Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact


За 2000-та година и газовата лампа
Красимир Иванджийски

Поне в навечерието на 2000-та година трябва да си направя самокритика, въпреки че моята морална чувствителност не е по-голяма от тази на танка спрямо гъделичкане.

Но даже аз почувствах угризения на съвестта.

Какво е това съвест ли? Съвестта е вътрешен орган, който липсва в анатомичния атлас. Съвестта е нещо като леко сърбяща абстракция.

И ето, че абстракцията ме засърбя: “Докога ще траете тези глупаци? Вие сте много по-виновни от тях, че допуснахте това?”

Това си е истина. И аз съм един от най-виновните.

Лицето Петър Стоянов никога нямаше и да помирише президентство, ако именно “Строго секретно” не беше спрял забежките на американския гражданин Пирински към “Дондуков” 1. Тъй като с него сме съученици /с което и двамата не се гордеем/ той знае защо. А, Гошо?

Сега обаче имам абстрактни угризения. По-добре ти да беше станал президент, отколкото този адвокат, когото по-често трябва да показват в профил наред с пяната, която е типична за логореята. Но дали тя има връзка с мозъка не се знае.

Вината ми за Иван Костов е още по-голяма. През 1990 г. този асистент по политикономия на социализма донесе в “Работническо дело” прословутата си статийка как да вървим към перестройката. Тогава, ако си спомняте, бях коментатор в този омразен официоз и горната тъпа статия мина през моите ръце. Признавам си, че без да я чета я хвърлих в коша. Ако я бях прочел щях да я хвърля през прозореца. Жалко, че не го направих. Някой я извади от коша и я пусна във вестника. По онова време в него ставаха и по-странни неща.

Костов само с една статия в “Работническо дело” стана премиер. Тъй като в същия вестник имам над 2000 статии според тази логика би трябвало да съм поне генерален секретар на ООН.

Но не съм. Защото логиката не винаги е логична.

Ето защо абстрактната ми съвест е права. Изтървахме ги. Свалихме оградата и те докопаха властта. И започнаха да “изграждат” България, в която огромните бедни слоеве имат прекрасно бъдеще, тъй като след 100 години ще достигнат равнището на сегашните американски бедняци. Това е най-доброто, което може да се случи на слоевете. Потомците на бившите текезесари оттук нататък нито в първото, нито във второто, нито в третото поколение няма да станат англоезични мениджъри и компютърни програмисти. Благодарение на “реформите” българчетата от селата и градчетата ще завършват най-много 7-мо отделение. Те никога няма да образоват своите деца, те пък своите, и те своите. Завинаги, поколение след поколение, ще плащат за сегашните идиоти във властта. Ще станат ненужна работна сила, която най-много да извозва сметта на Европа.

Давате ли си сметка, че данъците за богатите в България стават пропорционално все по-малки, докато за бедняците /а такива са 99 на сто от българите/ растат постоянно чрез укрито облагане - на цените на бензина, цигарите, отоплението, електричеството.

Но живеещият месечно за 70 лева българин скоро ще започне да се нарича европеец и ще лепне златните звездички на Европейския съюз на посинелия си от студ гол задник. И ще хукне по улиците да вика “Да живее Европа”. Всичко това ще покаже телевизията. Народът ще го купи.

Народът ще купи и техните простотии, че националният доход е нарастнал все пак с 2 на сто, въпреки че е трябвало с 5 на сто. Но след като се махне онова, което остава от внесените от чужбина стоки, ще се окаже, че няма никакъв ръст. Точно обратното - спад на продукцията и на износа. Расте само платежният дефицит. И безработицата.

Разбира се, управляващите имат още две години, за да довършат започнатото. Ще успеят.

Според тях не те, а “предишните” са докарали България до руини. След 1989 г. те са ги наследили. От 10 години обаче те само продават тези руини и забогатяват от тях. За сметка на всички нас.

Сред някогашните демонароди се намираме на самия край. Изпреварихме Румъния. Сега само Албания ни пречи. Но и нея ще насметем. Няма друга държава в Европа с толкова огромни контрасти между бедността и богатството.

Въпреки това в навечерието на 2000 г. този народ ще седне пред телевизорите. А там - химн, знамето на ЕС, цветя, усмивки с конски зъби: “Скъпи сънародници. Много направихме, но не всичко. Икономическата катастрофа не е заради нас, а защото обществото ни пречеше - миньорите, селяните, ж.п.-работниците, лекарите, учителите, полицаите, чиновниците, работниците. Заради тази опозиция не можахме да управляваме. Майки-българи и бащи-българи. Днес хапнете каквото имате, а от утре тръгваме към Европа. Да ни помага Бог. Напред. Хип-хип-ура. Тра-ла-ла.”

А хората ще го гледат и ще му се чудят на акъла.

На онемялата публика ще бъде съобщено, че от 2000 г. ще преговаряме с ЕС и ще постигнем огромни успехи в нормализирането на дупките на машините, реформите в селското стопанство, социалните фондове, опазването на околната среда.

Но никой няма да каже за какво става дума в историческата перспектива. Че това е краят на националните държави, на този начин на организиране на хората, на териториалната индивидуалност на страните. Грижите за групата, наричаща се все още българи няма да се гради върху държавата. След 20-30 години българският език ще стане домашен диалект за необразованите.

Това всъщност е започнало. Новият българоевропеец вече е мениджър, дилър, маклер, хакер, шоумен, сексбой, сексгърл. Той говори поне три майчини европейски езика.

Първият е побългареният инглиш - местен опростен вариант на английския, наброяващ около 500 думи. Той се използва от президенти и премиери при пътувания извън България, при посрещане на гости и при разчитане на пуснатите от ЕС инструкции за ликвидиране на държавата.

Вторият език е дискобулгарото - модернизирана и опростена версия на туземския диалект, базиращ се върху някогашния български език с участие на младежките сленгове, служещи на чалгаджиите. С този език се разговаря с чистачките, курвите, таксиджиите и прочие лумпени.

Третият език е булинглишмикса, съчетание на горните два: “Дай един дринк, дарлинг”, “Изчезвай на шопинг”. Евробългарите го ползват и в половия си живот.

Някогашният български език вече е неразбираем. За да го схванат туземците ще плащат на преводачи, за да им го преведат на някой от горните английски версии. Тогава ще разберат, че киселото мляко е йогурт, че мляното месо е хамбургер, че саламчето в хот-дога е българският принос в глобалната култура.

Е, майната ви!

Може и да съм виновен, но не чак за такива идиоти. Съвестта ми не е чак толкова абстрактна. Все пак моля да имате предвид смекчаващото вината обстоятелство, че горните редове са написани от човек, който знае 5-6 езика, който е бил 20 години в чужбина и въпреки това се е върнал в България. Че неговото фамилно име идва от стария род от едно троянско село високо в Балкана, което някога се е наричало Ново село, а след това Априлци. И че това село го е имало в Европа, преди Европа да я е имало.

И че съм дълбоко благодарен на майка ми и баща ми, които отдавна са в Безкрая, че са ме родили с дух, който беше и техен.

И че когато видя газова лампа в далечните пазви на Балкана някак си топло ми става на сърцето.

Даже в началото на XXI век...
 




 
 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2018, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com