През последните години ми се налага все по-често да пиша от първо лице единствено число, което означава, че все повече теми се нуждаят от моето обяснение.

В случая се чувствам длъжен да направя това не само че става дума за една от най-актуалните теми на дневния ред на България, но и защото с нея е свързан моят приятел и дългогодишен колега от Международния отдел на "Работническо дело" Георги Калоянов /Калото, Гошката/, който преди повече от 60 години постави точка на така наречения "македонски въпрос" с прословутата Битолска плоча и нейния надпис. Това предизвика земетресение и наместване на историческите пластове и истини, които не подлежат на спекулации, интерпретации или лъжи на Скопие.

И така, най-напред историческата истина, а след това личният момент.

Историческата истина.

Георги Калоянов през 1958 г., като кореспондент на БТА в Белград има щастливата възможност да открие Битолския надпис при пътуване в Македония. Благодарение на него и неговия фотоапарат този неоценим паметник оцеля и беше пренесен в музея, откъдето се показа чак през 2021 г.

Малко истинска история:

1014-та година, месец юли, войската на Самуил е разбита при Ключ, Беласица. През октомври Самуил умира при вида на ослепените си войници. В 1015 г. българската столица Охрид пада в ръцете на византийците, на Василий II, нарекъл себе си "българоубиец".

Новият български владетел Иван Владислав (1015-1018) се възкачва на престола и премества столицата в Битоля, която още не е превзета. Възстановява крепостта, която преди това е била отчасти разрушена от византийците по времето на Самуил. Годината е 1015-та.

Това са събитията, описани върху мраморната плоча от град Битоля, датираща от 1015 г.

Този ценен паметник за българската история бе открит от Георги Калоянов, когато беше кореспондент на БТА в Югославия през 50-те и 60-те години на миналия век, с което даде възможност този исторически артефакт да стане обществено достояние за науката в България и в чужбина.

Благодарение на него, Битолският надпис оцеля и не беше разрушен от македонските и сръбски власти.

Навършило се е цяло хилядолетие от онези съдбоносни години, когато българските владетели е трябвало да взимат трудни решения за оцеляването на българската държава пред мощта на Византия.

Един владетел умира, след него друг се възкачва. Иван Владислав идва на власт не със съзнанието на победител, а с въпросите за утрешния несигурен ден дали ще оцелее неговото българско царство под напора на византийската империя, дали ще я бъде независима България. Той обмисля какви жертви и какви компромиси трябва да направи с дългогодишния си византийски съперник, който напира във всеки един момент да завладее българската държава.

В такава обстановка Иван Владислав търси спасения в Битолската крепост, където се премества в 1015 г. Може би е предчувствал своя край в предстоящите битки, защото Василий II ще се върне и ще нападне лагера на Иван Владислав през 1018 г. Обсаден, българският самодържец ще срещне смъртта си при Драч. Така Византия слага край на Първата българска държава през 1018 г.

Но преди това Иван Владислав се е укрепил и гради своята крепост-обител. Свиква каменоделци да изсекат надпис, с който да увековечи своето име в лицето на надвисналата опасност от Византия и гордо заявява в съдбоносната 1015 г. "Тази крепост бе направена за убежище, за спасение и за живота на българите".

Това са думите, изсечени върху мраморната плоча от преди повече от 1000 години, наречена Битолският надпис, където Иван Владислав ясно изразява своята народностна принадлежност. Той не мисли за капитулация, а се изразява като продължител на българската държавна традиция и волята да отстоява нейната независимост.

Ето и текстът на надписа:

"През годината 6523 от сътворението на света обнови се тая крепост зидана и правена от Йоан Самодържец български и с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тая крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната беше крепостта Битола през месец октомври в 20 ден и се завърши през месец... в края. Тоя самодържец беше българи по род, унук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил царя самодържавен и които двамата разбиха в Шипон гръцката войска на цар Василия, където взеха злато... а този в... цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото."

Оцелял по чудо цяло хилядолетие, надживял три епохи – византийска, османска и югославска, надписът дава неоспорими доказателства за българския произход на земите от Беласица до Охрид. Тази средновековна българска крепост, откъдето произхожда надписът, частично разрушена от византийците и възстановена от Иван Владислав, е отново разрушена през 16 век от турците, когато нейните материали са били използвани за строежа на Чауш джамия през 1522 г. след превземането на града в края на 14 век. Вероятно крепостта е стояла в развалини чак до 1522 г., когато е построена джамията.

