Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact

Translate
Select Language
'20'19'18'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID
Password

Тема на месеца
Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
50 години контрареволюции - какво означава/ше/ Vatican Incorporated /11/
Продължение от предишния брой
06.2020

Следя с интерес и симпатия посланията на папа Франциск за слагане на край на всички войни, терористични атаки и страданията по света, както и за ликвидиране на колосалното социално неравенство, опрощаване на дълговете на най-бедните държави и т. н.

Впечатление направи и последното му послание: "Ние сме в грях, ние сме като "човешки прилепи", които се движат през нощта. По-лесно е да живеем на тъмно, тъй като светлината ни показва онова, което не искаме да видим..." Дали с тези думи Франциск не иска да ни подскаже какво се случва в момента зад световната сцена...

Ето защо продължаваме нашата поредица с убеждението, че тя ще е полезна и за Ватикана в разкриване на някои процеси и техните причини от близкото минало...

... Връщаме се отново и към въвличането на България в "стрелбата по Йоан Павел ІІ", което беше една от най-големите атаки срещу НРБ, СССР и социалистическата общност преди 1990 г.

В нея участваха всички основни западни шпионски централи – ЦРУ MI6, френските, италианските, Ватикана, Турция и "Сивите вълци", Израел с Моссад и т.н.

Жертва стана един невинен човек – Сергей Антонов, както и имиджът на НРБ, като, в контекста на онези години, атаката беше преди всичко срещу СССР, заради което избраха България.

Но в апокалиптичната България след 1990 г. те не бяха забелязани, защото никой не можеше да ги разбере и защото новите "демократи" трябваше с всички средства да обслужват интересите на онези, които ни въвлякоха в тази история, същите, които организираха и покушението срещу Йоан Павел ІІ /кардинал Карол Войтила/.

Връщаме се отново към тези години, защото те бяха основна част от "Операция цветни контрареволюции" срещу световен социализъм и основно средство за дискредитиране на България.

Връщаме се към тези събития, защото продължават да са актуални с активизирането на тероризма в Европа и укриващите се зад него шпионски централи, най-вече октоподът на тероризма Гладио /Gladio/.

***

Отговорът на Синдона беше незабавен и положителен. Той щеше да купи на двойна пазарна цена. Гуери и папа Павел бяха във възторг. Споразумението между Синдона и Гуери беше подписано на тайна среднощна среща във Ватикана, през пролетта на 1969 г.

За Ватикана това беше добра среща. Той пожела да разтовари и мажоритарните си акции в Condotte d’Acqua, Римската водна компания и контролния си дял на Ceramica Pozzi, химическа и порцеланова компания, която губеше пари. Акулата – Синдона се усмихна, договори цена и купи.

Кой точно беше замислил цялата тази операция? Кой беше човекът, който взе комисионна от Синдона и заслужи високата оценка от папа Павел VІ и кардинал Гуери. Това беше номер 2 на Личо Джели – Умберто Ортолани, човекът, отговорен за уреждането на транзакцията. Онова, което Синдона трябваше да направи сега, беше да плати за нея.

Закупуването на масивни компании е лесно, ако използвате парите на други хора. Първоначалното плащане на Синдона беше извършено изцяло с пари, незаконно конвертирани от депозитите на Banca Privata Finanziaria. През последната седмица на май 1969 г. Синдона преведе 5 милиона долара в малка банка Цюрих – Приват Кредит Банк. Банката в Цюрих беше инструктирана да изпрати парите обратно в BPF на сметка на Mabusi Beteiligung, която пребиваваше... в пощенска кутия в столицата на Лихтенщайн – Вадуц, и беше компания, контролирана от Синдона. Оттам отново беше прехвърлена в друга компания, контролирана от Синдона – Mabusi Italiana. Оттам 5-те милиона долара бяха платени на Ватикана.

Синдона очевидно имаше силно развито чувство за хумор. Една компания, собственост на Gulf and Western, беше Paramount, а един от най-успешните му филми от този период беше адаптацията на книгата на Марио Пузо "Кръстникът". По този начин филмът хвърлящ изключително бляскав и аморален поглед върху мафията, донесе огромни печалби, някои от които отидоха за поддържане на Микеле Синдона, финансовият съветник на мафиотските фамилии Гамбино и Инзерильо. Те от своя страна насочваха многомилионните печалби, придобити до голяма степен от продажбата на хероин, в банките на Синдона. Кръгът беше пълен. Животът имитираше изкуство.

