, фанатична застрахователна полица срещу потенциални комунистически правителства. Освен в италия, P2 все още има клонове в Аржентина, Венецуела, Парагвай, Боливия, Франция, Португалия и Никарагуа. Членовете й също са активни в Швейцария и САЩ. P2 взаимодейства с мафията в Италия, Куба и САЩ.

P2 се свързва с редица военни режими на Латинска Америка и с най-различни групи неофашисти.

P2 също работи тясно с ЦРУ. И достигна точно до сърцето на Ватикана. Основният общ мотив на всички тези елементи беше омразата и страхът от комунизма.

Всъщност P2 не е световна конспирация с цел да се предотврати разпространението на марксизма или неговите многобройни вариации. Това е международна група с редица различни цели. P2 съчетава общността с личния интерес, като основните цели са не унищожаването на определена идеология, а ненаситната алчност за власт и богатство, криейки се зад приемливото лице на защитниците на свободния свят.

В света на P2 обаче нищо не е безплатно. Всичко има цена.

Контактите и сътрудниците на Личо Джели се разпространяваха далеч и широко. Те включваха Стефано Деле Кайе, Пиерлуиджи Паляни и Йоахим Фибелкорн – всички членове на частната армия, създадена в Боливия от бившия шеф на Гестапо Клаус Барби.

Групата получи името "Годеници на смъртта". Политическите убийства бяха извършвани по поръчка, включително на лидера на боливийските социалисти Марсело Кирога Крус. "Годениците" също играеха важна роля за довеждането на власт в Боливия през 1980 г. на генерал Гарсия Меза.

Групата, която Барби контролираше с благословията на боливийската хунта, разшири дейността си след преврата от 1980 г. Убийствата на политически противници, журналисти, профсъюзни лидери и студенти се увеличиха. Към тази работа" се добави и задачата да се "регулира" кокаиновата индустрия – да бъдат унищожени дребните търговци и големите наркотрафиканти да могат да процъфтяват със защитата на хунтата.

От 1965 г. дейността на Барби в Боливия включваше сделки с оръжие не само от името на Боливия, но и на други десни южноамерикански режими с Израел.

Именно чрез такива сделки с оръжие Клаус Барби, член на SS, и Личо Джели станаха бизнес партньори; Барби, който между май 1940 г. и април 1942 г. беше отговорен за ликвидацията на всички известни масони в Амстердам, и Личо Джели – велик майстор на масонската ложа P2.

Двамата мъже имаха много общо, включително високото уважение към мъже като Стефано Деле Кайе – италианецът, който беше участвал поне в два опита за преврат в собствената си страна.

Когато гражданско правителство се върна в Боливия през октомври 1982 г. Кайе избягаха в Аржентина. Там той получи помощ от члена на P2 Хосе Лопес Рега, създателят на прословутите отряди за смъртта Triple A.

Рега също имаше връзка с контрабандата на кокаин между Аржентина и САЩ. За Джели да имаш близки приятели и сътрудници като Рега, Барби и езотеричният кардинал Паоло Бертоли, беше значително постижение. Подобно на Джели, кардиналът беше тосканец. Кариерата му включваше четиридесет години дипломатическа служба за Ватикана.

Кардинал Бертоли беше само една от многото врати за влизането на Джели във Ватикана. Той вечеряше с епископ Пол Марчинкус – Горилата. Имаше и редица аудиенции при папа Павел VІ.

Един от най-близките сътрудници на Джели в P2 беше италианският адвокат и бизнесмен Умберто Ортолани, който още в началото на живота беше научил стойността на секретната информация. По време на Втората световна война Ортолани оглавяваше две големи оперативни звена на SISMI – военната разузнавателна агенция на Италия. Неговата специалност беше контрашпионажа. Като римокатолик, той разбра още като млад човек, че един от истинските центрове на властта е зад Тибър – във Ватикана. Следователно и проникването му във Ватикана и неговите коридори на влияние беше тотално.

