Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
Информационната война: Красимир Иванджийски – 33, 55 и 77 години
01.2025

Време е да приключa с обобщение авторската поредица, която започнах в началото на 2024 г.

Ще припомня, че тогава за миг не се поколебах за заглавието и върху какво да акцентирам: Информационната война: Красимир Иванджийски – 33, 55 и 77 години.

Не беше сложно:

- 33-годишнината на издавания от мен от 1991 г. в-к "Строго секретно";
- 55-те години на моето присъствие въобще в журналистиката;
- и 77-те мои години, които отбелязах неотдавна.

Заглавието ги обобщаваше, а съчетанието им, доколкото знам, е без аналог в съвременната световна практика на журналист, издател и стратегически анализатор в основните области – икономика, висшата политика, войната и мира, геополитиката и т.н.

Тази поредица дължа на моите приятели и читатели от десетилетия, и като отговор на онова, което те написаха за мен преди няколко години: "Ако в съвременна България може да се говори за концепт-портрет, т.е. за образ на интелектуалец, състоящ се от възгледи, идеи, концепции и публикации, на публицист, журналист, политик и аналитик, това несъмнено е портретът на Красимир Иванджийски, който е знаково явление в съвременния български и световен интелектуален елит. Заслугата на Красимир Иванджийски, образно казано, е, че той е първият в нова България политически атеист, неограничен от политически догми, идеологии или "общоприети истини", налагащ мотото "Мислете със собствените си глави, разработете собствена технология, за да откриете, предвидите и управлявате процесите, намерете жизнените сили в себе си, а не в илюзиите".

                                               ***

Честването на собствени юбилеи винаги е натоварващо, но и доста симпатично.

Моите 33, 55 и 77 години обаче не са автоадорация, а обратното – опит да покажа днешните сложни времена във версия за възрастни. Тоест, преведено на по-прост език, кое е най-важното в голямата картина около нас и какво е нашето място върху нея.

На първо място това е безпрецедентната информационна война в света през последните 80 години /особено през последните 30/, когато след 1990 г. светът навлезе в много важен и критичен преход от една епоха към друга.

Тъй като работя с информация вече 55 години, мога да твърдя, че информацията се превръща в нова ера на човечеството. Досега неговата истинска история беше прикрита, замазана, излъгана. Но изведнъж бентът падна и информацията се отприщи. Изплува онази – истинската, която воюва с лъжите и измамите на последните 200-300 години на човечеството, а в много отношения и от хиляди години.

Значи, мисията е ясна – да се обясни причинно-следствената връзка за станалото, ставащото и чакащото ни.

Светът стигна до задънена улица и повече не може да живее в идиотизма на западния проект, кулминирал в съвременния либерален финансов фашизъм на англосаксонския ционизъм.

Кризата е планетарна, съпротивата срещу нея – също. В този сблъсък най-важна е информационната война.

В началото Западът имаше колосално превъзходство в медии и средства. Но постепенно нещата се промениха с появата на така наречените "алтернативни медии", сред които една от първите в света беше и "Строго секретно" през 1991 г.

Но двубоят продължава. Изходът не е предрешен. Двубоят е колосален, исторически, космически. Това е криза на целия предишен световен ред с отказ на цялата досегашна система в мащабите на цялата планета.

В момента се разгръща поредният етап на тази война.

Светът навлезе безповратно в ерата на "алтернативните медии", за да стигнем до днешния ден, когато с чиста съвест мога да напиша, че направеното от нас през отминалите 33 години е един от важните информационни и аналитични агрегати, феномен, какъвто не е имало в българската и световна публицистика и аналитичност.

Какво ще бъде по-нататък?

Въпросът "какво по-нататък" трябва да се оформи в някакъв продукт. На хората е нужно ново начало и нова свобода. Приближаваме се към така наречения End Game, сходна с обстановката преди Първата и Втората световна война.

Дисбалансите родиха криза, която води към тектонични промени.
Това е най-важно и за мен – че и в световен мащаб доказахме, че е възможна такава медия, с няколко други, която през последните З3 години оформяше, наред с други, най-напред течението, а след това реката на алтернативните медии, които вече са определящи, и че нашата информация, разработки, идеи, знания, опит и равнище свършиха добра работа.

Става дума преди всичко за сблъсъка с новите глобални медийни монополисти – печатни и преди всичко електронни – Google, Facebook, Twitter /сега Х/; Instagram, YouTube, Wikipedia и др., които се превърнаха в най-свирепото средство на цензурата на неофашизма на глобализма т.е. на глобофашизма.

96 процента от световния информационен медиен пазар служат на електронните и печатни слуги на новия световен ред. 95 процента от него се определят вече от изкуствения интелект, базиращ на споменатите медии. Такъв монопол нямаше и основният идеолог на Хитлер - Гьобелс. Такива Fake News - лъжливи новини, човечеството не помни.

Срещу тях е укрепващият поток на истинската информация и алтернативните медии /алтмедиите/, в който и "Строго секретно" има своето заслужено място.

Това е най-важната война, много по-важна от ракетите и вирусите. Всъщност вирусът COVID беше "изтърван", за да може зад неговото прикритие глобалните медийни монополисти да започнат атака срещу свободните медии. Google и Twitter започнаха поголовно елиминиране от своите съперници.

Защото, ако има някакво място, в което глобалната мафия да е уязвима, то е именно при информацията защото това е войната на плутокрацията и мафията, т.е. на властта на една малка престъпна група.

