Онова, което не би трябвало въобще да се случи, се случи, за което още преди пет години (когато всички мълчаха) предупреждавахме - че делото с българските медици ще бъде обвързано, по един или друг начин, с взривяването на Pan Am 103 над Локърби на 21 декември 1988 г., когато загинаха 270 души.

11 години по-късно, на 7 декември 1999 г., в американската база Кемп Зайст в Холандия, започна процеса срещу двама либийци, обвинени в поставяне на бомбата, която е стигнала до борда на самолета. Единият беше оправдан, а другият - осъден.

През тези години Триполи водеше своята битка и отричаше каквото и да било участие във взривяването на самолета. Накрая смени тактиката и реши да изплати обезщетенията на семействата на загиналите в катастрофата, което обаче едва ли означава поемане на отговорността за взривяването.

Паралелно се развиваше и процесът с българските медици. През същия период така наречената българска външна политика най-накрая беше принудена да се заинтересува от съдбата на задържаните в Либия. След началното безразличие и прикриване на случая от "дипломацията" на преводачката Надежда Михайлова, под давлението на обществеността, правителството на Костов трябваше да зареже безразличието си и да започне да прави нещо.

Това "нещо" беше наследено от "атлантика" Соломон Паси, известен още в арабските страни и в Европа с откровените си ционистки забежки.

Всичко това се разиграваше за сметка на българските медици, за които либийската страна иска смъртна присъда, а от България милиардно обезщетение, въпреки че обвиненията бяха разбити от защитата им.

Тактиката на полковник Кадафи е ясна. Ще плати на семействата на загиналите в Локърби 2,7 милиарда долара, срещу което санкциите на ООН бяха свалени. Сега Либия ще може да продава на Европа и САЩ своя нефт и газ. Едновременно се демонстрира на света "огледален съдебен процес" срещу българите медици, който обаче върви към лош край.

Кадафи изигра своята партия за свалянето на санкциите без грешка. За българската дипломация това е катастрофа, дължаща се на игноранство и пренебрежение към съдбата и живота на български граждани в чужбина.

"Не само е варварин, но е и луд" - говореше за Кадафи президентът Роналд Рейгън. "Луд в сто процента" - повтаряше след американеца президентът на Египет Ануар Садат.

Със своите живописни дрехи, с женската си охрана, с бедуинската шатра в пустинята Кадафи в началото наистина будеше смесени чувства в международните "политически салони".

Но онези, които го оценяваха по този начин, отдавна ги няма. А Кадафи от 35 години управлява Либия. И прави това много добре и прагматично. И сега оцени рационално световната политическа и икономическа конюнктура и ще плати тези 2,7 милиарда на близките на загиналите над Локърби. "Какво са за нас тези пари?"

Постепенното връщане на Кадафи на сцената започна още през 1999 г. През август 2002 г. посланикът на Англия в Триполи вече заяви пред ВВС: "Тук са готови да подпишат всеки договор". В края на октомври официална визита в Либия направи италианският премиер Силвио Берлускони. Европа започна да дава признаци, че е готова да се помири с Кадафи, за разлика от САЩ.

По този начин Кадафи отново показа, че либийската външна политика не се ръководи от мания за величие, а е смесица от прагматизъм и добра оценка на обстановката, присъща за характера на бедуина.

А Кадафи е роден в бедно семейство на края на пустинята и за разлика от други арабски лидери трябваше със собствени сили да се катери нагоре. За първи път показа ноктите си през 1973 г., 4 години след идването на власт в Либия. Когато арабите загубиха войната с Израел той принуди страните от ОПЕК да ограничат добива на нефт, което доведе до енергийна криза в целия свят. В резултат, арабите започнаха да го ценят, а Западът - да го ненавижда. По същото време египетският президент Ануар Садат скъса със СССР и се сближи със Запада. Тогава Кадафи се обърна към Москва и другите социалистически страни, в това число към София. Нуждаеше се от оръжие, специалисти, съдействие. Въпреки идеологическите различия получи помощ, която той цени и до днес. Кадафи купуваше от нас самолети, танкове, автомати. Използваше ги в конфликтите в Чад, Нигер, Уганда, Танзания. Едновременно беше пионер на идеята за обединяването на арабския свят, преминала през неуспешния съюз с Египет, Сирия и Тунис, опита за намеса в третия арабско-израелски конфликт и трикратното напускане на Арабската лига.

Разочарован от други арабски лидери през 80-те години Кадафи продължи борбата със Запада сам и се опитваше да противодейства на надвисващата опасност. Американците го бомбардираха през 1986 г. в сценарий, който, както по-късно се оказа, беше съчинен от израелския Моссад.

Грешат онези, които го считат за фундаменталист. Нищо подобно. Той заяви, че "хората по света ги дели не религията, а начинът, по който я интерпретират" и "усъвремени Корана".