От началото на 70-те години Синдона и Марчинкус постигнаха значителни печалби чрез отклоняване на парите на Ватикана извън Италия. Ефектът върху лирата беше пагубен. Безработицата се повиши. Разходите за живот се увеличиха. Синдона и неговият приятел Роберто Калви от Banco Ambrosiano се похвалиха, че контролират и фондовия пазар в Милано. Това беше контрол, който те криминално експлоатираха. Акциите вървяха нагоре и надолу, като например на компанията, наречена Pacchetti, започнала като малка, незначителна, кожарска фирма. Синдона я придоби през 1969 г. и я превърне в конгломерат на модела на Gulf and Western, американският гигант. В Pacchetti обаче имаше едно бижу: той бе получил от епископ Марчинкус опция да купи Banca Cattolica del Veneto. Роберто Калви пък се съгласи да закупи на определена дата от Синдона компанията Zitropo.

Сценарият вече беше готов за манипулиране на миланския фондов пазар. Балансовата стойност на акциите на Pacchetti беше около 250 лири на акция. Чрез машинации цената на акциите драстично скочи и в крайна сметка достигна 1600 лири през март 1972 г. в деня на закупуването на Zitropo от Калви. Калви плати астрономически по-висока цена, отколкото струваше компанията. Синдона, като финансира цялата операция с фиктивни гаранции, реализира огромна нелегална печалба.

Междувременно епископ Марчинкус, човекът, който по собствено признание "не знаеше нищо за банковото дело", беше повишен от папа Павел VІ и вече беше глава на Ватиканската банка.

Бедната Църква на папа Павел VІ за "бедните" забогатяваше неизмеримо. Хора като Синдона и Калви ограбваха света, за да платят на Свети Петър и папа Павел VІ.

Finabank също беше част от гигантското пране за пари от мафията – Propaganda Due /P2/. С по-широкото използване от мафията на Ватиканската банка за движение на парите в Италия и извън нея, Ватикана, в крайна сметка, притежаваше цялата пералня.

Използването от Синдона на сметките на Ватиканската банка в BPR вече беше обяснено. Това беше един от методите за извеждане на мръсните пари от Италия и изпирането им във Finabank. Мръсни пари от мафията в Мексико, Канада и САЩ също се перяха, докато влизаха в Италия. Операцията беше проста. Парите пристигаха в куфари и след това бяха инвестирани в държавни облигации на САЩ. След това бяха изпращани към Finabank. Чисто и лесно за договаряне.

През 1972 г. Синдона обяви, че възнамерява да разшири интересите си и да премести още 100 милиона долара в САЩ. Сред слушащите речта му беше неговият близък приятел епископ Пол Марчинкус, т.е. операцията беше подкрепена от ЦРУ. След това Синдона купи друга банка, Franklin National Bank of New York, двадесетата по големина банка в САЩ. Синдона плати 40 милиона долара за един милион акции в нея, което представляваше 21.6 %. Но този път беше купил много болна банка, която беше на ръба на фалита.

В рамките на 24 часа след закупуването й, преди да е имал възможност да изпробва заседателната й зала, Franklin Bank обяви своите данни за второто тримесечие на 1972 г. Те показваха 28% спад в сравнение със същия период за 1971 г. Синдона прие новините по типичен за него начин. "Имам важни връзки във всички важни финансови центрове. Тези, които правят бизнес с Микеле Синдона, ще правят бизнес с Franklin Bank".

"Важните връзки" варираха от мафиотските фамилии Гамбино и Инзерильо – в Сицилия и Ню Йорк, до папа Павел VІ, кардиналите Гери и Каприо, и епископ Марчинкус във Ватикана. Те обхващаха политическия спектър от Андреоти и Фанфани в Италия, до президента Никсън в Белия дом. Те включваха интимни банкови отношения с някои от най-мощните институции в света – Ватиканската банка, Лондонският Hambros Continental of Chicago и Rothschilds – от Париж.

Чрез P2 на Личо Джели той изгради тесни връзки с мъжете, които управляваха Аржентина, Парагвай, Уругвай, Венецуела и Никарагуа.

