Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact

Translate
Select Language
'22'21'20'19'18'17'16'15'14'13'12'11
'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID
Password

Тема на месеца
Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
75 години контрареволюции: 75 години "Гладио" - Gladio /25/
Продължение от предишния брой
01.2022

Приближавам се към края на раздела Gladio, анализиращ целия комплекс, свързан с атентата срещу Йоан Павел II /Карол Войтила/ на 13 май 1981 г. на площада "Свети Петър" в Рим, участието в него на Gladio , турските "Сиви вълци" - /Мехмет Али Агджа/, турската секретна служба MIT и преди всичко ЦРУ – Пол Хенци и майсторите на мокрите поръчки Том Клайнс и Тед Шакли, Майкъл Ледийн, ватиканските кардинали, банкерите на ватиканските банки Ambrosiano и IOR, Буш – старши и Роналд Рейгън в започналата от тях атака срещу "империята на злото", т.е. СССР, Safari-клуб на Кисинджър, италианското военно разузнаване SISMI, банката на наркотрафика BCCI и така нататък.

Тъй като съм последният в Европа анализатор на тези събития, който, в една или друга степен, пряко участваше в техния анализ от началото на 80-те години до днес, ви препоръчвам, когато четете новата част от аналитичната поредица за Gladio да се връщате и четете поне последните две части, за да схванете контекста и целостта на тези процеси и мястото на отделния фрагмент в тях.

В това отношение този анализ е уникален в целия свят и в близко време вероятно ще бъде оформен в отделно издание.

Защо на мен се падна това? Неведнъж съм писал, че не ние избираме съдбата и мисията си, а те нас избират. И, защото съм последният от все още присъстващи на сцената публицисти от онова време, които могат да направят оценка на тези събития от българска гледна точка, която за нас все пак е най-важна.

И защото всъщност съдбата ме сблъска с бъдещия папа още в годините, когато никой въобще не можеше да помисли, че именно Карол Войтила ще бъде първият неиталиански папа.

Съвсем накратко за какво става дума.

Висшето си образование завърших през втората половина на 60-те години и началото на 70-те във Варшава /Полша/ - външна търговия, международни отношения, международно право, икономика, геополитика и като студент изкарвах "по нещо" от преводи. /Затова съветвам младите хора – учете езици, все някога ще ви потрябват./

Превеждах от руски, английски, полски и български на различни срещи /тогавашните наши дипломати не бяха много подготвени в тази област/ и постепенно стигнах до усъвършенстването/ както сегашният външен министър на Русия – Сергей Лавров, който е вървял по същата пътечка – да превеждам едновременно на няколко езика и едновременно... да се храня. Тъй като обикновено никой не обръща внимание дали преводача превежда, но се и храни, съчетанието им се считаше за един от върховете на преводачеството.

И така, към края на 60-те години, струва ми се, че беше 1969 г., във Варшава гостуваше някаква наша делегация, която трябваше да се срещне и с краковския кардинал Карол Войтила. Делегацията замина за Краков и от посолството ни ме повикаха да превеждам.

В интерес на истината ще си призная, че не успях много да преведа от междуцърковния разговор на Войтила с българската делегация. Не само тематиката, но и термините ми бяха непознати. Все пак бях само на 21-22 години.

Но по-важното беше, че това бяха важни години не само за Полша. Току-що бяха отминали събитията в Полша от пролетта на 1968 г. /те бяха по-рано от събитията в ЧССР/, които получиха такава насоченост, че ролята на полската католическа църква и на нейния глава – кардинал Стефан Вишински, беше съществена.

Това беше началото на важни промени на висше равнище в Полша, като малко след това на мястото на лидера на ПОРП Владислав Гомулка дойде първият секретар на Катовишкото воеводство Едвард Гиерек, който започна курса на отваряне към Запада, преди всичко към Франция.

Отношенията между Варшава и Москва започнаха да поскърцват, въпреки че това се укриваше старателно, а между властта в Полша и полската църква продължаваха традиционно да са сложни, което не можеше да се укрие. Реално кардинал Вишински беше под домашен арест. На политическата сцена бяха и така наречените светски католици от PAX на Пясецки, толерирани от властта, които поддържаха активни контакти и с Източна Европа.