Как от цялата крепост се е запазил само надписът, остава загадка.

Плочата с надписа е открита през 1956 г. при събарянето на джамията, а местни родолюбци вероятно са я пренесли в двора на Битолския музей, захвърлена в един ъгъл и оставена да буреняса. Никой нищо не е казвал, защото в ония години жестоко се преследвала всяка проява на българската националност.

Фактът, че плочата не е регистрирана като музеен експонат, вероятно е помогнал за нейното временно оцеляване, т.е. да не бъде унищожена.

Плочата е служила за праг на джамията, върху който са стъпвали богомолци, затова е частично изтрита, има липсващи думи и букви. При събарянето на джамията също е частично отчупена.

И така Георги Калоянов е имал щастливата възможност да открие този паметник при едно пътуване в Македония като кореспондент на БТА през 1958 г. Благодарение на него паметникът оцелява.

Ето какво разказва Георги Калоянов:

"Бях кореспондент на БТА в Белград и предприех първото си пътуване по македонските земи. Бяхме се уговорили с един колега от вестник "Нова Македония" Велко Коцев да ходим в Охрид. Взехме теснолинейката от Скопие за Битоля и там трябваше да чакаме три-четири часа автобуса за Охрид. Велко Коцев отиде някъде по свои работи, а аз – към музея. Пазачът, емигрант от Егейска Македония, не ме пусна. "Празник е", каза, "и е затворено." Нищо повече, скри се и останах сам. В двора имаше разни каменни паметници, но ги подминах. Изведнъж погледът ми се спря върху камък, забутан в един ъгъл, позакрит от бурени и потъмнял от времето. Направиха ми впечатление старобългарските букви. Започнах да разчитам отделни думи: "Самодръжъчем блъгарскомъ... жизньблъгаромъ... блъгарiнъ родомъ..." Помислих си: не знам да има такъв паметник, но и не бях много сигурен, че това е нещо неизвестно. Носех фотоапарат "Практика" и направих две снимки. Беше навръх Илинден, 2 август 1958 година.

Филмът с други кадри, които бях заснел в Скопие и Охрид дадох за промиване във фотолабораторията на вестник "Борба" в Белград. Кой би могъл да разбере какво има в него. Двата фотокадъра изпратих чак на следващата година в София по българския дипломат Недялко Славов. Той ги предал в БАН на проф. Александър Бурмов. След като се завърна в Белград, Недялко Славов ми каза, че професорът се хванал за главата, силно изненадан от това, което прочел.

За пръв път тази автентична фотография на Битолския надпис се появи в списание "Пламък", издание на Съюза на българските писатели в броя от 10 октомври 1959 г. с обяснителна бележка от професор Александър Бурмов и призив към учените в Скопие и Белград да излязат с научна публикация. Такава е практиката при научните среди в такива случаи.

Същевременно БАН изпратила фотокопия с надписа до академии на науките от Изток и Запад, с които поддържала научни връзки.

Така този величав паметник от края на Първото българско царство получи международна известност и скопските политици вече не посмели да го унищожат.

Но с публикацията в сп. "Пламък", когато много учени от различни страни научиха за Битолския надпис, скопските политици се видяха в чудо – какво да правят? Не можеше да се излезе с някакво научно съобщение. Но как да стане, щото Иван Владислав, а също Самуил, да са "македонски царе" и тяхното царство "македонско".

Нямаше как, публикация все пак излезе – през 1966 г. от Владимир Мошин и обяснение, че "изтъкването на български произход при Иван Владислав е в пълно съгласие с известния стремеж на Самуиловия род да се свърже с държавно-правните традиции на Симеоновото царство."

Това означава, че за да носи царска титла "македонският цар" Иван Владислав е трябвало да се обяви за самодържец български. Не е важно колко е научно. Самуил си е "македонски цар" и царството му е "македонско".