И започналата гражданска война в САЩ е подстрекавана от същата група, т.е. от 6-те глобални корпорации, които контролират 96 процента от медийните изходи в САЩ и в света, и които сами се определят като официални, основни, главни носители на истината, въпреки че са елементарни професионални лъжци.

Присъединиха се и добре известните по-специални централи, които могат да съществуват само в света на лъжата и измамата. И двете групи усетиха екзистенционалната заплаха и започнаха атаката срещу алтернативните медии.

Но вирусната карантина в САЩ донесе прелом в развитието на информационната глобална война, заради срива на доверието. "Основните медии" се сринаха до нулеви равнища. За тях трябва да се доплаща все повече. В кризата обаче парите ги няма и спонсорите фалират. Освен това олигархията не обича да плаща на вятъра. Значи, трябва да се елиминира конкуренцията.

Но и това няма да им помогне. Нещата за тях са трагични. На Запад годишно се харчат за "официалните медии" над 100 милиарда долара, но те вече са без никаква ефективност или възвръщаемост. Никой не им вярва, не ги чете и не ги гледа. Но ако тези медии изчезнат, ще изчезне и олигархията. Порочният кръг се затваря.
Не могат да помагат и транснационалните корпорации, тъй като ефективността на техните реклами пада непрекъснато още от 2000 г.

С една дума, парите за "официалните медии" стават все по-малко и прикриването на престъпленията - все по-сложно. Тълпата може и да е глупава, но не може вечно да бъде мамена.

Тенденцията ще се засилва. Колкото повече "официалните медии" губят влияние, толкова повече алтернативните ще го печелят.

Промиването на мозъците вече не работи. Лъжливите "официални медии" не могат да определят реалността. Дебилизирането на хората и унищожаването на човешките ценности - на семейство, работа, образование, религия, вече не върви. Отблъскването от дъното започна.

В момента сме в епицентъра на тектоничния сблъсък. Това е най-важната война за човечеството. И тя няма да завърши мирно.
Преминаваме през събития с библейски или най-малкото с исторически пропорции.

Нарекоха кошмара около нас "демокрация", либерален или неолиберален капитализъм или глобализъм. Но всъщност става дума за система на абсурда, за системен абсурд или абсурдна система.

Най-точното е система на абсурда, която доведе планетата до екологична гибел, като човекът стана несъвместим със Земята.
Заради това бунтът е срещу тази абсурдна система.

И в двата случая системата е врагът. Това е системен срив. Тази система повече не може да съществува. Наблюдаваме нейната смъртна агония.

Човечеството стигна до задънена улица на своето развитие по всички параметри.

Човекът беше превърнат от системата в животно и излишен лумпен. Вижте какво става около вас. Това е фашизъм. В новите условия - неофашизъм, унищожение на 7 милиарда "излишни хора".

Единственият ни шанс е унищожението на тази човекоядна система. Ако не успеем, историята на Homo Sapiens, като биологичен вид, ще стигне до своя край с небивала катастрофа.

Значи, пред нас продължават да са основните въпроси "защо, накъде и как". Съпротивата е започнала и навлиза в решаваща фаза.
Човечеството е качено на влак с еднопосочен билет към ада. Всеки от нас има различни спирки, но дестинацията е една и съща. Значи, за да си върнем правата и достойнството, трябва да ги извоюваме.
И над света забиха камбаните на световната гражданска информационна война.

                                          ***

През 1991 г. започнах проекта "Строго секретно", пред вас е брой номер 344.

Преди всичко това означава, че 344 пъти сте получавали четиво в обем на 150 страници. Месец след месец, година след година.
344 пъти такива "книги" на 33 години.

33 години, цял човешки живот, 344 броя по 150 страници, т.е. една цяла голяма библиотека. За да стигнем до статута на уникално издание, което направи революция в журналистиката и аналитичната мисъл на континента, а може би и в света.

Когато преди 33 години /които бяха продължение на предишната ми 22-годишна кариера/ обещавах да даваме принос за поощряване на мисленето като замиращ процес, не съм и предполагал, че ще се наложим и като важна част от основния феномен на нашето време – алтернативните медии, въпреки че знаехме, че светът навлиза в нов стадий на развитие, в който са важни трайните неща, като геополитиката, геоикономиката, реалното производство, почтената информация, т.е. алтернативните медии, които да са антитеза и контрапункт на платените медии, на лъжливата пропаганда и глобалната измама на лъжа.

Без да страдаме от прекалена скромност, продуктът наистина е уникален и отдавна сме в Гинес по няколко параметри:

- издание, анализиращо съвременния свят в неговите основни перспективи – геополитическата, икономическата, социалната, военната, задкулисната и др.;

- една от първите в света "алтернативна медия" – издание с най-голяма география в Европа, четено в 193 държави – толкова, колкото са страните-членки на ООН;

- най-дълго издаван вестник в Европа – 33 години с един и същи формат, един и същи издател /само със средства на издателя/, с една и съща тематична линия, един от последните /или първите/ вестникарски гладиатори и т.н.

Но издаването на вестника не е само финалния продукт във формата на печатното издание или на сайта му, а е цял производствен процес в конкретни реалности.

