На 9 май 2005 г. ще се навършат 60 години от победата над хитлеро-фашизма и от края на Втората световна война. В нашата поредица ще се спрем на някои важни аспекти от гледна точка на съвремието. Започваме с договора Молотов-Рибентроп и тезата на така наречените вулгарни философи за "аналогията между фашизма и комунизма"...

На 22 юни 1941 г. войските на хитлеристка Германия нахлуха в СССР. Започна Великата отечествена война, станала централният нерв на Втората световна война, от чийто изход и геополитическа конфигурация зависеше вековната битка между тевтонците и славяните.

След 1990 г. се появи вулгарното клише, че за войната е виновен СССР, който е бил още по-голямо тоталитарно чудовище, което се е готвело да нападне Германия, но Хитлер е изпреварил Сталин.

Тази теза не е случайна и служи на определени геополитически цели.

Тя се появи не през студената война, въпреки че тогава идеологическата битка беше най-остра. За такава интерпретация не беше готово самото западно обществено съзнание. Все пак ставаше дума за бивши съюзници, все още беше живо възхищението от защитниците на Сталинград и Ленинград.

"Спорът за историята" беше открит от германския историк Нолте в момента, когато идеологическата борба между "тоталитаризма и демокрацията" се нуждаеше от преразглеждане на предишните съждения за световната политика. Започнаха да обвиняват Русия даже в разпалването на Първата световна война. Борбата с "империята на злото" се нуждаеше от нови идеологеми, в които лежи неизпълнимата на пръв поглед задача да се развенчае СССР като главен борец срещу фашизма, като не се реабилитира самият фашизъм, но се освободи Западът от вината за него. Европа, според новите идеологии, падна в греха на фашизма само заради защитата на либералната западна система от комунизма и само заради това е копирала тоталитарната структура на своя съперник.

В такава схема на тотално объркано възприятие се поставя и прословутият пакт Молотов-Рибентроп, като основна причина за Втората световна война.

Тази концепция е твърде примитивна и прикрива първостепенния въпрос - за противопоставянето между фашизма и либералната система, като изчезва разликата между фашизма от италиански тип и национал-социализма, като главният грях и на двете системи била липсата на "американска демокрация".

Въпреки това комунизмът се отъждествява с хитлеризма, което от философска гледна точка е вулгарно, повърхностно и политически примитивно, като обслужва определени цели - да обясни Втората световна война като война не за геополитически пространства, а като война за "американска демокрация".

В тази схема италианският фашизъм се определя като спирка по пътя към германския фашизъм и към съветския тоталитаризъм, като забравя расовата теория и последвалата чудовищна идейна обосновка на репресиите срещу славяните (руснаците, белорусите, поляците, украинците), евреите, циганите.

Целта е да се докаже, че главното зло на XX век и въобще на световната история беше съветският тоталитарен империализъм, еталон на който беше СССР при Сталин, и да се отдели онова, което приличаше на него в Третия райх на Хитлер.

Стигна се до обобщението, че нацистка Германия въплъщава съвършения болшевизъм.

Но тезата за родството между руския комунизъм и нацизма не издържа и най-елементарен анализ. Комунистическата идея обезкърви собствената си страна, заради мисията да облагодетелства цялото човечество, като на този олтар беше принесено всичко национално и патриотично. Това беше философията на прогреса по пътя на отстъплението от християнството.

Германският нацизъм, оттласнал се от Версайската система, провъзгласи правото да обезкървява другите нации, за да се облагодетелства само той. Нацистката идеология се градеше върху расовото превъзходство, т.е. природното и етническо неравенство на хората, което беше връщане към езичеството, и към деленето на народите на "твари" и "господари".

По своята философия нацизмът на Хитлер се различаваше както от комунизма, така и от италианския фашизъм. Неразличаването между фашизма и националсоциализма води до оправдание на хитлеризма, тъй като Втората световна война беше "общоевропейска".

