През 1996 г. публикувахме за първи път обширни извадки от секретната стенограма за разговорите между Тодор Живков и Кръсте Цървенковски от 19 май 1967 г. в Сандански.

Стенограмата получихме от Партийния архив. Сега стенограмата е достъпна и всеки може да се запознае с нея в това число и в Р Северна Македония. Тя обяснява ясно позицията на НР България по "македонския въпрос" тогава, а и сега.

В предишния брой на "Строго секретно" публикувахме документацията за така наречената Битолска плоча, заснета през 1958 г. от нашия колега Георги Калоянов, която е неоспорим документ за същия "македонски въпрос".

Допълнителна светлина по този въпрос хвърли и Тодор Живков в неговите мемоари, издадени през 1997 г., които ни предостави тогава за публикуване. Да се върнем към някои важни откъси от тях.

Югославия… и тъй нареченият "Македонски въпрос".

Отношенията с Югославия бяха затормозени в следствие на една изкуствено създадена и провеждана постановка.

Главният проблем, зареден с противоречия, беше така нареченият "македонски въпрос".

Уви, той така и не получи пълноценно решение, отговарящо на историческата истина и на българските национални интереси. Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов приеха това, за което Сталин и Тито се бяха договорили – шовинистичната теза на сръбските националисти за "македонската" нация.

Що се касае до "обещанията" за връщането на българските земи, те така си и останаха само по страниците на стенографския протокол от 5 юни 1946 г. С гриф "Строго секретно" той съхранява моменти от разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов:

"… Сърбите са завзели Западните покрайнини повече по стратегически съображения. Ние сме съгласни, че подавляващото болшинство от населението там са българи. Но за нас е абсолютно невъзможно, по политически съображения, да върнем тези околии на българите още сега."

Ние и американците не сме участвали в установяването на тази граница и не я признаваме за справедлива, заявихме в Париж по въпроса за българо-гръцката граница. Вие имате право да искате териториален излаз на Бяло море…"

"Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България… Автономията ще бъде първата стъпка към присъединяването на Македония, за което при сегашната обстановка може да не се бърза… Че нямало развито още македонско съзнание в населението, това нищо не значи."

Тази постановка на Сталин бе приета на Десетия пленум на ЦК на БРП"к" през 1946 г., а през 1947 г. бе отразена в Бледските споразумения между Георги Димитров и Тито. Признаваше се македонска държава с живеещи там главно македонци. Пиринският край трябваше да бъде обособен като "културна автономия", т.е. беше направена крачка към разработената концепция за присъединяване на този край към Югославия. Там се извършваше обучение на "македонски" език. Бяха надошли емисари от Скопие и Белград, за да обработват населението. Хора с изконно българско съзнание бяха насилствено принуждавани да се "самоопределят" като македонци. Около 40 000 са били изселени в Югославия.

Със сръбски емисари, сталински заплахи и натиск, българска партийна "праволинейност", административни мерки, шантаж и дори насилия бе извършено нещо абсурдно. Може би без прецедент в историята на човечеството. Денационализация! всички материали, свързани с националноосвободителните борби в Пиринския край, бяха предадени на Скопие. Националният нихилизъм, превърнат в държавна политика, посегна дори на праха на Гоце Делчев, който бе пренесен в Скопие.

Това продължи и по времето на Червенков. След като бях издигнат за първи секретар на партията и особено за председател на Министерския съвет, аз се заех да разчистя това трагично наследство. Връщам се в мислите си назад и с много тъга за безвъзвратно изминалите години се сещам, че тогава посетих преди всичко Пиринския край. Бях в Гоце Делчев, това бе най-крайната точка към границата. След това отидох в Сандански, който в миналото беше маларичен център и там изпращаха на заточение антифашисти и други патриоти. Няколко дни отделих, за да мога да посетя всички райони. Предприех тази обиколка, за да видя как и откъде да започна подготовката на референдум. За да покажем нагледно какво население живее в този край. За мен беше пределно ясно, че трябва да отидем на референдум и да ликвидираме наложената ни "културна автономия". Разбира се, не можеше да се шуми за това. Налагаше се да се действа внимателно и да се проучи добре обстановката. Населението ме посрещна изключително радушно. Изключително!

След това хвърлихме много средства, много сили, за да се обновят и превърнат в китни центрове на българщината. Сещам се още, че пред десетки историци, учени от различни области поставих задача да изследват малцинствения въпрос. Исках да дадат отговор: има ли в България различни национални малцинства? Многонационална държава ли е България или не? Стигнаха до категоричното заключение, че подобна теза е политико-идеологическа измишльотина. В частност това се отнасяше и за така наречената "македонска" нация.

Във Вардарска Македония 68 на сто от населението е българско. Чистокръвни българи, на които изкуствено е втълпявано и въздействано, че са отделна македонска нация. Нация, която се създаде "ин витро" по рецептите на Сталин и Тито. Говорът, който произволно се определя като македонски език, е западно наречие на българския, с примеси на сърбизми и други чуждици.