В 1970 г. Институтът за български език при БАН издаде научен труд за Битолския надпис от Йордан Заимов и Василка Заимова. Присъствах като слушател при обсъждането в БАН на този труд, преди да бъде издаден. Академик Владимир Георгиев, който е редактор на книгата, каза тогава: "Като че ли Иван Владислав е знаел, че неговото царство ще се оспорва като българско след хиляда години и изрично е подчертал това три пъти. Първо, че е самодържец български, второ, че е направил крепост за убежище, за спасение и за живота на българите, и трето, че тоя самодържец е българин по род."

Битолският надпис е един от най-големите паметници на българската история и с най-обширен текст на старобългарски, а още по-важно – най-български. Битолският надпис има огромна научна стойност с тройно значение: историческо езиково и национално. И нещо много ценно – изрично е казано, че царството на Иван Владислав, а и на Самуил е българско."

60 години този надпис стои заключен в мазетата на Битолския музей. Никога никъде не е показван. Директорът на музея Никола Иванов е обещал пред български журналисти преди години да бъде реставриран и с други музейни експонати да гостува на Националния исторически музей в София. "Надяваме се един ден това да стане", казва в заключение Георги Калоянов.

На 21 юни 2021 г. БТА съобщи, че "за първи път бе показана в оригинал т.н. Битолска плоча". Съобщението беше радващо, но не беше точно. За първи път Битолската плоча беше показана десетилетия по-рано от Георги Калоянов, като с горните редове се надявам да допринеса поне малко за историческата истина.

Няколко думи за личния момент.

С Георги Калоянов /Калото, Гошката/ бяхме приятели и колеги от Международния отдел на "Работническо дело", работихме дълго време в една стая. Помня как дъщеричката му – Катето, идваше да го посещава. /Тук ще вметна само, че за назначаването на Калоянов в БТА имаше принос и майка ми – Донка Иванджийска, която беше журналист-кадровик, т.е. зав.отдел "Кадри" на БТА още по времето на Енчо Стайков и Елена Гаврилова. По това време беше и големият кадрови ръст на БТА – от 50 до над 350 души, в това число и преводачите. Или, както се казва – израсъл съм сред досиета/.

След БТА Калоянов беше приютен в "Работническо дело" от Георги Боков, който наследи първия главен редактор на вестника Владимир Поптомов.

Ще напомня къде бяха родени: Поптомов, главен редактор на "Дело" през периода 1945-1949 г. – роден в Белица, Боков – главен редактор на "Работническо дело" през 1958-1976 г. – роден в Якоруда, Калоянов – роден в Д.Драглище. Ако погледнете картата, става дума за Пиринска Македония. В Белица е роден и дошлият за кратко след Боков гл.редактор Петър Дюлгеров.

"Македонци" ли? Глупости. Не си спомням по-големи патриоти на българщината, която беше любимата дума на всички тях.

И мен Боков назначи през 1975 г. не защото бяха приятели с баща ми – Иван Иванджийски, /имената им са в капсулата в основите на МОЖ на Златни пясъци/ а защото ме повика и каза "Зарежи тази дипломация. Ще станеш журналист."

Няма истина и в тезата, че през 1976 г. Боков беше отстранен от "Дело" заради някакви "македонски забежки". Глупости. Беше отстранен заради критиката на Боков на семейщината около Живков. И някои други неща.

Такива бяха времената. Сложни и красиви.

Що се отнася до Калото, обикновено след дежурства в комбината "Димитър Благоев" се прибирахме по "Цариградското". Аз живеех в "Яворов", а той – в "Изток".

Споменах, че плочата му предизвика истинско земетресение.

Помня и друго земетресение – на 4 март 1977 г. в 21.20 ч. във Вранча. Именно по това време излизахме с Калото от "Феята",където водката и конякът бяха стотинки и добро място за харчене на скромните ни хонорари.

И точно на 4 март 1977 г. в 21.20 г. бяхме по средата на моста на "Цариградското", над алея "Яворов". И там започна да ми се вие свят, да ми се люлеят краката, щях да падна. Мостът правеше вълни, но не беше от алкохола. Погледнах Гошката. Вървеше си спокойно. "Гошка, май има земетресение?" – казах, "Хайде стига, бе, няма нищо." – отговори Георги.

PS. Ей, джурналистчета и политизтърсаци, какво знаете за журналистиката и политиката? Лошото е, че никога няма да разберете какво сте могли да знаете, но няма да знаете никога...