Ватиканските сановници бяха чести гости на вечерите в римската къща на Ортолани на "Виа Архимеде". Индикацията за това колко далеч са достигнали отличните контакти на Ортолани във Ватикана можеше да бъде фактът, че той беше представен за пръв път на кардинал Леркаро през 1953 г. Леркаро имаше огромно влияние в църквата и беше предопределен да стане един от четирите "модератори" на Втория Ватикански събор. Ортолани беше известен и като "братовчед на кардинал", погрешно схващане, което той обаче не опровергаваше.

В хода на Конклава, който избра Павел VІ, централният въпрос беше дали курсът на папа Йоан ХХІІІ ще бъде продължен или папството ще се върне към реакционния етос на Пий ХІІ. "Либералите" се нуждаеха от сигурна къща за обсъждане на стратегията. Леркаро, един от либералните лидери, помоли Ортолани да бъде домакин на срещата. Тя се проведе във вилата на Ортолани в Гротаферрата, близо до Рим, няколко дни преди Конклава. Присъстваха голям брой кардинали, включително Суененс от Брюксел, Джофнер от Мюнхен, Кьониг от Виена, Алфринк от Холандия и Дакомо Леркаро.

Тази секретна среща беше най-важен фактор за последвалите събития в Конклава. Беше постигнато съгласие, че ако значителната подкрепа на Леркаро се окаже недостатъчна, тогава гласовете му ще се насочат към Джовани Батиста Монтини. Така на третото гласуване Монтини изведнъж се оказа на двадесет допълнителни гласа по-близо до папството. Което в крайна сметка и придоби.

След няколко месеца новият папа връчи на Умберто Ортолани наградата на Ватикана "Джентълмен на Негово Светейшество". Впоследствие той получи много повече ватикански отличия и награди. Дори успя да свърже Личо Джели – католик, с Малтийските рицари и "Светия гроб".

Близък приятел на Касароли – който обикновено беше наричан Кисинджър на Ватикана, поради важното му участие във външната политика, Ортолани предоставяше на своя началник от P2 достъп до всеки ватикански сановник. Подбоно на господаря си, Ортолани беше човек, който поне на хартия беше гражданин на много страни. Роден във Витербо в Италия беше станал и гражданин на Бразилия. Важно беше, че нямаше договор за екстрадиция между Италия и Бразилия.

Списъкът на членовете на P2 ставаше все по-голям. През 1981 г., когато огромно количество тайни документи на Джели бяха иззети в Тоскана, стана ясно, че тайното общество има почти 1000 членове само в Италия. Но тези 1000 бяха само върхът на айсберга. SISMI – италианската военна разузнавателна агенция, определи членството на 2000. Самият Джели спомена цифрата на 2400. И в двата случая редица европейски разузнавателни агенции бяха съгласни, че самоличността на мнозинството от членовете на P2 все още не беше разкрита и че в техните редици бяха близо 300 от най-могъщите мъже от онова, което през ХХ век се наричаше "свободен свят".

Тесните връзки между P2 и Ватикана, формирани от Джели, обслужваха и двете страни. Така че различните кардинали, епископи и свещеници можеха да се усмихват доброжелателно на това "копеле" на свободното масонство.

Римокатолическата църква гледаше на масоните от стотици години като "синове на злото". Организацията беше многократно осъждана и беше вдъхновявала поне шест папски були, специално насочени срещу нея; най-ранното беше "In eminenti" от папа Клемент ХІІ, през 1738 г.

Църквата разглеждаше това тайно общество като алтернативна религия, контролирана от безбожните и считаше и до днес, че една от основните цели на масонството е унищожаването на католическата църква. Следователно всеки католик – масон, беше подложен на автоматично отлъчване от Църквата.

Днес свободното масонство означава различни неща в различни страни. Всички масони твърдят, че са "сила за доброто". Немасоните се отнасят към това тайно общество с враждебност и подозрителност. Доскоро Римокатолическата църква поддържаше последователна позиция – масонството е дълбоко зло и всички, които принадлежат към него, са в окото на църковната анатема.

Това правеше тесните връзки между P2 и Ватикана още по-странни – една от най-малките, но най-мощни държави на земята работеше с "държавата в държавата". Защото мнозинство от членовете на P2 бяха и практикуващи римокатолици.