Това беше перфектна илюстрация на философията на масоните от P2, дадена на членовете й от нейния основател Личо Джели: "Вратите на всички банкови каси се отварят вдясно". Джели не бездействаше в Аржентина. Усещайки недоволството на нацията от управляващата хунта, той започна да планира завръщането на генерал Перон от изгнание. През 1971 г. убеждаваше тогавашния президент Ланус, че единственият начин Аржентина да си възвърне политическата стабилност е със завръщането на Перон.

Генералът се завърна триумфално. Едно то първите му действия беше да коленичи в знак на благодарност в краката на Личо Джели. До септември 1973 г. Перон стана президент на Аржентина.

От своя страна Синдона в САЩ се съсредоточи върху човека, който според него беше най-близък до политическите идеали на Самоза и Перон – Ричард Никсън.

Синдона организира среща с Морис Станс, главен събирач на фондовете на Никсън, през президентската кампания от 1972 г. Той взе със себе си на срещата голям куфар с един милион долара в брой. Синдона го предложи на Станс за кампанията на Никсън, "за да покаже вярата си в Америка". Според по-късни изявления, Станс отказал подаръка, тъй като според новия федерален закон анонимните подаръци за изборите вече не се допускаха.

Към средата на 1973 г. дупката в банките на Синдона достигна огромни размери. Дупката нарастваше и фалшивите и несъществуващи печалби, необходими за запълването й, трябваше да бъдат пропорционално по-големи.

Синдона наливаше пари на други хора в различни посоки – P2, Християн-демократите, Ватикана, десните хунти в Южна Америка – това бяха само някои от основните бенефициенти. Много от неговите служители също създаваха свои лични богатства.

Септември 1973 г.: в Waldorf Astoria в Ню Йорк, министър-председателят на италия Джулио Андреоти се изправи на обяд и изрази възхищение към Синдона – Акулата, като "Спасителят на Лирата".

Януари 1974 г.: Гранд хотел, Рим. Американският посланик Джон Волпе награди Акулата, като "Човек на годината".

Март 1974 г.: цените на Миланската фондова борса летяха високо. Ако Синдона беше приключил огромните валутни операции, тогава щеше да излезе с печалба от поне 100 милиарда лири. Но Синдона отказа да продаде.

Април 1974 г.: Фондовата борса се срина. Това беше началото на краха на Синдона. Банката Franklin в Ню Йорк обяви нетен доход за първото тримесечие от 2 цента на акция в сравнение с 68 цента на акция за предходната година.

Май 1974 г.: На Franklin Bank удариха спирачки на огромните й валутни спекулации. Спирачките бяха в банките в Лондон срещу клирингите на Franklin – средно 50 милиона лири на ден. Въпреки това Синдона каза на Съвета на Societa Generale Immobiliare, че балансът е най-добрият в историята на компанията.

Юли 1974 г.: дупките се показваха в Италия и САЩ. В опит да запълни италианската дупка, Синдона обедини Banca Unione и Banca Privata Finanziaria и нарече новото творение Banca Privata. Вместо две банки със среден размер в Милано той сега имаше една много голяма банка във финансовия център на италия. Вместо две големи дупки се разкри една гигантска дупка от 200 милиарда лири.

Август 1974 г.: В Италия Banca di Roma взе голяма част от империята на Синдона като залог и вкара 128 милиона долара в Banca Privata в опит да запълни дупката. В САЩ правителството, опасявайки се, че крахът на Franklin ще предизвика капиталов Армагедон, даде неограничен достъп на Franklin до федералните фондове. Над два милиарда долара потекоха от резерва във Franklin.

Септември 1974 г.: Banca Privata премина в задължителна ликвидация. Прогнозните загуби бяха над 300 милиона долара. Това включваше 27 милиона долара на Ватикана плюс техния дял в банката.

3 октомври: Личо Джели изплати малка част от огромната инвестиция, която Синдона направи в P2. Синдона трябваше да бъде арестуван на следващия ден. Джели му съобщи.

4 октомври: издадена беше заповед за ареста на Микеле Синдона. Но той беше избягал от страната. Вече беше гражданин на Швейцария и летеше за Женева.