На този фон все по-често се говореше за младия краковски кардинал Карол Войтила, който, за разлика от Вишински, беше изключително активен, вътре и извън Полша. Съперничеството му с Вишински, под знаменателя на нуждата от реформи в църквата, ставаше все по-очевидно, като това беше удобно за официална Варшава.

Това бяха години, през които различни наши делегации, поддържаха връзки с различните католически фракции в Полша. И както споменах, една от тези делегации посети кардинал Войтила в Краков, а аз, като млад човек, превеждах /трудно е да кажа че много успешно/. Но все пак ми е останал спомена за един енергичен и целенасочен религиозен лидер, отдаден изцяло на своята кауза.

Всъщност такъв беше и девизът му до края на живота – Totus tuut /"Целият съм твой"/.

Още тогава Карол Войтила издигна основната си мисионерска идея "не се страхувайте" и "следвайте ме". С тези думи той се обърна към народа на Рим през 1978 г., когато вече беше избран за папа. "Не се страхувайте - казваше в онези сложни години Войтила – изправете се, върнете своето човешко достойнство, човек е създаден от бога по негово подобие, заради което е висша ценност".

Всичко това имаше силно влияние в Полша. В началото идеята на Едвард Гиерек беше да използва папата за издигане авторитета на страната и своя собствен. След това нещата станаха по-сериозни за властта, докато не се стигна до "Солидарност".

Неслучайно веднага след избора на Войтила за папа през 1978 г. се задаваше въпросът защо той, а не Вишински, който имаше много по-големи заслуги за оцеляването на полския католицизъм. Защото онези, които бяха заложили на младия Войтила, го бяха оценили правилно.

Кои бяха те? Ще припомня думите на Йоан Павел II към Збигнев Бжежински – "Ти ме избра.", и доста явните му връзки с един от тогавашните шефове на ЦРУ – католикът Уилям Кейси.

Но след избора обаче предстоеше голямата операция "атентатът срещу папата" и още по-голямата провокация срещу социалистическа България и въобще срещу социализма. И православието.

Това е истината. Битката беше огромна. Всъщност това беше най-големият пропаганден сблъсък през втората половина на ХХ век, в който Йоан Павел II беше само малка фигура, с определена другаде роля, която той до края си вероятно не можа да разгадае.

Социалистическа България беше избрана неслучайно. Защо не избраха Турция, ЦРУ, италианската мафия, масоните от Propaganda Due или самите кардинали? Защото по онова време България беше важна като най-близък политически, идеологически, икономически и какъвто и да било друг съюзник на СССР. Идеална цел за дългосрочната операция, която, както се вижда още не е завършила.

Всъщност началото не беше избирането на Войтила за папа. То беше още в края на 60-те години когато Ватикана беше затънал във вътрешни борби и финансови скандали. Но в контекста на онова време /както и на днешния ден/ на Вашингтон му трябваше друг Ватикан като инструмент на битката срещу СССР и социализма.

Трябваше им и друг папа, а не Албино Лучани /Йоан Павел I/.

От началото на 1980 г. ЦРУ организира огромна финансова операция за полската "Солидарност", като истинският реализатор не беше провокатор-палячото Лех Валенса, а Ватикана при Йоан Павел II.

В този смисъл Йоан Павел II стана един от най-ярките папи на последните столетия. Именно той извади католицизма от огромната му криза от началото и средата на ХХ век. На фона на неговите политически върхове – Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини, Франко, Мао, Чърчил, фигурките на папите почти не се забелязваха. А след хекатомбата на Втората световна война и сътрудничеството му с Хитлер, Ватикана стана микроскопично петно на картата на Европа, като много хора очакваха католицизмът да се превърне в хуманитарна мисия като Червения кръст.

Но полският папа нахлу в мухлясалия Ватикан като термоядрена ракета и го взриви. Неслучайно една от първите му работи беше трактатът Schema XIII, Gaudium et Spes /за църквата в съвременния свят/. Започна да реформира онова, което беше закостеняло, тичаше по планините, плуваше в басейните, посети над 100 държави.

Но реформизмът на Войтила беше показен. Реално той остана един от най-консервативните папи, без какъвто и да било социален дневен ред. Не посегна и на основните догми на католицизма – абортите, изкуственото оплождане, разводите, противозачатъчните средства, ръкополагането на жените в свещенически санове. Именно при него най-консервативната вътрешна секта Opus Dei постигна доминиращи позиции.

