Обадиха ми се от един сериозен западен вестник и ме попитаха какво според мен става в Ирак, какво трябва да се прави там и какво да не се прави.

На първия въпрос на сериозния западен вестник, с чийто главен редактор се познавам над 20 години, отговорих, че в Близкия Изток има поговорка "Ако всичко върви като по масло, виж да не е вазелин". По този начин образно обясних какво е положението на американците в Ирак. Тръгна им като по масло, а се оказа, че е вазелин.

На втория въпрос "какво трябва да се прави там", споделих, че американците, след вазелина, трябва да си стягат раниците. Онова, което ги очаква, не е Ватерло за Буш, а за цяла Америка.

Разгромът е на военния, политическия и моралния фронт, т.е. това, за което пиша от три години - че фундаменталният проблем на САЩ е, че направиха напълно погрешен завой, който, ако не бъде коригиран, ще ни докара всичките пред вратите на ада. Други казват, че вече сме там и ще имаме доста продължителен престой.

Как ще излезе Америка от тази ситуация? Не знам. Най-добре е да си признае грешката, да изрита виновните, да възприеме нова политика и да се опита да си възстанови поне част от предишната физиономия. Хората по света са добри, ще го разберат.

Но това няма да се случи. Буш и неговият отбор ще продължат да затъват в блатото.

Всъщност не е блато. Скачайки от отвесна скала, САЩ са в състояние на свободно падане. Сега въпросът е кой ще скочи в бездната след Буш и кой ще откаже да скача. Повечето все пак няма да скочат.

И вместо да ме питат сега "какво става" и "какво трябва да се прави", биха могли да прочетат моите скромни статии, с които предупреждавах още преди войната, че тя ще бъде тотален провал за САЩ.

Сега Буш е в още по-трудна ситуация. След като се набута в Ирак, няма и понятие как да се измъкне. Това научно се нарича "липса на стратегия на изхода" - exit strategy, или по-просто как да се измете, че да изглежда, че не е поражение, а победа. Изходът е един - да се остави властта и бъдещето на Ирак на самите иракчани, като заедно с американците се изметат и нашите наемници, което ще даде възможност да вкараме в затвора онази, които ги изпратиха там като част от една окупация.

Това трябва да направим по-бързо, защото само след няколко години Ирак ще съди България заради тези хора.

Историята се повтори. Всичко това се случи във Виетнам, но Ирак стана Виетнам на квадрат.

Поражението на американците е на военния и на вътрешния фронт. "Кредитът" от 11 септември, който, според неговите инициатори, трябваше да стигне на САЩ за глобалното преразпределение на света под тяхно ръководство до 10 години, беше изчерпан само за 12 месеца. Иракската кампания сложи край на плановете на САЩ за превръщането на света в еднополюсно уравнение. САЩ са загубили тези войни.

Така стигам до третия въпрос "какво не трябва да се прави". Отговорът е - в никакъв случай не ставайте приятели на САЩ.

Това преди всичко се отнася за нашите политици-игноранти. Но те не са интересни.

Ако сте забелязали, отдавна обръщам внимание на двусмисленото поведение на Путин към войната в Ирак, което може да се дължи на много причини. Едната може да е вътрешна преценка, чиито параметри не са известни. Но тъй като съм човек, който все още помни гениалните анализи на оперетния артист Горбачов и на още по-гениалния Елцин, и тотално погрешната оценка на Путин и неговия щаб за 11 септември и онова, което последва, си позволявам да дам отново скромен съвет. В Москва, където все пак ни четат, може някой и да се замисли. Стойте далеч от този Буш. Ще ви обясня защо. Ролята на близък приятел или на марионетка на САЩ е най-опасната, която един политик може да си измисли.

Доста по тази тема би могъл да разкаже бившият най-близък приятел на САЩ в Панама - нейният президент Мануел Нориега, ако сега не беше ангажиран доживотно в производството на регистрационните номера за леки коли в затвора във Флорида. Това беше наградата, която Рейгън му връчи за неговата помощ във войната на САЩ срещу сандинистите в Никарагуа.

Още по-жалка е съдбата на самия Саддам (също човек на ЦРУ като Нориега), когото до 1973 г. американците наричаха "Кенеди на Изтока". Знаем как свърши Саддам. Не става дума за този нещастник, на който му бъркат в ушите и носа по телевизора на целия свят, а за онзи, истинският Саддам, който вероятно отдавна е при Аллаха.

По-голям късмет от него имаха южноамериканските диктатори генерал Аугусто Пиночет - в Чили, и Хорхе Видела - в Аржентина. Своята преданост към САЩ доказаха с превратите през 70-те години и убийствата на десетки хиляди свои граждани, които не бяха влюбени в Статуята на свободата. Американците се отказаха от тези свои марионетки и не искат да чуят за тях.

Същото се отнася и за други големи приятели - шахът на Иран Реза Пахлави, президентът на Бразилия - Фернандо Колоро, осъден за корупция, президентът на Мексико - Салинас де Гортати, добър приятел на Клинтън, кланът Сомоза - в Никарагуа, президентът на Конго - Мобуту, на Индонезия - Сухарто.

Предан човек на Америка беше и президентът на Хаити - Аристиде. Но в началото на тази година трябваше да офейка от страната (американците го отвлякоха).

В Афганистан американците си избраха за най-добър приятел във войната срещу СССР никому неизвестния саудитец Осама бин Ладен. Днес те дават милиарди, за да докопат своя ученик, който е враг № 1 не само на САЩ, но и на целия демократичен свят. Заради Осама нахлуха в две държави - Афганистан и Ирак. В първата, за да го търсят, а във втората - за да няма бази.

Президентът на Пакистан - Мушараф, все още им е приятел, въпреки че след разкритията, че неговият човек, създал ислямската атомна бомба - Абдул Хан, е продал на най-големите врагове на САЩ тайните, Буш би трябвало да удари веднага Исламабад и Карачи и да вкара режима на Мушараф в "оста на злото". Засега не го прави. Засега.

В същата ситуация е и династията в Саудитска Арабия, които от добри другарчета са на път да станат врагове на САЩ.

Да погледнем и съседите. При комунизма с най-голяма симпатия на САЩ се ползваше "геният на Карпатите" Николае Чаушеску. Ежеше се на Москва, имаше дипотношения с Израел, гласуваше в ООН срещу СССР. Приятел и половина. Когато падна през 1989 г., американците не си мръднаха и пръста. Румънците си застреляха гения.

Президентът на Югославия Слободан Милошевич беше приятел на Клинтън, който го хвалеше като човека, донесъл мира на Балканите. През 1999 г. Клинтън и НАТО удариха Милошевич, който днес е пред Карла дел Понте в Трибунала в Хага.

Няма да сбъркам много, ако сред приятелите на САЩ подредя и нашите гении Кобургготски и Паси. Всъщност, нямам нищо против.

Но думата ми беше за Путин. Да не се хваща на номера с приятелството. Преди години и Фидел Кастро се ползваше с подкрепата на американците срещу предишния им приятел Батиста, след което Кенеди кацна в Залива на свинете. Въобще свински номера спрямо приятелчетата...

Затова ви казвам, че ако сега ви върви на масло, вижте да не става дума за вазелин...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