Въпреки че италианската ложа P2 никога не се срещаше в своята цялост (за това би трябвало да наемат цялата Ла Скала), имаше срещи на избрани групи. Дискусиите не се ограничаваха само до оплакване от комунизма. Планирани бяха стъпки за борба с онова, което Джели и неговите приятели виждаха като катастрофа – комунистическо правителство, демократично избрано за власт.

По онова време в Италия имаше редица бомбени атентати, които оставаха неразкрити. Те включваха: Милано – 1969 г., бомбеното нападение на Пиаца Фонтана – 16 души убити; Болоня – 1974 г., бомбеният атентат на експреса Рим – Мюнхен, "Италикус", близо до Болоня – 12 души убити; Болоня – 1980 г., бомбата на ж.п. гарата – 85 души убити и 182 ранени.

Според последовател на Джели, неофашистът Елио Чиолини, последният тероризъм беше планиран на среща на P2 в Монте Карло на 11 април 1980 г. Личо Джели беше Великият майстор на тази среща. Пак според Чиолини, трима от мъжете, за които се твърдеше, че са отговорни за атентата срещу ж.п. гарата в Болоня, бяха Стефано Деле Кайе, Пиерлуиджи Паляни и Йоахим Фибелкорн.

Целта на тази поредица от ужасяващи атаки беше да се насочи общественото негодувание към италианските комунисти, т.е. че те носят отговорност.

През юли 1976 г. италианският магистрат Виторио Окорсио беше в центъра на разследването на връзките между неофашисткото движение, наречено Национален авангард и P2. На 10 юли магистратът беше убит с картечен огън. Неонацистката група Нов ред пое отговорност. Но важното беше, че Виторио Окорсио, човек, който не можеше да бъде купен, беше мъртъв и разследването на P2 беше прекратено.

Към края на 60-те години Микеле Синдона беше член на P2 и близък приятел на Личо Джели. Той имаше много общо с Джели, не на последно място и вниманието на ЦРУ и Интерпол. Функциите на тези две организации не винаги бяха в тандем. Разследването от Интерпол на Синдона беше илюстрация за това. През ноември 1967 г. Интерпол – Вашингтон, изпрати следното съобщение до полицията в Рим: "Наскоро получихме непроверена информация, че следните лица са замесени в незаконно движение на депресанти, стимуланти и халюциногенни наркотици между италия, САЩ и вероятно други европейски страни".

Най-горе в списъка с четири имена беше Микеле Синдона. Италианската полиция отговори, че няма доказателства, които да свързват Синдона с търговията с наркотици. Копие на искането на Интерпол и отговорът бяха в ръцете на Синдона още същата седмица. Подобно искане от Интерпол – Вашингтон, до ЦРУ, действащо от Римското посолство, би довело до потвърждение, че информацията на интерпол беше напълно вярна.

Досието на ЦРУ за Синдона по това време беше доста обширно. В него се описваха подробно връзките на Синдона с нюйоркската фамилия Гамбино, с нейните 253 членове и 1147 "сътрудници". В него се разказваше как петте семейства на мафията в Ню Йорк – Коломбо, Бонано, Гамбино, Лучезе и Дженовезе, бяха свързани в редица престъпления, включващи рафиниране, контрабанда и търговия с наркотици, като въпросните наркотици бяха хероин, кокаин и марихуана. Допълнителните престъпни дейности на тези мафиотски фамилии, както се отбелязваше в досиетата на ЦРУ, включваха проституция, хазарт, порнография, лихварство, защита, рекет, измами и мащабни кражби от банки и пенсионни фондове.

Досиетата бяха пълни с подробности за това как семействата на сицилианската мафия Инзерильо и Спатола транспортираха хероина от Сицилия към своите колеги в Ню Йорк; за проникването им в италианската авиокомпания AlItalia и за това как нюйоркските семейства плащаха 50 000 долара на "сътрудници" за посрещане на непридружен багаж от Палермо – багаж, съдържащ хероин, който беше рафиниран в една от петте лаборатории за наркотици на Инзерильо в Сицилия. До края на 60-те години печалбата от продажбата на хероин на тези две сицилиански семейства надхвърли 500 милиона долара годишно.