Да възстановим историческата правота, беше дълг не само към националните интереси. За българска земя, за българщина много знайни и незнайни доблестни участници в Илинденско-Преображенското въстание, в освободителните борби бяха оставили костите си след Освобождението на "стара България" от турско. Хиляди наши войници водеха по-късно победни сражения, завършили със загубени войни. Порочна политика. Трябваше да се лекуват отдавнашни язви и по-нови рецидиви.

Подкрепа нямаше нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов. Напротив, при посещение в Белград той декларира целостта и независимостта на републиките в Югославия. Налагаше се отново да действам през главата на Съветския съюз.

Това стана през 1963 година. На този пленум се подчерта: македонска нация няма. Спекулациите на просръбските националисти, взети на въоръжение от титовистите, не отговаряха нито на историческата истина, нито на фактическата действителност. Преобладаващата част от "македонското" население е българско, останалата – албанци, мюсюлмани, сърби. Квалифицираното мнозинство са българи. Очаквах с вълнение следващата стъпка.

И ето – проведеният след пленума референдум в Пиринския край доказа правилността на тези изводи, на нашата линия. Гласувалите ясно изразиха своето българско национално съзнание. Само два-три процента се самоопределиха като македонци. Повечето от тях – от инат, защото преди ги бяха карали насила да се помакедончват".

След пленума, с който изразихме нашите принципни позиции по т.нар. "македонски въпрос" и абсолютната несъстоятелност на тезата за македонска нация, което се потвърди и от проведения референдум в Пиринския край, от българска страна правехме всичко възможно, за да не се изострят двустранните отношения с Федеративна република Югославия. Не преставах да мисля как да подобряваме нашите връзки. Но където и да отидехме, при всяко посещение в отделните югославски републики първият, дежурният въпрос, който се поставяше, беше т.нар. "македонски въпрос". Независимо от всички усложнения, породени от нашата категорична принципна позиция по този въпрос, постепенно отношенията с Югославия се нормализираха. Животът искаше своето. Мъчително приех обстоятелството, че нито решенията на пленума, нито резултатите от референдума получиха външна поддръжка. Нито в Съветския съюз и социалистическите страни, нито в необвързаните, нито в капиталистическите. Нещо повече. В Съветския съюз в Академията на науките, се създаде македонска научна секция, отдел за връзки с македонската държава, катедра за македонски език. Аналогични структури бяха създадени и в някои други страни – членки на Варшавския договор, например в Чехословакия. Нещо повече. Десетки години се вършеха манипулации, натиск, пропаганда, обработка на общественото мнение не само в Югославия и в социалистическата общност, но и по света. Настройваха всички срещу България. По т.нар. "македонски въпрос" бяхме в изолация.

В моята книга "Тодор Живков срещу някои лъжи" вече имах възможност да разкажа за трудностите, които срещахме не само с Федеративна република Югославия, но и с други страни. И на първо място със съветското ръководство. Хрушчов постъпи правилно, когато отиде в Белград и заяви открито, че известното решение на Коминформбюро е погрешно. Но едновременно с това Хрушчов провъзгласи, че Съветският съюз признава Югославия като единна държава на включените в нея народи. Това беше втората му теза. Когато провъзгласи погрешността на решението на Коминформбюро, Хрушчов постъпи правилно, но той създаде на нашата страна и немалко трудности.

В резултат на всичко това другите страни от социалистическата общност бързо активизираха и подобриха своите отношения с Югославия. Нашите отношения се затрудниха. Така се получи, че пострадали бяхме отново ние. Едва по време на Воденската среща през 1973 г. успях да убедя Брежнев в правотата на нашата постановка. Тогава Леонид Брежнев все още беше сериозен, стойностен политик, който имаше международно влияние, умееше да уважава и равнопоставя партньорите си. Той много се колеба, но накрая прояви разбиране. Даде съгласие да запознае тяхното ръководство със становището ни. Не желаехме да се месим във вътрешните работи на Югославия, но решително не можехме да приемем създаването на македонско национално съзнание на противобългарска основа. При тогавашната международна обстановка обаче можехме да отстояваме нашата теза само в частта й за Пиринския край.

Не след дълго, въпреки натиска на Скопие, българската кауза беше приета от съветското ръководство. Предстоеше да получим одобрението на другите социалистически страни. Нашата исторически правдива позиция трябваше да получи и международно признание.

От особено значение е срещата ни през 1963 г., когато Тито начело на официална делегация направи посещение у нас. Водихме обстойни и до голяма степен – по моя преценка – откровени разговори. При посещението си в България Тито не можеше да не види успехите, които ние бяхме завоювали. Същевременно "сблъсъкът" по така наречения "македонски въпрос" оставаше, макар че отношенията ни започнаха да се подобряват. Говорейки за ролята на Тито, сещам се за един известен на историците, а и не само на историците факт, свързан пряко с нашата история. Знае се, че в края на Втората световна война в резултат на натиска на Тито и на неговото обкръжение Сталин е "капитулирал", направил е доста отстъпки. С това са се съгласили и Чирчил, и Рузвелт. Отнася се до факта да се създаде федеративна република. В същото време се е възприела и наложила тезата, че тази република е многонационална, че в нея има и тюркско-мюсюлманска народност. Така изкуствено бе създаден един конфликтен проблем, който сега си казва думата в развитието на събитията не само на Балканите, но и в Европа, и в света.