Неслучайно изпълзяха на дневна светлина и недоброжелатели, плагиати и откровени крадци, които ни пречеха по всевъзможни начини. На тях веднага казахме – "не бързайте, колкото и да се въртите, задниците ви все ще са отзад". Или "което е позволено на воеводата, не е на вас, смръдльовци".

Думата "журналистика" предполага преди всичко написаното на хартия, което остава завинаги, а не плещене на глупости по телевизора и на микрофона.

 

                                             х    х   х

С моите 77 години бях част от процесите , на които съм се спирал и в миналото.

Преди всичко трябва да се намери субекта /причината/ преди да определите целта. Ако сте продукт на лъжлива религия /реалност/, тогава ще нанасяте повече вреда, отколкото ще носите ползи. Така е когато хората отхвърлят реалността и се набутват в нейната симулация.

За съжаление от няколко десетилетия живеем именно в такава лъжлива, симулирана реалност. По-точно в липсата на реалност, която отдавна избяга през задната врата.

Пълният колапс на реалността е факт. Големи части от света загубиха връзка с реалността. Това е само предизвестие на това, което предстои.

Тези редове са трудни за разбиране и може да се наложи да ги прочетете няколко пъти. Направете го, за да не станете жертва на "симулакрум".

Това е важна дума, която можете да добавите към речника си: Sumulacrum.

Това е трудна дума, която не бива да забравяте. Тя се определя като: "1) изображение; подобие; привидност; 2) неясно представяне; подобие; 3) просто преструвка; измама".
Речникът Cambridge казва: "нещо, което изглежда като или представлява нещо друго".

Друг речник я формулира по следния начин: "нещо, което замества реалността с нейната привидност", т.е. симулация, която маскира липсата на дълбока реалност и няма никаква връзка с каквато и да било реалност.

Това е чист "симулакрум". Така че превключването към реалността е антиреалност: "Симулакрумът никога не е това, което крие истината – истината е тази, която крие факта, че няма такава".

Този процес не се случва във вакуум, защото включва и човешко действие.

Реалността съществува, но човешкото възприятие я изкривява. Реалността се подхлъзва в изкривяване, след това в симулация, след което намира своето "място за почивка" в състояние на симулакрум.

Пример за симулакрум е в процес на създаване – изкуственият интелект /AI/. Изчислено е, че 90 процента от цялото онлайн съдържание ще бъде генерирано от AI до 2025 г. Това означава новини, публикации в социални медии, чатове, снимки, видеоклипове, подкасти, уебсайтове и т.н. Потоп от фалшиви акаунти в социалните медии ще се управлява от AI. Накратко – всичко.

Предупреждаваме. Пълният колапс на реалността е наблизо. Симулакрумът е антиреалност. Това не е промяна на парадигмата на реалността. Това не е "нова реалност". Това не е реалност. Точка. За съжаление, милиарди хора рискуват да бъдат пленени от него. Докато всички гледат лъскавите нови симулакруми, оформящи се пред очите им, реалността вече бяха през задната врата.

Това е част от голямата картина, която ще става все по-лоша.
Истината е не само тревожна, тя е трагична. Намираме се в епицентъра на най-голямото престъпление в историята на човечеството. Слизащата от световната сцена "дълбока държава" се опитва да постигне тотален контрол над човечеството, над най-елементарните човешки права и свободи, чрез преднамерено убийство на истинската информация и истинската реалност.
Тук е голямата разлика между нас и останалите "медии".

Те пробутват и повтарят съчинена другаде лъжлива информация. А ние произвеждаме истинска информация. Това може да се постигне само на основата на истината, фактите и опита.
Заради това "Строго секретно" стана световен медиен ориентир, сред океана на фалшивата информация.

Базирането върху истината гърците са наричали "филалетия". По-просто казано, това се проявява, когато човек не спира там където спират другите. Казват му "там не трябва", а той пита "защо не трябва, кой е забранил". Намекват му, че за някои въпроси и истини бият и "даже по-лошо", а той "защо не мога да питам" и въпреки всичко продължава да върви по тази пътека. Това е филалетията.

Благодарение на нея все още продължавам да работя като един от последните истински международни журналисти, икономически, геополитически и военни анализатори и т.н. Не се продадохме, нито ни купиха.

Истина е, че струваме повече от другите печатни медии. Но над 30 години ви даваме реална стойност за вашите пари-real value for money - и се радваме, когато ни пишат, че "качеството на вашия вестник е без конкуренция и аналог другаде".

Ще направя едно малко отклонение. В 1975 г., като млад човек, имах възможност да се срещна в Москва с академик Игор Шафаревич – световен математик с трудове по алгебра, теория на числата и алгебричната геометрия. Срещнах го благодарение на мои двама съученика от Първа английска гимназия в София – Андрей Николов и Георги Гаргов, които заминаха за Москва и бяха студенти на Шафаревич. /Те бяха и първите български гостуващи професори по света. Андрей стигна до Лос Анжелис, Сан Франциско и "Макс Планк". Аз станах гостуващ професор малко по-късно и на малко по-различни места/.

Тогава не можах да оценя значението на срещата с Шафаревич. Това стана по-късно, когато разбрах, че съм се срещнал с най-големия дисидент на онова време в света – не Зиновиев или Солженицин, а именно Шафаревич, който наред с математиката, въведе и любовта към истината – според гърците: филалетията.

                                              ***

Наложихме стил и перспектива. Направихме революция в българската публицистика. Това че някои не ни "забелязват" е израз на огромното лумпенизиране на политическата и медийна обстановка у нас. По-важно е, че ние не ги забелязваме.
Станахме пионери на геополитиката и геоикономиката не само в България.