Но, така или иначе полският папа адаптира църквата към съвременния свят, като католицизмът се превърна в наистина вселенска организация с над 1 милиард члена.

Войтила разполагаше с време и имаше повече късмет от неговия предшественик Йоан Павел I, който царуваше само 33 дни през 1978 г. преди да стане жертва на заговора на масонската ложа Propaganda Due, която набързо го отрови, защото той посегна на тайните на Ватиканската банка и на Banco Ambrosiano. И с още по-голям късмет, в сравнение например с някогашния Целестин V, който беше умрял от ръката на неговия наследник Бонифаций VIII, забил в главата му 20-сантиметров пирон. Така се решаваха някога нещата във Ватикана.

Така се решаваха и при Йоан Павел II, но не с пирони, а с патрони, които за всеки случай приписаха на България.

Всъщност Изтокът нямаше никакъв интерес да ликвидира папата, тъй като по онова време Йоан Павел II водеше оживен диалог и с Москва, опитвайки се да постигне компромис, за да успокои вълненията в Полша и да предотврати въвеждането на военно положение там. Мотивът за папата беше да се избегне насилието. Йоан Павел II не искаше военно положение и кървава баня в родината си. Чрез свои представители папата се опитваше да успокои събитията в Полша, а от друга страна водеше преговори с Москва. Това се знаеше от американците и не им се нравеше. САЩ подкрепяха "Солидарност" и гледаха на папата–поляк като на свой съюзник, на който обаче нямаха пълно доверие.

Идеята на Запада беше Полша да се дестабилизира, да се обяви военно положение и да се накара СССР да се ангажира военно в страната. Така дестабилизацията на Полша би означавала втори фронт за Москва, която вече беше силно ангажирана с Афганистан.

Американците очакваха от папата да застане твърдо против Съветския съюз, когато започна дестабилизацията в Полша. Вместо това, той започна да разговаря с руснаците.

Това също не се нравеше на ЦРУ, "Гладио", P2 и Буш-старши, които бързаха с атаката срещу СССР и социализма въобще.

"Червената лампичка" светна още в момента, в който Карол Войтила избра името Йоан Павел II, т.е. наследник на Албино Лучани – Йоан Павел I, който започна чистката във Ватикана и особено в нейните банки, използвани от ЦРУ, мафията и масоните като най-големите перални по онова време. По същото време се изграждаше и банката на наркотрафика BCCI.

Ватиканската пералня работеше на пълни обороти, а тук, изведнъж след Йоан Павел I идва втори папа, който декларира, че ще чисти "оборите" и банките.

Присъдата беше издадена. Отново надделяха парите над политиката.

Йоан Павел II трябваше да бъде убит. Нямаше време за сплашване и предупреждения. /Тези варианти се появиха по-късно, след неуспешния опит за неговото убийство./

Започнаха да търсят човека сред най-сериозния съюзник по онова време – турските "Сиви вълци", изцяло под контрола на ЦРУ.

Изборът падна на примитива Мехмет Али Агджа, който за всеки случай преди това извърши няколко убийства. Да не мърда много.

Агджа оправда напълно техните предвиждания – до края остана примитивен глупав убиец, който успя да стигне само до заключението, че е Христос.

Започнаха да му изграждат канала и да прокарват пътя към Рим с помощта на турската мафия. Подлагаха го навсякъде – дано някой го вербува, за да стоварят върху него вината за евентуалното убийство на Йоан Павел II. Най-добре би било това да са руснаците или българите, тъй като Агджа по пътя към Европа минаваше и през България. И българското контраразузнаване би трябвало да го "опипа". Вероятно това по-късно беше използвано срещу България.

Преди атентата Агджа и хората му дълго време пребиваваха в Западна Европа. 510 дни Агджа живееше в 10 държави. От тези 510 дни Агджа е в България само 33 дни – от 30 юли до 31 август 1980 г. През останалите 480 дни сновеше между три континента, премина 9 държавни граници.

Агджа живееше в Турция /пътьом извършва още две убийства/. Живееше още в Иран, Париж, Мюнхен, Швейцария, Виена, Испания, почиваше на Палма де Майорка, после живееше и в Тунис и накрая стига до Италия.

Пита се как Агджа е пътувал 18 месеца в западноевропейски държави – членки на Интерпол, при положение, че беше издирван от Интерпол как това беше възможно, и как след като няколко пъти беше засичан, не беше арестуван.