8 октомври 1974 г.: Franklin Bank се срина. Загубите на Федералната корпорация за гарантиране на влоговете бяха 2 милиарда долара. Това беше най-голямата банкова катастрофа в американската история.

Октомври 1974 г. – януари 1975 г.: В Европа отзвучаваше ехото от катастрофиращите банки, контролирани или свързани със Синдона – Bankhaus Wolff A. G. от Хамбург, Bankhaus I. K. Herstatt от Кьолн, Abincor Bank of Zurich Finabank от Женева. По отношение на Finabank швейцарските банкови източници оценяваха загубите на Ватикана на 240 милиона долара.

На този етап италианските власти или по-точно онази част от тях, които не бяха контролирани от P2, бяха силно развълнувани. Синдона, след като се появи в САЩ, прояви силно нежелание да се върне в Италия. От октомври 1974 г. започна дълга битка да го екстрадират.

Но макар че присъствието на Синдона спешно се изискваше в Италия, той със сигурност не беше станал персона нон грата във Ватикана.

Внимателното проучване на вече описаните събития води до заключението, че зад стените на Ватикана бяха готови, нетърпеливи да се включат в престъпните дейности на Микеле Синдона.

През 1975 г. Марчинкус беше разпитан от италианското списание L’Espresso за връзката му със Синдона и каза: "Истината е че дори не познавам Синдона. Ватиканът не е загубил нито цент, останалото е фантазия." Лъжеше като банкер.

Луиджи Меннини, инспектор на Банката на Ватикана, беше арестуван в резултат на краха на Синдона и паспортът му беше отнет. Меннини, който работеше директно под марчинкус, отричаше всичко и също не знаеше нищо.

Друг човек – Масимо Спада, административен секретар на Ватиканската банка, отново директно под епископ Марчинкус, въпреки че официално се пенсионира от банката още през 1964 г., продължаваше да представлява широк кръг от интереси на Ватикана. Подобно на Меннини, Спада отвори входната си врата една сутрин, за да види там италианската финансова полиция със заповед за обиск. Личните му банкови сметки бяха замразени, паспортът му беше отнет. Три съдебни дела бяха заведени срещу него, в широк спектър от нарушения на банковото законодателство и измамен фалит.

По времето, когато Спада правеше тези наблюдения, той се смяташе, че на 70-годишна възраст е толкова блестящ като бизнесмен, че все ще е в борда на директорите на 35 компании.

И така продължи. Никой от Vatican Incorporated не знаеше Синдона или нещо за неговите престъпни действия. Доверчивите божии хора са били "предадени" от дявола.

Възможно ли беше всички тези почетни мъже да бяха предадени от Микеле Синдона? Възможно ли беше представители на Ватикана като Меннини и Спада, да седят в бордовете на банките на Синдона и да не знаят за престъпленията, които Синдона и Бордони извършиха? Глупости!

Как можеше Спада, чието име беше синоним на Vatican Incorporated, човек, който беше роден в бизнес-династията на семейство Спада – неговият прадядо банкер на принц Торлония, дядо му директор на Банката на Италия, баща му Луиджи – борсов агент, и той самият работил за Vatican Incorporated от 1929 г., да не знае какво се случва в банките, където той беше директор.

Загубите на Ватикана бяха много и разнообразни. Те варираха от швейцарската банкова оценка – от 240 милиона долара, до собствената оценка на Vatican Incorporated – "Не сме загубили нито стотинка".

Любопитна беше и аферата на Banco di Roma per La Svizzera в Лугано (Svirobank).

Ватиканската банка притежаваше мажоритарния 51-процентен дял. Председател на банката беше принц Джулио Пачели, изпълнителен директор – Луиджи Меннини. Подобно на други банки, свързани с Ватикана, Svirobank спекулираше с черните фондове, които притежаваше от името на нелегалните износители на лири на престъпното братство на италия. Спекулациите със злато и валута бяха ежедневие. През 1974 г. започва да се появява дупка. Вината беше възложена на заместник-мениджър Марио Тронкони.

През есента на 1974 г. Марио Тронкони беше "самоубит" – тялото му беше намерено на железопътната линия Лугано – Киасо. В Джоба му имаше прощално писмо до съпругата му. Преди смъртта му Пачели, Меннини и другите директори на банката Sviro бяха задължили Транкони да подпише признание, в което пое пълната отговорност за дупката от 35 милиона долара.

