Защо послепис, а не In Memoriam? Заради много причини, едната от които е, че по този начин приключвам анализите на ‘‘кулисите на Ватикана’’ през последните години и на ролята на Йоан Павел II в тях. А тя е такава, че едва ли в България някой би могъл да напише In Memoriam за Карол Войтила.

Защо именно аз? Защото, за съжаление, съм от малцината все още присъстващи на сцената публицисти и от онова време, които могат да направят оценка на Йоан Павел II от българска гледна точка, която за нас все пак е най- важна.

Всъщност съдбата ме сблъска с бъдещия папа още в годините, когато никой не можеше да помисли, че именно Войтила ще бъде първият неиталиански папа. Висшето си образование завърших във Варшава и като студент изкарвах по някоя злота от преводи. Към края на 60-те години, струва ми се, че беше 1969 г, във Варшава гостуваше някаква наша делегация, която трябваше да се срещне и с краковския кардинал Карол Войтила. Делегацията замина за Краков да се срещне с него и аз превеждах.

Това бяха важни години не само за Полша. Току-що бяха отминали събитията от пролетта на 1968 г. /те бяха по- рано от събитията в ЧССР/, които получиха такава насоченост, че ролята на полската католическа църква и на нейния глава - кардинал Стефан Вишински, беше съществена. Това беше началото на важни промени на висше равнище като малко след това на мястото на Владислав Гомулка дойде първият секретар на Катовишкото воеводство Едвард Герек, който започна курса на отваряне към Запада, преди всичко към Франция.

Отношенията между Варшава и Москва започнаха да поскърцват, въпреки че това се укриваше старателно, а между властта в Полша и църквата продължаваха традиционно да са сложни, което не можеше да се укрие. Реално кардинал Вишински беше под домашен арест /който, разбира се, не можеше да се сравни с дългогодишното пребиваване на унгарския кардинал Мидценти в посолството на САЩ в Будапеща/. На политическата сцена бяха и така наречените светски католици от PAX на Пясецки, толерирани от властта.

На този фон все по-често се говореше за младия краковски кардинал Карол Войтила, който, за разлика от Вишински, беше изключително активен, вътре и извън Полша. Съперничеството му с Вишински, под знаменателя на нуждата от реформи в църквата, ставаше все по-очевидно, като това беше удобно за официална Варшава.

Това бяха години, през които различни наши делегации, в това число от Патриаршията, поддържаха връзки с различните католически течения в Полша. И една от тези делегации посети кардинал Войтила в Краков, а аз, като млад човек, превеждах. Не бих искал да твърдя, че помня много от казаното тогава. Но все пак ми е останал спомена за един енергичен и целенасочен религиозен лидер, отдаден изцяло на своята кауза.

Всъщност такъв беше и девизът му до края на живота - Totus tuut /"Целият съм твой"/.

Още тогава Карол Войтила издигна основната си мисионерска идея "не се страхувайте" и "следвайте ме". С тези думи той се обърна към народа на Рим през 1978 г., когато вече беше избран за папа. "Не се страхувайте" казваше в онези сложни години и на поляците, изправете се, върнете своето човешко достойнството, човек е създаден от бога по негово подобие, заради което е висша ценност. Всичко това имаше силно влияние в Полша. В началото идеята на Герек беше да използва папата за издигане авторитета на страната и на своя собствен. След това нещата станаха по-сериозни за властта докато не се стигна до "Солидарност".

При тези оценки всичко зависи от гледната точка. Бих могъл да напиша и похвална In Memoriam за папата като поет, философ, богослов, духовен лидер с дар да внушава надежда. Всичко това може и да е вярно, но не и за нас българите. Защото за нас папата означаваше преди всичко една дума -"атентат", с която, наред с него, ще останем в историята, но в лоша светлина. И защото още дълго време същността на Войтила и кулисите на неговия избор ще тежат над католицизма и православието.