Оригинални бяха и неговите теории. Обявената още през 1972 г. "трета световна теория" трябваше да бъде противотежест на капитализма и комунизма. Принципът й беше пряката демокрация. Събра своите идеи в така наречената "зелена книга". "Мохамед и Буда победиха, въпреки че зад тях не е имало никакви големи сили. В началото беше словото. Аз знам това слово".

Имаше и загуби. Особено болезнена беше престижната конфронтация с ЮАР за неформалното лидерство в Организацията за африканско единство.

Свалянето на санкциите на ООН съвпадна с председателството в Европейския съюз на Италия. Рим е най-големият му адвокат. Либия е негов основен доставчик на нефт и газ, а синът на Кадафи - Сади, е в ръководството на италианския "Ювентус".

През всичките тези години поредните режими в София държаха Либия в "черния списък", а марионетната им позиция спрямо САЩ и Израел влошаваше ситуацията на медиците. С изключение на публикации в "Строго секретно", нито една друга медия не се престраши да постави под въпрос версията на САЩ за Локърби, въпреки че имаше основания.

Ще припомним, че според разкритията на Лестър Колеман, агент на американската агенция DIA в Близкия Изток, бомбата в Pan Am 103 е била поставена не от либийците, а вместо една пратка хероин, носена от един информатор на американската DEA по нелегалното наркотрасе от Ливан до Детройт (САЩ). В сваляне на самолета вероятно е участвал Иран, като службите на САЩ са знаели за тези намерения, но са мълчали, за да прикрият контролирания от тях наркотрафик.

Тези разкрития бяха потвърдени и от известния филмов продуцент Алън Франкович с филма "Малтийският двоен кръст", в който той разказа истината за взривяването на Pan Am 103 и че Либия не е замесена.

Тогава се появи и Осуалд ле Уинтър, който даде доказателства на наркотрафика на DEA с Pan Am.

На този фон готовността на Кадафи да плати обезщетения за Локърби придобива коренно различен характер.

Няколко думи и за СПИН-проблема, тази чума, надвиснала над Африка, която всъщност е един умиращ континент. HIV-позитивните в Заир са над 50 на сто от населението, в Зимбабве - 35 на сто, в Замбия и Ботсвана - 45 на сто, в Уганда - над 50 на сто, в ЮАР - 30 на сто и т.н. От всичките 38 милиона носители на вируса по света, 35 милиона са в Африка. Кризата е толкова свирепа, че според някои прогнози до 2010 г. всички държави - от ЮАР до Етиопия, ще имат отрицателна демография. Паниката е огромна. На СПИН беше посветена специалната среща на всички африкански държави в Дърбан (ЮАР). Там африканските президенти поставиха отново въпроса за произхода на вируса и за отговорността на САЩ. Те са убедени, че СПИН е биологично оръжие, пуснато преди години от САЩ.

Първите предположения в "третия свят", че вирусът е бил произведен във военните биолаборатории на Форт Детрик се появиха още през 1984 г. Други африкански специалисти са убедени, че програмите на Световната здравна организация, особено срещу едрата шарка и хепатита през 70-те и 80-те, са виновни за избухването на епидемията.

Най-вероятно на тези и други причини се дължи и епидемията от СПИН в някои либийски болници. Разбираеми са и подозренията на Триполи, че става дума за акция от определени служби на Израел спрямо нейното население. Разбира се, българските медици нямат никаква вина за тази епидемия, освен ако са проявили немарливост при своите рутинни дейности.

Но през всичките тези години за това нямаше нито една дума в България. Имаше напълно погрешна изходна платформа за позицията към случая. Някакъв правосъден малоумник даже тръгна да обвинява правосъдната система на Либия. Никаква дипломация или опит за използване на традиционното приятелство и сантименти. Напротив. Тотално отричане на онзи период. Незаинтересованост на Министерството на външните работи под ръководството на кипрещата се тогава в САЩ и Западна Европа Михайлова. А сегашния "атлантик", паркиращ трабанта си пред това министерство, едва ли е необходимо да анализираме.

Но огромното мнозинство българи знаят, че тези хора нямат нищо общо с тях, нито с техните интереси. Тази истина все пак стига до Кадафи. И той, със своята прагматичност вероятно разбира, че днешният тежък ден на отношенията ни е само епизод от тяхната перспектива.

В Триполи би трябвало да знаят, че именно заради тези "демократи" българският народ е на ръба на катастрофата.

Великодушието и добронамереността са най-силните добродетели навсякъде по света, даже когато от другата страна на везните е националният интерес. Огромното мнозинство от българите се надяват, че те ще бъдат проявени от полковник Муамар Кадафи. Особено сега, в тези тежки за България години.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