Историята излезе наяве само две години по-късно, когато Марио Бароне, един от общите председатели на съвета на Banca di Roma, която заемаше останалите 49% от Svirobank, беше арестуван и разпитан за краха на Синдона. Марио Тронкони беше само един член на P2, чиято смърт беше направена да изглежда като самоубийство. През следващото десетилетие списъкът щеше да нараства тревожно. Докато Микеле Синдона се бореше срещу екстрадицията си от Ню Йорк и планираше отмъщение, Vatican Incorporated вече отново спекулираше чрез неговия наследник Роберто Калви.

Калви беше известен в бизнес средите в Милано като "Il Cavaliere" – Рицарят; любопитен псевдоним за мъжа, който беше плащачът на P2. Калви трябваше да замени Синдона като пералня на мафията и P2 и човекът, извършил най-голямата кражба в историята на банковото дело.

Роберто Калви беше роден в Милано на 13 април 1920 г., но семейните му корени бяха във Валтелина, дълга алпийска долина близо до швейцарската граница и близо до дома на Албино Лучани – Йоан Павел І. И двамата бяха мъже от планината. След като се изучи в престижния университет Бекони, той се бореше за Мусолини на руския фронт във Втората световна война. След това последва баща си в банковото дело. През 1947 г. замина да работи в Banca Ambrosiano в Милано, която получи името си от св. Амброзий. Подобно на Banca Cattolica del Veneto, тя беше известна като "Банката на свещениците". Удостоверенията за кръщене, с които се установяваше, че клиентът е католик, бяха задължителни при откриването на банкова сметка.

По времето, когато Джовани Мотини стана папа Павел VІ през 1963 г., Калви беше напреднал в банката до централен мениджър. Когато папа Павел VІ реши да повика Синдона във Ватикана, за да освободи Църквата от притеснително големите й италиански владения, Акулата и Рицарят вече бяха близки приятели. Те вече замисляха да получат контрол над Вanco Ambrosiano и да я трансформират в много специална международна банкова институция.

През 1971 г. Калви стана управляващ директор на банката. На 51 години той се издигна далеч над скромното чиновническо положение на баща си. Способността му да създава сиви схеми за пране на пари за мафията, износ на незаконни лири, избягване на данъци, прикриване на престъпните деяния за закупуване на акции в собствената му банка, фалшифициране на фондовия пазар в Милано, подкупи, корупция, лъжене на правосъдието, уреждане на неправомерно арест тук, убийство там – способността му да прави всичко това и още повече поставя Рицаря в много специална престъпна класа. Ако някои наистина искат да разберат пътищата му, трябва да прочетат романа на Марио Пузо "Кръстникът". Всъщност Калви носеше копие навсякъде, като свещеник своята Библия.

Калви беше представен на епископ Марчинкус от Синдона през 1971 г. и незабавно се присъедини към много избрания ватикански клан на "uomo di fiducia", "хората на доверие": онази малка елитна група миряни, които работеха за Vatican Incorporated – Синдона, Спада, Меннини и Бордони; мъже, подбрани много внимателно...

В Милано Синдона беше показал доста качества за местене на пари в и извън Италия без да занимава с тях данъчните. Той беше директор на много компании, свързани според закона на големите световни мошеници. "Най-добре се краде от банка, ако се купи една банка." Разбира се, с чужди пари.

За Синдона казваха, че неговото лице е мафията, а силата - свободната масонерия. Това беше истина. Ложата беше Propagandа Due или Р-2, чийто велик майстор беше Личо Джели. Това беше секретна и нелегална ложа, която напълно нелегално и всестранно контролираше целия живот на Италия, правителството, армията, службите и законът.

В Милано кариерата на Микеле Синдона тихо се подпомагаше от Личо Джели. В замяна, Синдона инсталира "сифони" в своите банки, които трябваше да умножават съдържанието на куфарите на масоните от Р-2.

Чрез езотеричния кардинал Бертоли, Джели успя да получи достъп до Ватикана. Той обядваше с Пол Марчинкус, имаше аудиенции при папа Павел VI, поддържаше приятелство с кардиналите Баджо, Касароли и с адвоката Умберто Орталони. По този начин от мафията към банката и от банката към масонската ложа, Ватикана получи странни патрони.