Досиетата подробно описваха пътуванията на тридесет кораба годишно, които напускаха ливанските пристанища както с нерафиниран, така и рафиниран хероин, предназначен за различни пристанища в Южна Италия.

Най-сериозният въпрос, който тази информация повдигаше беше защо такива доказателства лежеха и не се използваха през 60-те и 70-те години? ЦРУ никога не инициира политика, просто се опитва да прилага инструкциите на президента, т.е. поредните президенти считаха, че дейностите на мафията трябва да се толерират, за да не би Италия да попадне под властта на комунистите.

Самите мафиотски "семейства" отчаяно се нуждаеха от мъже като Микеле Синдона. Изключителният ръст на банковите депозити и масивът от нови банки и клонове в Сицилия, един от най-бедните региони в страната, свидетелстваше за мащаба на проблема с мафията.

Появи се Микеле Синдона. Един път Синдона беше попитан откъде е получил парите за грандиозните си планове. Той отговори: "95 процента от тези пари бяха на други".

Микеле Синдона беше човекът, избран от папа Павел VІ за финансов съветник на Ватикана. Планът беше да се продадат на Синдона някои от основните активи, придобити при Ногара. Vatican Incorporated беше на път да се дистанцира от неприемливото лице на капитализма. Теоретично щеше да обхване философията, съдържаща се в посланието, което папа Павел VІ даде на света в своята енциклика Populorum Prоgressio от 1967 г.: "Бог е предопределил Земята и всичко, което тя съдържа за използване от всички хора и от всички народи, така че благата на творението трябва да постъпват в равни пропорции в ръцете на всеки, според правилото на справедливостта, което е неделимо от милосърдието. Всички други права, от какъвто и да е вид, включително правата на частната собственост и на свободната търговия, трябва да бъдат подчинени на нея: те не трябва да възпрепятстват, а напротив, насърчават нейното постижение и е тежко и спешно социалното задължение да ги възстановите в първоначалните им цели."

Папа Павел VІ в същата енциклика цитираше св. Амвросий: "Никога не даваш на бедните това, което е твое, просто им връщате това, което им принадлежи. Онова, което сте присвоили, е дадено за общо ползване на всички. Земята се дава на всички, а не само на богатите."

Когато това изявление беше излъчено, Ватикана беше най-големият собственик на частни недвижими имоти в света.

Populorum Progressio също съдържаше изводът, че дори когато цялото население търпи огромна несправедливост, революционното въстание не е отговорът. "Човек не може да се бори с истинско зло с цената на по-голямо зло."

Когато папа Павел провъзгласяваше великолепните стремежи на Populorum Prоgressio през 1967 г., Vatican Incorporated вече няколко години беше близък партньор на Микеле Синдона – от Ватиканската банка до Швейцарската банка, от Banca Unione до Съвета на директорите и т.н.

Един от мъжете, който по това време беше силно впечатлен от Синдона, беше Дейвид Кенеди, председател на Континентален Илинойс, скоро назначен за министър на финансите в кабинета на президента Никсън.

През 1969 г. на Vatican Incorporated беше ясно, че е загубила дългата битка с италианското правителство за данъчното облагане на дяловите си дивиденти. Папата, заедно с кардинал Гуери, ръководител на Специалната администрация на APSA, реши да разтовари от италианския портфейл основен актив – делът на Ватикана в гигантската Societa Generale Immobiliare. С активи над половин милиард долара, разпръснати по света, това със сигурност беше голямо богатство.

И те отново изпратиха за Акулата – Синдона.

/Продължение в следващия брой./


You have read 1 of your 30 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.

 Issue 297, May 2020
Европа срещу GAFA
Еврокомисията представи цифровата стратегия на страните-членки на ЕС. Залогът в тази игра е цифровият суверенитет на жит...
    Има ли път за лигитимна смяна на системата /2/
Bulgarian Press Pool-Budapest/б. р. – статията е написана преди въвеждане на извънредното положение/Продължение от преди...

 



 

 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2020, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com