Изградихме основите на модерната политика и на съвременната българска икономическа школа.

Станахме и първият мозъчен тръст на България срещу лъжата, простащината, отчаянието, страха.

Но войната, особено информационната, продължава постоянно. Всеки от нас, съзнателно, или не, е участник в нея.

По принцип от всеки млад и неглупав човек мога да направя журналист за 2 седмици. Но, при условие, че разбира от нещо. Защото от всички бедствия, които ни сполетяха след 1990 г., сред най-големите са прес-титуцията и журна-глистиката. Заедно, оформиха скапаната ни и проституираща за жълти стотинки така наречена "четвърта власт". Журналистиката изчезна като професия.
Докато пишуркат по своите странички и блогове или плещят глупости по своите екранчета, тези мизерници родиха медийната катастрофа на България.

Хроничната болест на пациента премина в състояние на пълна безнадеждност.

Според една версия, жълтият печат е получил своето название от цвета на хартията, на която са се печатали първите булевардни вестници. Тъй като те са били предназначени за масовия читател, издателите, за да икономисват, са ги печатали на лоша хартия, която бързо е пожълтявала.

Втората версия е най-неудобна и се асоциира с жълтия билет – специалната картичка, която се закачвала на представителките на професията, която е не по-малко древна от журналистиката, тоест на проститутките.

В случая с България втората версия е най-подходяща. Журналистиката ни през последните години пожълтя изцяло и започна да проституира.

                                                  * * *

Тъй като имах щастието да работя в топ-журналистиката на света и да участвам, по един или друг начин, в топ-политиката, все някога количеството на натрупаните години и написаните материали трябваше да премине в качество, т.е. когато вече никой не се закача с теб. Обикновено това е позицията на живия класик – никой не смее да го ругае, но всички очакват с нетърпение да вземе да се разкара завинаги. Ще ги разочаровам – през следващите години имам намерение да увелича постигнатото – количествено и качествено.

Може би именно заради това все по-често ме питат как е възможно толкова дълго да се работи с такова темпо. Отговарям, че, за да се върви с времето, трябва да се пише не всеки ден, а всеки момент и "инструментът" винаги да е наред.

Така се случи, че моят беше наред и в най-невероятните условия, в каквито други журналисти вече никога няма да работят - насред пустинята в Намибия, заобиколен от бушмени (филмът за тях беше направен по-късно); на 3000 метра над морското равнище, в средата на 70-те години в Адис Абеба, когато освен за вестника предавах и за радиото и телевизията, и заради липсата на кислород и смрадта на разлагащите се наоколо трупове, се получаваше такава хипервентилация, че две думи не можеха да се изрекат; в най-затънтеното кътче на света - Лесото, където трябваше да уча местните хора как се работи с факс; в залата за заседания на южнойеменското Политбюро в Аден в средата на 80-те години, само няколко часа след като те се бяха изпоразстреляли до един, а мозъците им бяха още по стените; в Кабул по време на предишната война, когато страшните болки от амебата щяха да ме ликвидират преждевременно; в Прага, където се случаят ме сблъска с Карлос (Чакала); или пък, когато за изненада на военното контраразузнаване на ЮАР, се срещнах с шефа на военната организация на АНК- Умконто ВеСизве, Крис Хани...
Освен това три пъти горях в самолет - в Африка и Афганистан, няколко пъти ме хващаха такива тропически болести, спрямо които COVID-19 е дребна настинка. И така нататък.

                                                     ***

Много вода изтече под моста на времето откакто  тръгнахме по непрокарани пътеки, за да стигнем до сегашния момент и до основния феномен на нашето време- алтернативните медии.

В началото бяхме малцина в целия свят. Ще спомена някои имена, които въобще не сте чували, но които бяха истинските пионери - Орлин Граббе, Шърман Школник, Тейтъм, Урбан, Линдън Ларуш, Ренс... - по-малко от десетина, които чрез "периферни медийни изходи" бяхме стигнали до извода да бъдат лишени "основните медии" от техния информационен и исторически монопол.

 

Постепенно се присъединиха нови хора и идеи, за да се оформят т.нар. алтернативни медии, които вече доминират и са политикоопределящи.

За да стигнем до днешния ден, когато с чиста съвест мога да напиша, че направеното през отминалите 33 години е един от важните информационни и аналитични агрегати в световната публицистика и аналитичност.

Станахме професионалната позиция срещу преобладаващата политическа и медийна халтура.

Изпреварваме събитията с 5-10 години с мегапреглед и анализ, който интегрира геополитически, икономически и военни аспекти.
Станахме пионери на геополитиката и геоикономиката в Европа.
Преди години на първата страница на вестника написах "Вестник не за всеки", т.е. за хора, които могат да мислят, които разбират реалностите и могат да правят причинно-следствена аналитична връзка между предишните и "новите" времена.

Днес бих добавил, че това е вестникът на съпротивата, упоритостта и издръжливостта.

С тези 344 броя вестникът е най-старият и най-независим след 1990 г. - като периодика, в България и една от най- свободните и независими творчески лаборатории в Европа и света.

В досегашните 344 броя на вестника се крие фундаменталната документация на политическата и обществена еволюция на нашето време.