Трупането на капитали беше благословено от Павел VI, но финансовите машинации на Ватикана доведоха Италия на остра криза в началото на 70-те години.

Тогава до Ватикана се приближи Роберто Калви, станал асоцииран директор на Banco Ambrosiano в Милано. Така Калви се включи в клана на богоизбраните ватикански мошеници. Banco Ambrosiano стана мощен център за пране на мръсни пари, за трансфери на валути и за спекулации.

Реално Ватикана беше собственик на цялата тази пералня. Приносът на Калви беше, че разпространяваше ватиканската криминалност по целия свят.

И онова, което трябваше да се случи, се случи. Този силен отбор от мошеници започна да захранва от ватиканските своите собствени сметки, сметките на своите приятели и на техните кръстници.

Започна да се появява дупка. По свои канали в акцията се включиха ЦРУ, Интерпол и ФБР. Най-накрая се самосезираха и италианските данъчни власти. Р-2 трябваше да работи все по-усърдно, но финансовите нужди на Ватикана и на Banco Ambrosiano постоянно растяха. Шантажът и корупцията се придружаваха от така нареченото "италианско решение", т.е. елиминиране или убийство на магистратите, които знаят твърде много.

Но рано или късно се стигна до деня, в който някой банков чиновник или акционер открива дупката. Понякога такава банка фалира и срива цялата организация по целия свят.

През 1972 г. вече имаше един човек, който виждаше това много ясно. Това беше кардинал Албино Лучани. След като успяха да превземат Banco Ambrosiano, те я превърнаха в пералня за мръсни пари от продажбата на наркотици, оръжие, момиченца и момченца и всякакви други мръсотии. Опитваха се да превземат и Католическата банка на Венеция - Banco Cattolica del Veneto.

От всички венециански епископи, само Лучани се осмели да протестира. Той направи някои проучвания и разбра, че с позволението на Павел VI Пол Марчинкус е продал тази банка на Роберто Калви без знанието на епископите в провинцията. Лучани се запъти към Рим, за да протестира, но там срещна Марчинкус, който направо го изпъди.

През 1973 г. секцията на Държавния департамент на САЩ по криминалистиката и рекетирането откри, че с благословията на Павел VI Ватикана иска да продаде пакет от фалшиви облигации с номинална стойност 1 милиард долара. Авторът беше отново Марчинкус, а негов съучастник - Синдона. Ватикана отрече, но това нямаше значение.

Но даже сумата от 2 милиарда долара не попречи на фалита на Franklin Bank в САЩ през 1974 г. Това беше най-големият банков банкрут в историята на САЩ. Федералните фондове загубиха милиарди депозити в тази банка. Тогава инспекторите откриха, че банковата ватиканска империя на Синдона е фалшива. Марчинкус и неговият съучастник Роберто Калви наблюдаваха как Синдона потъва. Направиха огромни заеми в други големи международни банки под "моралната гаранция" на Ватикана, с които рефинансираха Ambrosiano и спасиха нейното реноме на международния пазар. В замяна Марчинкус получи по-високи дивиденти от тази банка.

Реално през 1978 г. Калви вече се движеше по острието на бръснача. През август той вече беше притиснат от всички страни. Неговата империя се разпадаше. Тогава почувства остра нужда да смени климата и замина за Южна Америка, където и Личо Джели търсеше спокойствие, докато техният приятел Синдона вече беше в затвора в Ню Йорк и трепереше да не бъде екстрадиран обратно в Италия.

Само една точка ги свързваше. Това беше Пол Марчинкус, който продължаваше да бъде шеф на ватиканската мафия. Ако и той се провалеше, това щеше да означава затвор или самоубийство, или фалит. Или и трите заедно за всеки от тях.


You have read 1 of your 30 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.

 Issue 298, June 2020
Някои истини и неистини за Втората световна война /3/
Отлагането на официалните чествания на 75-ата годишнина от Победата – 9 май, ни дава възможност да продължим темата "Няк...
    Голямата нефтена инфекция на депресията
10 години след най-голямата съвременна екологична катастрофа, свързана с нефта – експлозията на нефтената платформа Deep...

 



 

 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2020, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com