Отговорът беше ясен. Това можеше да стане само с помощта и контрола на ЦРУ.

Атентатът позволи на Рейгън да построи своята доктрина за "Империята на злото", а след това да наблегне на въоръжението и на ракетите Pershing в Европа срещу СССР. /сегашната криза в Европа срещу Русия е повторение на онази/.

Атентатът позволи на Рейгън и Буш-старши да създадат доктрината за "Империя на злото" и "Оста на злото". Може би им липсваше фантазия или лингвистична умелост, затова промениха само една дума.

Нещата в живота никога не стават случайно. През 1980 г. Рейгън обяви "икономическа и търговска война на "империята на злото" СССР и сателитите му", в т.ч. и България. Трябваше им събитие, което да засили войната.

Това беше стрелбата на "Свети Петър". "Българската следа" беше манипулация, организирана и измислена от ЦРУ, която беше замислена много преди атентата. Атентатът беше само катализатор, с една единствена цел – дестабилизация на СССР и социализма. Още през 1978-1979 г. ЦРУ и различни хора от западните служби започнаха да обясняват, че светът е застрашен от тероризъм.

По онова време, когато се кажеше България, това беше равно на "хора на КГБ и СССР". За САЩ беше много удобно да бъде доказано, че СССР и неговите съюзници стояха зад "международния тероризъм".

Това е истината. Битката беше огромна. Всъщност това беше най-големият политически, икономически и пропаганден сблъсък през втората половина на ХХ век.

Беше използвано и обстоятелството, че Агджа е отсядал в България, че през България минаваха канали за трафик и че ЦРУ, "Гладио" и турската мафия имаха някои възможности за манипулиране на ситуацията с България, както години по-късно заяви лидерът на кюрдите Йоджалан.

Така отново стигаме до "българската следа" и папата.

След неуспешния опит за убийство на папа Йоан Павел II, ЦРУ, "Гладио" и P2 трябваше да променят сценария и пуснаха проверка по целия канал за движението на Агджа и неговото алибиране.

"Българската следа" изникна официално през септември 1982 г., 6 месеца след стрелбата, когато излезе първата статия на Клеър Стърлинг в "Рийдърс дайджест" със заместник-главен редактор българина Джон (Дими) Паница.

Но истината е, че набелязването на България и конструирането на "следата" започна много по-рано. През юли 1979 г., 1 година и 10 месеца преди атентата, в Ерусалим, Институтът "Джонатан" проведе конференция, посветена на международния тероризъм. Участваха: Хенри Кисинджър, Джордж Буш-старши, Хенри Джексън, Брайън Крозиър, Клеър Стърлинг, Робърт Мос (главен редактор на "Икономист"), Арно де Борчгрейв (американски журналист). Последните двама бяха автори на "документалния" роман "Айсберг". Основната цел на групата беше да докаже, че държавите, които поддържат, финансират, обучават и направляват всички възможни терористични групи в света, са СССР, ГДР, Куба, Чехословакия и България. Такова беше заключението на "консилиума".

Основното негово занимание през 1982-1985 г. беше да доказва "българската следа". В специалното заседание през 1985 г. участваха Збигнев Бжежински, Ричард Хелмс (бивш шеф на ЦРУ), Рей Клайн (бивш зам.-шеф на ЦРУ), Майкъл Ледийн, Марвин Калб и българина Алекс Алексиев /който след 1990 г се пренесе в България/. Приет беше документ, според който "всеки терористичен акт в света, при всички случаи трябва да бъде приписан на страните от източния блок". Симпозиумът реши, че, ако България бъде осъдена за участие в атентата, тя трябва да бъде обявена за "терористична държава" с всички последици.

Истината беше друга. България пречеше на световния тероризъм и на трафика на оръжие и наркотици през страната, като го контролираше по различни начини. Това бяха годините на Студената война и се воюваше по всевъзможни начини.

Атаката беше колосална.

Съпротивата на НР България и на онези, които воюваха за нейното добро име – още по-колосална. На различни равнища. Но преди всичко по каналите на обмена на пропагандна и политическата информация между централните комитети на партията.

