Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact


Животът ни с амеба
Красимир Иванджийски

В началото на 2002 г. бих искал да напиша нещо оптимистично. Започнах да се оглеждам за подходяща тема. Онези, които ме познават, знаят, че съм оптимист и мога да пиша на всяка тема по всякакъв начин. Поне това съм научил за 30-те години в занаята.

И жена ми, която през всичките тези 30 години е до мен, ми казва: “Напиши нещо по-симпатично за хората в началото на годината. Дай им надежда”.

Продължих да се оглеждам. Тъй като познавам обстановката, се при-мирих даже с позицията на минималния моралист. Но и тя не ми помогна. Наоколо само сифилис - предимно в преносния смисъл. Нищо. Бог е считал, че само един справедлив е достатъчен да спаси Содом. Все ще се покаже отнякъде. Засега обаче, аз, който с течение на годините получих имунитет срещу влиянието на разума и морала, не го забелязвам.

И не знам защо в такива моменти си спомням за някои неща, за които вече съм писал в една или друга форма...

Амеба! Това наоколо си е амеба и половина.

...Болките са внезапни и страшни. Притъмнява в очите. Човек го залива студена пот. Повръща му се и има ужасно разстройство. Силите го напускат като от спукан балон. Мисли, че има рак на стомаха и че краят наближава.

Тези чувства ме споходиха за първи път през 1985 г. в Кабул. Като журналист от тогавашния официоз гостувах на афганистанския официоз. Трябваше да направя няколко интервюта, между другото с Кармал, да прочета няколко лекции, да се видя с някои стари колеги от руския печат.

Домакините от Кабул ме изкарваха извън града по пътища, които не бяха минирани или обстрелвани, за да наблюдаваме онази война. Една вечер ми дадоха официална вечеря. В местните условия това беше малка пържола със зелена салата.

През нощта светът се завъртя пред очите ми. Болките бяха внезапни и страшни. Започнаха спешно да търсят лекар. В съседната сграда беше отседнал гостуващият тогава танцов състав на Таджикистан, който обикаляше съветските поделения. С тях имаше и един лекар, когото почти не видях в трезво състояние.

Но въпросът му беше уместен: “Какво си ял на вечеря? Салата ли? Именно там е била.”

“Какво е било там” - запитах, със слаба надежда, че все пак ще оцелея.”

“Амебата, не се бой, ще те оправим”.

Тогава бях типичен пример на наивник, който даже не беше чувал за този високотоксичен микроорганизъм, който попада чрез разни недобре умити растения в стомаха и може да направи големи поразии.

След това вече знаех какво да правя - да не ям зеленчук и да не пия непреварена вода. Онези, които казват, че трябва да се пие повече уиски, не са прави.

Въпреки това, амебата ме споходи още няколко пъти - в Африка и Азия. Хората там нямат какво да ядат и не обръщат внимание на такива глупости като амебите, но аз знаех как да я посрещам. Вече не бях наивник. Сам се справях с нея.

Тогава в Кабул, Саша

/така се казваше лекарят/ ме изпрати в местната лаборатория за анализ. Тя потвърди - Entamoeba Hostolytica. Дадоха ми лекарство. След два дни този убиец на вътрешните органи го нямаше. Край.

Не съвсем.

Остана страхът. От една страна нищо ми нямаше. От друга нещо вътре се беше загнездило и всеки момент можеше да ме удари.

В Адис Абеба амебата може да се хване направо от водата от крана. Едвам предпазихме сина ни, който, когато работех там, беше още малък, за да разбере какъв подлец е тази амеба. Африканската амеба е по-различна, не винаги се усеща. Поради това сее смърт. Там няма лекарства или болните отиват твърде късно на лекар.

В Южен Йемен, където преди години ходих няколко пъти да отразявам поредното избиване между фракции в тамошната партия, обикновено нямаше вода за пиене. Амебата ме тресна отново. Диагнозата беше същата - Entamoeba Hostolytica.

Местният лекар се усмихна. “Не се бой. Ще ти дам по-силно лекарство.”

След това при пътуванията в Африка /на няколко места така да се каже бях пионер/ - Мозамбик, Лесото, Ангола, Намибия, ЮАР, Замбия, Заир, Судан, Джибути, Сомалия и т.н., където пътувах, за да отразявам помощта ни за местните партии или помощта на американците за други партии, които в крайна сметка стигаха до войни помежду си, винаги носех в чантата си лекарство.

Вече бях свикнал с амебата, вече не бях наивник. Не можеше да ме изненада. Поне така си мислех.

Лекарите ме успокояваха: “Имаш късмет. При теб болестта винаги е в остра клинична форма. Усещаш я на първата секунда. Това е добрият вариант. По-опасно е когато не я усетиш въобще тази гадина.”

Неслучайно преди 10 ноември амебата се признаваше за професионална болест, тъй като хората се връщаха от изпълнение на служебни задължения в чужбина и я хващаха някъде по пътя. В онази България поне амеби нямаше.

Но когато лекарят твърдеше, че съм напълно здрав, някъде в сърцето ми се таеше страхът. Той ми казваше: “Не се страхувай. В най-лошия случай ще получиш платен отпуск. И по-висока пенсия.”

Днес няма кой да ми даде нито платен отпуск, нито висока пенсия.

От 12 години обаче все си мисля, че отново ни е навестила моята отдавнашна позната - амебата. Този път не мен, а цяла България и не в клинична, а в много по-опасна форма, която трудно може да бъде открита, а когато бъде открита вече ще е късно.

Амебно болни политици, амебно болно общество, болна държава, болна власт.

Знам от личен опит, че властта дава по-голямо удоволствие от парите. Разбира се, най-добре е да имаш и едното и другото, да си здрав и красив, да ти върви на карти и на рулетка.

Но изкуството на живота изисква избор на едно нещо за сметка на друго нещо.

В реалния живот обаче изборът е оставен за бедните хора. Богатият и красивият няма дилеми. А тъй като България вече е невероятно бедна тя има огромно богатство от избори - да ядем или да гладуваме, да си платим тока или парното, да сме болни или грозни. И така нататък.

Но не вие сте виновни, а онези, които ви деградираха до това амебно молекулно ниво на чехълчетата. И които продължават да ви плещят глупости и да ви обещават, че ще залеем Саудитска Арабия с нефт, че ще продаваме леки коли в Япония, че ще пробутваме на американците компютри, на руснаците - чер хайвер, на китайците - ориз. А реално даже не можем да изнесем пръчиците, с които китайците го ядат. Изнасяме в момента само курви, които работят на Запад.

Амебата обаче продължава да атакува.

Епидемията е обхванала цял Афганистан, Африка, Близкия Изток, Източна Европа, Западна Европа. Стигна и до Ню Йорк.

Какво става?

Какво наистина става? Дали вече всички сме болни? Дали този път амебата се оказа бавноатакуваща с трудна диагностика?

Знаем обаче, че е тук. Това вече е половината успех. Хемингуей неслучайно беше казал: “Всичко ще бъде така, както трябва да бъде, даже когато е наопаки”.

Сега всичко е наопаки. И това е оптимистичният финал. Вече трябва да тръгнем да се оправяме.

Оздравявайте!
 




 
 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2018, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com