Ще припомним секретните преговори на министъра на външните работи на Англия - Джон Саймън, с Хитлер в Берлин през 1935 г. Хитлер отхвърли каквото и да било сътрудничество с болшевишкия режим, наричайки го "бъчва с бацил на чума". На същата среща Лондон благослови аншлуса на Австрия от Германия.

Сега да се върнем към договора Молотов-Рибентроп, който не може да бъде разбран без да се знае същността на англосаксонската стратегия през XX век в Европа. Нейната константа беше предотвратяването на укрепването и сближаването на Германия и Русия. За тази цел във Версай бяха създадени редица малки несамостоятелни държавици от Балтийско до Черно море, така че да не влизат нито в германската, нито в руската орбита. На пръв поглед плановете на Хитлер да завладее жизнено пространство на Изток напълно противоречаха на англосаксонската доктрина. Но САЩ и Англия искаха да тласнат Хитлер именно на Изток.

Лондон, съгласявайки се с поглъщането на Австрия и Чехословакия от Германия, разчиташе не да умиротвори Хитлер, а да го подтикне към по-нататъшна експанзия на неговите необуздани амбиции. Англия искаше да насочи Хитлер само на Изток, което щеше да й даде повод да влезе в Източна Европа и да я изземе от контрола на Германия на СССР.

В този смисъл най-активна беше и Полша, която предлагаше своите услуги на Хитлер. Още през януари 1939 г. полският външен министър Бек декларираше "единство на интересите на Полша и Германия спрямо СССР". Съветското разузнаване тогава разполагаше с информация за преговори с Рибентроп, че Полша ще се присъедини към антикоминтерновския пакт, ако Хитлер подкрепи нейните претенции към Украйна и излаз на Черно море. Полша не беше невинна жертва. След като Хитлер взе от Чехословакия Судетите, Полша предяви претенции към чешкия Тешин. Но англосаксонската стратегия не беше успешна. Веднага щом като Литвинов, който беше англосаксонско лоби в Съветската върхушка, престана да бъде министър на външните работи, беше сключен договорът Молотов - Рибентроп през 1939 г. Агресията срещу СССР беше отложена за след разгрома на Западна Европа.

Днес някои историци наричат договора европейска прелюдия към Втората световна война, анализирайки секретния протокол за подялба на сферите на влияние. Готовността на Сталин да затвори очи пред агресията на Хитлер срещу Полша, която му предлагаше своите услуги, за да завоюва Украйна, по нищо не се различаваше от прагматизма или цинизма на Саймън, обещал на Хитлер да не прави нищо, ако той глътне Австрия или Белгия.

Договорът е демонизиран, защото е помогнал на войната, която беше неизбежна. Той обаче наруши разписанието на англосаксоните и тяхната евентуална следвоенна стратегия, която им попречи да влязат в Източна Европа.

Заради това пактът Молотов-Рибентроп беше най-крупният провал на английската стратегия за целия XX век и винаги ще бъде демонизиран в това число с тезата за равенството между фашизма и комунизма.

Само два месеца след нападението на Германия срещу СССР англосаксоните започнаха да планират света след войната. Стратегията им беше същата като залегналата в Атлантическата харта на САЩ и Британия от 14 август 1941 г. и в меморандума на Съвета за международни отношения на Държавния департамент на САЩ от 22 август 1941 г., които досега бяха скрити в архивите. Тяхната разшифровка означава, че след нацистко-болшевишката война, САЩ и Англия трябва да я използват за прегрупиране на силите от Чехия до Хималаите и Персийския залив, да реорганизират Източна Европа, създавайки буферна зона между тевтоните и славяните.

Именно това правят САЩ и Англия през последните години. Но тогава, след Втората световна война, Ялтенско-потсдамската система беше удар по тези планове. Новата студена война беше неизбежна, както и изграждането на буфера между славяните и тевтоните след разпадането на СССР.

Неслучайно Буш заяви "Повече няма да има нито Мюнхен, нито Ялта". Онези, които помнят и могат да мислят, разбраха кой и защо му е написал тези думи.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