Неслучайно веднага след избора на Войтила за папа през 1978 г. се задаваше въпросът защо той, а не Вишински, който имаше много по-големи заслуги за оцеляването на полския католицизъм. Защото онези, които бяха заложили на младия Войтила го бяха оценили правилно.

Кои бяха те? Ще припомня неговите думи към Збигнев Бжежински "Ти ме избра." и доста явните му връзки с един от тогавашните шефове на ЦРУ-католикът Уилям Кейси.

След избора обаче предстоеше голямата операция "атентатът срещу папата" и още по- голямата провокация срещу социалистическа България, срещу която тогавашната ни поропагандна и дипломатическа машина успя все пак да постигне победа, която след това се оказа загуба. Но също и за папата.

Може би този послепис трябваше да бъде написан от всички онези, които три години след атентата и появата на "българската следа" и ареста на Сергей Антонов воюваха за името на България. Това бяха групите в БТА, МВР, Министерството на външните работи, но преди всичко в "Работническо дело". Ще искам да припомням имена, но сред тях беше и целият международен отдел на "Работническо дело", в който работех и аз, като по стечение на обстоятелствата голяма част от информацията от Полша и ЧССР минаваше през мен /ще припомня на нашите демократи-хунвейбини, че "Работническо дело" беше най-големият и ефективен пропаганден инструмент в историята на България с тираж, дотигащ 1 милион всеки ден и че цялата кампания по папата се ръководеше от ЦК - от Балев и Йотов/.

Тук бих искал да посоча, че демократичните ни изтърсаци след 1990 г., които начело с един селски философ се чудят как да натопят България за атентата и ровят из разни изрезки в МВР и ЩАЗИ заедно с техните външни ментори, са наистина глупаци и не разбират нищо. През онези години на почти всяко заседание на Политбюро на ЦК на БКП се разглеждаше и "случаят Антонов". Заседанията бяха секретни, на тях се обсъждаха най-важните и закрити въпроси, но за тях имаше все пак стенограми. Неслучайно голяма част от този архив след това беше унищожен от Луканов. Но все нещо е останало, и ако у нас или в чужбина биха искали да разберат дали сме замесени в атентата, щяха да прочетат именно тези секретни документи от заседанията на Политбюро, за да разберат, че няма даже и намек за наше участие.

И още нещо. Бъдете сигурни, че МВР по онова време не би посмяло да стреля даже с въздушна пушка по една гарга в София без съгласието на Политбюро и на Живков, камо ли да вербуват някакъв малоумен турчин да тича по Свети Петър и да гърми по папата. Молбите за съдействие към една или друга бивша социалистическа страна, в това число и към ГДР, която беше много след СССР, Полша и ЧССР - за пропагандна или политическа подкрепа, минаваха само през централните комитети на партиите. Всичко друго беше в изпълнение на техни решения. Заради това някогашните и нови съчинения, в това число на перебежчиците Калугин, Гордиевски, Митрохин или някой си Паско Божков показват пълно непознаване на основни механизми на взаимодействие между социалистическите страни.

Това е истината. Битката беше огромна. Всъщност това беше най-големият пропаганден сблъсък през втората половина на XX век, в който Йоан Павел II беше само малка фигура, с определена другаде роля /преди всичко от бащата на сегашния президент на САЩ - Джордж Буш-старши/, която той до края вероятно не можа да разгадае.

Социалистическа България беше избрана неслучайно. Защо не избраха Турция, италианската мафия, масоните от Propaganda Due или самите кардинали? Защото по онова време България беше важна като най- близък политически, идеологически, икономически и какъвто и да било друг съюзник на СССР. Идеална цел за дългосрочната операция, която още не е завършила.

Всъщност началото не беше избирането на Войтила за папа. То беше още в края на 60- те години когато Ватикана беше затънал във вътрешни борби и финансови скандали. Но в контекста на онова време /както и на днешния ден/ на Вашингтон му трябваше друг Ватикан като инструмент на битката срещу СССР и социализма.