Тогава съдбата отново ме включи в тези събития. Ще припомня, че през периода 1978-1983 г. бях кореспондент на официоза "Работническо дело" в Прага и Варшава и по стечение на някои обстоятелства информацията от най-висше равнище оттам към София минаваше през мен.

Тогава за първи път се появи информацията от Варшава и Прага за избора на папата, масоните от P2, задкулисието на Ватикана, банките, "сивите вълци", човека на ЦРУ във Ватикана Пол Марчинкус и т.н. Информация, за която никой в София не беше чувал и предполагал.

Но това е друга тема.

Това беше и отговор на въпроса за морала на папата, който посети в затвора Ребибия своя атентатор Агджа и му прости, но не намери смелост да посети или да се свърже по някакъв начин със Сергей Антонов. Отговорът на този въпрос беше, че и папата си имаше господар. Но не онзи на небето, а тук, на земята, по-точно в САЩ.

Отговорът разкриваше и истинските извършители, и причините за атентата срещу папата.

Те бяха в Италия и САЩ, в масонерията във Ватикана, в италианската мафия, с които влезе в битка предшественикът на Войтила – Йоан Павел I, за което заплати с живота си. Това за малко не струваше и живота на Войтила, който в началото също се опита да контролира финансите на Ватикана, т.е. банкерите Синдона и Калви, масоните на Личо Джели и самите кардинали.

И в тази бъркотия, докато се разберат чий човек е Войтила, се пръкна Агджа, който беше изпратен да убие папата. Повтарям – да го убие, което да бъде използвано за разрушението на "империята на злото" – СССР, и социализма. Чак след това Мафията и ЦРУ се разбраха и постигнаха "компромис" да натопят България. Но, тъй като това не беше трудно за разгадаване, Западът за всеки случай взе и заложник – Сергей Антонов.

В този процес на Войтила му отредиха ролята да се включи в кръстоносния поход срещу СССР. Най-вероятно Войтила имаше и по-лични причини. Но всичко това беше второстепенно на фона на основната му задача – битката срещу "империята на злото", на която той посвети целия си съзнателен живот.

Но, когато "империята" рухна и когато старият, уморен и вече болен човек започна да осъзнава цялата драма на случилото се, вече беше късно.

Оказа се, че целият си живот Карол Войтила се беше борил с призрак, че онова, което считаше за зло се оказа само сянката на злото. А когато зад рухналите стени съзря истинското лице на истинското зло, вече нямаше сили да се сражава с него. Той възприемаше СССР като атеистична империя. Но след разпадането й беше разочарован, защото разбра, че вместо онази власт, хората получиха сатанинската власт на парите.

Всъщност папата загуби битката на своя живот, за да види в неговия край, че мястото на "империята на злото" беше заето от онази страна, в която той години наред виждаше Новия Ерусалим и че истинското зло вече маршируваше с ботушите на американските войници.

Опита се още да се бори. Осъди американската агресия срещу Ирак. Убеден съм, че това ускори неговата смърт. Вече беше ненужен на онези, които го бяха избрали през далечната 1978 г. и които вече имаха нови планове. На папите все пак не правят аутопсии.

А Карол Войтила, някогашният най-млад кардинал, станал първият неиталиански папа, една година преди смъртта си, вече болен и угасващ, една цяла вечер във Ватикана слушаше ансамбъла за песни и танци на руската армия "Александров". Слушаше песните, които в далечната му младост пееха на улиците на неговия Краков чуждите, но все пак свои в онази най-страшна война обикновени солдати.

Казват, че концертът, вместо планираните час и половина е продължил 3 часа. Започнал е с "Несокрушимая и легендарная" и е завършил с хора "Славься" от Иван Сусанин. Музикантите от оркестъра след това разправяха, че няколко пъти по време на концерта Йоан Павел II е плакал. Над спомените за далечната си младост или над онова, което вече не можеше да поправи.

Красимир Иванджийски
25 декември 2021 г.


You have read 1 of your 15 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.

 Issue 314, January 2022
Войната влезе в България със "Страйкър"
Странни събития се разиграваха в Българя на 18-22 декември. можем да ги обобщим с въпроса "какво оръжие минаваше през Бъ...
    Петте сценария на войната на САЩ - НАТО - ЕС срещу Русия
Какъв е планът за война на САЩ - НАТО – ЕС срещу Русия, какви са петте сценария на Центъра за анализ на европейските пол...

 



 

 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2022, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com