Големите картини в галериите могат да се обхванат напълно само когато се отдръпнем по-далеч от тях, за да видим детайлите и тяхната композиция. Така е и с онова, което правим. За да се разбере неговият мащаб и размах е нужно да измине време.

Въпреки че с писане не се спасява света, вече обслужваме най-голямата в света читателска аудитория.
Има представители на различни професии и интереси - политици, бизнесмени, пенсионери, младежи, военни и хакери, президенти и премиери. И всички искат да повярват в онова, което пишем - че човек е не само Homo, но даже може да стане и Sapiens.

В тази обстановка "Строго секретно" се превърна в медиен и политически феномен.

Разликата между мен и другите основни геополитици на съвремието е, че аз съм бил "на място" на всички основни точки на геополитиката на планетата, а не само на теория и по книжки. И така се случи, че съм ходил и по "коридорите" на властта през втората половина на 20-ти век, в които се взимаха и най- важните решения.

 

                                                                  * * *
Разбира се, не секват въпросите какво и кой е "Строго секретно". Неведнъж сме сочили, че този въпрос сам по себе си е отражение на лумпенизираната политическа медийна обстановка у нас и на презумпцията, че в нея не би могло да има такава публицистика и аналитичен център.

"Строго секретно" е единственият вестник в България, който излиза от толкова време с един и същ издател със собствени средства, с една и съща тематична линия, с една и съща цел.

"Строго секретно" направи революция в българската политика и публицистика и в представянето на другата гледна точка.

Със "Строго секретно" започнах проект, определящ нови стандарти и критерии, дефиниращ процеса към разкрепостяване на ума и мирозрението.

Отдавна съм свикнал с атаките срещу мен лично и защитаваните от мен идеи във века на мракобесието. Не се оплаквам. Всеки си плаща за мисията, ако я има, и за нейните рискове.

Тази картина не е "литературен репортаж". Тя е реалност, която обаче хората предпочитат да не забелязват, защото е твърде страшна. Но първата крачка беше направена отдавна. Обществото на потреблението подмени "мисля, следователно съществувам" с "купувам, следователно съществувам". Онзи който не купува - не съществува, от гледна точка на интересите на глобалната класа.

Какво мога да ви кажа- гответе се да живеете в нов свят, без самозалъгване и розови очила, в свят на жестоки престъпления и на безпрецедентна криза, която ще продължи още 20-30 години. Минимум.

Вече няколко пъти имах намерение да огранича активната си публицистична дейност. Причината е естествена – "времето покрива с жълто всички дървета".

Но друга причина не ми дава да се оттегля - тя е съзнанието, че "пиша история", и страхът, че няма да ми стигне времето да обясня онова, което знам. И как да се откажа в такъв момент?

                                                  ***

През отминалите десетилетия ми се падна да измина доста дълъг път.  /В средата на 90-те години получих и доста интересно послание от Ванга, което публикувах , разбира се в контекста на написаното по-горе/ Падна ми се "да работя там, където други вече няма да работят, да се срещам с хора, с които вече други няма да се срещнат, да напиша неща, които други няма да напишат".

Доста дълъг, но интересен и благодарен път. Вероятно съм имал и своите "пет минути на славата", но и на провал, сред които онзи момент, когато ,с още няколко души в Европа и другаде, можехме да осуетим перестройката на Горбачов. Не успяхме, излъгаха ни.
Но както вече писах, да паднеш е физика, да станеш е характер.

Дали намерихме всички отговори? Не. Не е предвидено. По-важното е обаче, че задаваме въпросите.

Свършихме нелоша  работа. Доста има още да вършим. Заради това казвам, че "все още не е вечер".

                                                ***

И накрая, някои лични неща или за които не съм писал досега.

Животът ми, както на всички българи на подобна възраст, премина на два етапа: от 1944 г. до 1990 г., и след 1990 г. до днес. /Онези, които се интересуват от моето CV, могат да го прочетат на strogosekretno.com/.

Тъй като бях свидетел и участник в тези времена, ще напомня, че паметта ни още не е умряла, че бяхме едновременно и актьори в най-големия исторически успех на България и българите през 1944-1990 г., в които се формирахме като нация и национален интерес, геополитика, геоикономика, идеология и съюзничество, и търсехме своите пътища през живота и никой няма право да рецензира нашата автобиография, особено днешните игноранти, шарлатани, криминалисти и примитиви.

С моите 77 години бях част от тези процеси, на които съм се спирал и в миналото. Ще ги припомня.

Роден съм през 1947 г. Родословното ми дърво и по двете линии е проследено 8-10 поколения назад, т. е. повече отколкото на британската кралица Елизабет.

Родът по бащина линия идва от днешно Априлци.

Прадядо ми по бащина линия е участвал в Новоселското въстание – април 1876 г., и е учредител на Новоселската република /само 9 дни – май 1876 г./.

Дядо ми – по бащина линия, е бил емигрант в САЩ от 1910 г до 1925 г. – до Голямата криза, предприемач, военен ветеран. Реимигрант по време на кризата. Американците му плащаха държавна  пенсия до 1945 г. След това я присвоиха, типично по американски.

Дядо ми по майчина линия е гърмял във Врачанско във въстанието от 1923 г. Като деца с брат ми – Васко, намерихме пушките на тавана и щяхме да се изпозастреляме.

 

Баща ми Иван Иванджийски    /1923-1972/ - е политзатворник антифашист със смъртна и доживотна присъда преди 9 септември 1944 г., , предписана му от татенцето на мадридския гастрольор Симеон Борисов,т.е. от  монархо- фашизма по  ЗЗНД,  след 1944 г - журналист , директор на Българска кинематография,  кинодраматург - ВГИК Москва,  дипломат. В Плевенския затвор е бил една килия с Трайчо Костов / не случайно пиша за това/. В затвора "вътре" добре са знаели кой какъв е "отвън". Всъщност, истинската антифашистка съпротива беше пратена за по-сигурно в затворите, а външната, както се оказа по-късно, беше манипулирана.
Може би заради това бяха и доста сложните отношения между баща ми /който след 9-ти 11944 г беше в съветническата група по културата на Вълко Червенков- тогава все още нямаше министерства / и Тодор Живков  /и неговата съветническа група/. Това обаче не пречеше на Живков, вече като домашен затворник на "Секвоя ",в средата на 90-те години  да ме вика да поговорим за "различни неща", в това число и за интервюто, в което определих от негово име Горбачов като "предател и шарлатанин". Оказа се истина.

Майка ми беше учител, журналист - кадровик в БТА още по времето, когато "агенцията" беше в 3 стаички в къщата срещу Народното събрание и аз като малко дете /майка ми нямаше къде да ни оставя/ разнасях ролките на леличките с двата телекса. Оттогава мога да се пиша "журналист".

Но детството ни в следвоенна унищожена София беше невероятно – "бедно и гладно, но весело". Живеехме в центъра на София на "Толбухин", след това в стария "Лозенец". Растяхме с брат ми "на улицата" . Но се и учехме

По онова време нямаше наркотици, заради което спортувахме свирепо. Не бяхме чували за транссексуалността и джендеростта и гонехме девойките. И те ни гонеха.

Завърших, след Английската гимназия в София, висше образование във Варшава в елитната по онова време в СИВ Висша икономическа школа – международни икономически и всякакви други отношения. Оттогава имам дипломи, които се признават навсякъде по света. Дисертацията ми беше "България и Общият пазар -ЕИО". Обърнете внимание – това беше през 1971 г. И още тогава, на 30 странички написах, че евентуалното ни влизане някога в ЕС ще бъде тотална катастрофа. Познах. Същото се отнасяше и за НАТО.

Споменавам Полша /онази Полша няма нищо общо с днешна Полша, както и онази България с днешна България/, защото по онова време в споменатата висша школа бяха поставени основите на геополитиката и геоикономиката в цялата социалистическа общност, за разлика от другите твърде идеологизирани науки и предмети в останалите соцстрани..

Това бяха 60-те години на Европа. Невероятни.

На Изток – за социализъм с човешко лице, на Запад – за капитализъм с човешко лице. И тук, и там със сигурност бяхме най-силното поколение в съвременната история на Европа. Така става след големите войни. Още тогава имах възможност да пътувам в цяла Европа – и на Изток, и на Запад, и познавам Европа като джоба си.

Като студент работех и на конвейера на "Волво" в Гьотеборг, Швеция, и се досетих, че капитализмът, даже социалдемократическият, не е съвсем хуманен.

По същото време почти живеехме периодично и в Москва. Баща ми беше един от първите, които завършиха кинодраматургия във ВГИК. Така че познавах СССР /и по-късно като журналист/ също като джоба си.

По-късно опознах като двата си джоба и  Африка, Северна и Централна Америка и т.н.

Като млад човек работех в Министерството на външната търговия, отдел "СИВ". Отделът беше секретен, за да не разбере Западът по какви цени купувахме нефта и газа от СССР. По цените на доматите и чушките, още повече, че 90 на сто от националния доход на България минаваше през външната търговия, интегрирането и координацията на народностопанските планове.

Войниклъкът изкарах като военен журналист във вестник "Народна армия". Завиждаше ми цялата армия, а тя по онова време беше най-сериозната на Балканите.

След това, през 1973 г., Георги Боков лично ме взе в "Работническо дело". Готвех се за друга кариера – дипломат, външен търговец. Но на честването на неговата 50-годишнина той ме дръпна настрана и каза: "Ела при мен и ще станеш сериозен журналист". Това не се дължеше само на приятелството му с вече покойния ми баща /между другото, техните имена са в капсулата в основите на Дома на МОЖ на "Златни пясъци"/, а защото Боков разбираше от журналистика.

След това бях кореспондент на "Дело" над 12 години в чужбина, най-напред в Централна Европа – Прага, Варшава и Виена, а след това в Африка Хараре и Адис Абеба.

Имах възможност да наблюдавам и контактувам с най-великите политици на онова време.

                                           ***

Ще се спра накратко на Африка и ЮАР.

Втората половина на 90-те години беше най-важният период на борбата в ЮАР срещу апартейда. Той завърши сравнително успешно благодарение на тогавашните социалистически страни, в това число и на България.

Това бяха годините на огромния сблъсък между социализма и капитализма.

Сблъсъкът беше колосален. В ЮАР и района се решаваше съдбата на цяла Африка, на Третия свят, на национално-освободителните движения. И отгоре на всичко, на диамантите и златото на планетата.

Заради това пренесох кореспондентския пункт на „Работническо дело“ от Адис Абеба в Хараре, с тихото одобрение на Живков и Балев.

В юга на Африка ставаха най-важните неща. Това беше епицентърът.

Най-важни бяха контактите с тогавашните лидери на Африканския национален конгрес, който беше нелегален в ЮАР – Оливър Тамбо, Тхабо Мбеки, секретарят на компартията Джо Слово. ЮАР беше под тотално политическо и медийно ембарго.

През 1985 г. поех риска като първи журналист от социалистическа държава да вляза в ЮАР. Това в онзи период беше нещо немислимо. Журналист от социалистическа страна, базиран в Адис Абеба и Хараре, да бъде допуснат официално в ЮАР.

Подчертавам – „официално“, защото означаваше създаване на паралелен канал към ЮАР и възможност за независима оценка на ставащото там и в района. Още повече, че вече имаше признаци, че и тази революция ще бъде открадната от Рокфелер, Ротшилд и Опенхаймер и че автентичната вътрешна съпротива на милионите чернокожи ще бъде манипулирана /не без съгласието и на Горбачов/. Парадоксално, по подобен начин беше манипулиран и режимът в Претория.

Така или иначе, след посещенията ми в ЮАР през втората половина на 80-те години беше прокаран уникален канал за контакти. Ситуацията беше такава, че постепенно канала оформих като „Операция Кейптаун“.

Що се отнася до Мандела, през онези години само аз от всички медии на „северната страна на фронта“ поддържах връзка с жена му – Уини, която живееше в „черното“ предградие на Йоханесбург Совето, което също, като пръв журналист извън ЮАР, успях да посетя. Телефонът й беше 2711-9365-492. Запазил съм го случайно. За контакта би трябвало да знае и Нелсън Мандела, който тогава беше в затвора на остров Робен, срещу Кейптаун.

За всеки случай, военното контраразузнаване на ЮАР, при едно от посещенията там, ми беше подготвило такава провокация, че историята със Сергей Антонов щеше да е приказка за лека нощ. Но в последния момент се отказаха от тази глупост.

Репортажите ми от ЮАР бяха препечатани по целия свят. Това беше безпрецедентно събитие, което се използваше както от нас, така и от тях. Появи се и готовност на Претория да ми уредят среща с Мандела
Бях и първият лектор от Изтока, който, наред със срещите с хората от АНК в района, беше поканен да чете лекции в Университета в Стеленбош.

В целия този огромен сблъсък България участваше най-активно и, ако СССР не се беше срутил, щяхме да имаме огромни изгоди. Но бяхме станали толкова силни, че започнахме да пречим.

Тези няколко години наистина мерих пулса на историята, като в личен план съм доволен, че останах все пак жив (и семейството ми) и относително здрав.

Обърнете внимание на факсимилето на секретното решение на Секретариата на ЦК на БКП от 1985 г. /долу / за откриване на корпункта на "Работническо дело" в Хараре /Зимбабве/.

Самото решение ми даваше карт бланш за напълно самостоятелно действие и за напълно самостоятелна преценка  на действията.
Всички български посолства и консулства в Африка бяха длъжни да ми предоставят информацията ,с която разполагат по всички въпроси. На практика не винаги беше така, което усложняваше ситуацията.

Заповедта за "маргинализирането" ми дойде лично от... Горбачов. И продължи след 1990 г. от Луканов, заради други причини, заради които още през 1988 г. Живков се беше разпоредил Луканов да бъде арестуван, а през 1995 г. на "Секвоя" ме питаше защо не стана това. И аз го питах.

                                                * * *

Като журналист съм отразявал толкова войни, че вече не ги помня. Всъщност на война журналистите са най-малко застрашени, но все пак гледаш да оцеляваш.
Работехме по целия свят с колеги – руснаци, чехи, поляци, сърби, румънци, немци, англичани, американци.

И особено с кубинците в Африка. Тези момчета свършиха черната работа там. Даже служебната ми кола в Африка купих от охраната на Фидел Кастро, когато беше на Конференцията на необвързаните в Хараре. Излезе по-евтино.

Имам няколко отличия – български и чуждестранни. Чуждестранните са по-интересни – Полша, Чехословакия, Южен Йемен, Етиопия, Судан, Мозамбик. За тях знам. Имам вероятно и още няколко, за които се досещам.

Не става дума за някакви глупости за "шпионажи", а за сериозна политическа, информационна и аналитична работа. Шпионажите са за филмчетата на Холивуд. Истинските неща не ставаха и не стават така. Ставаха и стават чрез сериозен анализ и мислене.

                                            ***

И накрая няколко думи за истинската журналистика и реалността, т.е. за репортерството.

Както споменах, от средата на 70-те години ми се случи да работя в Етиопия, Ангола и другаде в Африка с полския журналист Ришард Капушчински, който почина през 2007 г. на 74 години и остави няколко зебележителни книги – репортажи.

Съдбата ни срещна, когато Капушчински пишеше своите "Императорът" – за етиопския император Хайле Селасие, или "Шахиншахът" – за шаха на Иран Реза Пахлави, през 70-те години.

Към средата на 80-те години Капушчински преброи, че е участвал с репортажи на място в 27 революции, преврати и т.н., предимно в Африка и Латинска Америка.

В края на 90-те години намерих време да преброя колко революции, преврати, контрапреврати, войни, заговори и т.н. съм отразявал на място. Бяха повече от тези на Капушчински и на повече места. Освен в Африка и Латинска Америка, в Европа и Азия.

Но Капушчински имаше едно предимство – той беше привърженик на прекрачването на границата между репортажа и фикцията, т.е. така нареченият "литературен репортаж", в който, към истините прибавяше и хипотетични събития, в които е участвал, т.е. минаваше във фиктивната реалност.

При мен беше и е обратното. Заради характера на моята журналистика и публицистика, базираща преди всичко на фактите и реалностите, не можех да си позволя "литература", тъй като във всеки момент подлежах на проверка, като в повечето случаи не можех да напиша и онова, което бих могъл да напиша.

                                               ***

И накрая няколко думи за България. И основните въпроси "Защо, накъде и как" и "какво трябва да се прави". Много хора очакват отговора от нас.

Прави са. На определен етап всяка дейност винаги се появява въпросът за по-нататъшната насоченост. Ние се намираме на такъв етап – в търсенето на отговорите къде сме и накъде трябва да вървим.

Къде се намираме, всички знаем. Но къде искаме да стигнем не е ясно. В такъв момент винаги се използва военната терминология. Даже ако стоите на едно място времето върви напред. Знаете, че не трябва да се стои на едно място, че трябва нещо да се прави, да се върви в някаква посока. Заради това военните винаги поставят задачата на атаката – трябва да стигнете до тази точка за такова време.

През 33-те години "демокрация" бяхме залети от лавината на невежеството, некадърността, непочтеността.

Властта стана арена, на която всеки може да се подвизава ако е игнорант, простак, криминалист, умствено болен.

Тези илюзионисти, по-точно илюзиохолици, с помощта на аматьорите на интелектуалното далавераджийство, се опитват да ни убедят, че България, благодарение на тях печели, въпреки че постоянно губи.

От 33 години ви лъжат че може да се построи богата и демократична България, въпреки че те й откраднаха тези качества.
Ако сме надминали Америка това е именно при илюзиите, че България върви в правилна посока, че демокрацията е наред, че ще влезем в Европа, че строим пазарна икономика.

Илюзиохолизмът на българите струва скъпо и може да доведе до смъртта им, след сблъсъка с реалностите.

Някои казват, че това се дължи на национално-психологическите ни особености, които отразяват общото за нацията и етноса.

Какви всъщност са българите? Трудно е да се каже. Лумпенизирането е страшно. Деградацията – още повече. Добродетелите все повече се губят и изчезват. Това се дължи на "политическата класа" и липсата на цел.

Хаосът по света се разширява. Едни го наричат "контролиран", други – "неконтролиран". Така или иначе световната лудница има дни на отворените врати. Но зад всяка лудост все пак има система. Какво е тя?

Зад деструктивните събития все по-отчетливо се вижда, че те преследват определени цели и са процес, който в обозримо бъдеще ще определя съдбата на света.

Светът отново стигна до повратен момент и е подложен на фундаментални изменения. Това е глобализирането, което роди глобалната управляваща класа. Появи се в началото на 80-те години с раждането на транснационалните корпорации, с глобализирането на долара и на интересите на западния корпоративен капитал. На тази основа се появи управляващата класа на глобалните собственици, финансисти и банкери, които са основният враг на националните държави, националните граници, националната история и култура и националните капитали.
Но в сегашната системна криза глобалната върхушка, т.е. Западът, се люлее на ръба на глобалната депресия. Заради това и човечеството е в задънена улица.

Тази картина не е фикция. Тя е реалност, която обаче хората предпочитат да не забелязват, защото е твърде страшна-  свят на жестоки престъпления и на безпрецедентна криза.

Глобалната господстваща върхушка не е обвързана трайно с нито една страна или национална социална група. Тя няма никакви външни, т.е. спрямо другите, задължения. Няма избиратели или данъкоплатци. Тя се е разположила над традиционния свят и е враждебна, както спрямо по-слабите общества, които разрушава икономически и политически, така и срещу традиционната държавност.

Под влиянието на тази глобална управляваща класа националните държавни системи се израждат. Те искат да станат част от глобалната върхушка и да служат на интересите на глобалните мрежи. Това е ситуацията, срещу която сега въстават хората не само в Европа, Азия и Африка, но и самата цитадела на световната финансова върхушка – САЩ.

В тези рамки светът навлиза в нова епоха, в която основното съдържание е национално-освободителната борба на обществата, разделени от държавни граници, но обединени във войната срещу разрушителното господство на глобалната управляваща класа.

И така, падна ни се да живеем в сложно и критично време, на преход от една епоха към друга. Имаме пълен отказ на цялата система в мащабите на цялата планета. Това нещо не може да бъде ремонтирано.

Но това има и положителна страна, защото с отговора на "какво се случи" има шанс да се отговори и на "какво да се прави".
Махалото тръгна в обратна посока.

                                             ***
Разбира се, всяко начало има и край. Вероятно скоро ще стигнем до момента, в който ще спрем поради житейски причини. Но и това да стане, няма страшно.

Няма да сме нито първите, нито последните, които ще слязат от тази неблагодарна хамлетовска сцена.

Сега отново е момент да се "събират камъните". И ще извикат: "Страж, колко е часът?". А той ще отговори: "Още е нощ, но вече съмва".

Продължаваме заедно да пишем историята.

От тази гледна точка тези 33, 55 и 77 години и 344-те броя не са точка, а само запетая.

И винаги ще харесваме, когато другите се смеят. Защото знаем, че ще се смеем последни.

Бъдете здрави през 2025 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

You have read 1 of your 5 free articles this month.