Трябваше им и друг папа.

От началото на 1980 г. ЦРУ организира огромна финансова операция за полската "Солидарност" като истинският реализатор не беше провокатор-палячото Лех Валенса, а Йоан Павел II. С помощта на САЩ и на папата, Полша, както 600 години по-рано, се превръщаше във форпоста на съпротивата срещу "заплахата от Изток", нахлупи се трънливия венец на мъченичеството и получи признанието на "свободния свят". Полша си върна героичният ореол на Ягелоните.

В този смисъл Йоан Павел II стана един от най-ярките папи на последните столетия. Именно той извади католицизма от огромната му криза от началото и средата на XX век. На фона на неговите политически върхове - Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини, Франко, Мао, фигурките на папите обаче почти не се забелязваха. А след хекатомбата на Втората световна война Ватикана стана микроскопично петно на картата на Европа като много хора очакваха католицизмът да се превърне в хуманитарна мисия като Червения кръст. Но полският папа нахлу в мухлясалия Ватикан като термоядрена ракета и го взриви. Неслучайно една от първите му работи беше трактатът Schema XIII, Gaudium et Spes /за църквата в съвременния свят/. Започна да реформира онова, което беше закостеняло, тичаше по планините, плуваше в басейните, посети над 100 държави.

Но реформизмът на Войтила беше показен. Реално той остана един от най-консервативните папи, без какъвто и да било социален ред. Не посегна и на основните догми на католицизма - абортите, изкуственото оплождане, разводите, противозачатъчните средства, ръкополагането на жените в свещенически санове. Именно при него най-консервативната вътрешна секта Opus Dei постигна доминиращи позиции. Но така или иначе полският папа адаптира църквата към съвременния свят като католицизмът се превърна в наистина вселенска организация с над 1 милиард члена.

Войтила разполагаше с време и имаше повече късмет от неговия предшественик Йоан Павел I, който царуваше само 31 дни през 1978 г преди да стане жертва на заговора на масонитската ложа Propaganda Due, която набързо го отрови, защото той посегна на тайните на Ватиканската банка и на Banco Ambrosiano. И още по голям късмет в сравнение например с някогашния Целестин V, който беше умрял от ръката на неговия наследник Бонифаций VIII, забил в главата му 20-сантиметров пирон. Така се решаваха някога нещата във Ватикана. Така се решаваха и при Йоан Павел II, но не с пирони, а с патрони, които за всеки случай приписаха на България.

И какъв все пак беше моралът на папата, който посети в затвора Ребибия своя атентатор Агджа и му прости, но не намери смелост да посети Сергей Антонов.

Всъщност това е и нашата оценка за Войтила. Отговорът на този въпрос беше, че и папата си имаше господар. Но не онзи на небето, а тук, на земята, в САЩ.

След 1990 г. само "Строго секретно" продължаваше да разработва атентата срещу папата. Към предишната информация се добавяше нова. И се оказа, че сме много близо до истината, щом като в Италия и не само там отново се изплашиха и извадиха от нафталина "българската следа". Със сигурност "принос" има и нашата поредица "Зад кулисите на Ватикана", в която в общи линии бяха разкрити истинските извършители и причините за атентата срещу папата. Те бяха в Италия и в САЩ, в масонерията във Ватикана, в италианската и сицилианската мафия, с които влезе в битка предшественикът на Войтила - Йоан Павел I, за което заплати с живота си. Това за малко не струваше и живота на Войтила, който в началото също се опита да контролира финансите на Ватикана, т.е. банкерите Синдона и Калви, масоните на Личо Джели и самите кардинали. И в тази бъркотия докато се разберат чий човек е Войтила, се пръкна Агджа. Най-вероятно папата не трябваше да бъде убит, а само предупреден да не се бърка там, където не му е работата и да прави онова, за което беше избран. А основната му задача беше разрушенито на "империята на злото" - СССР, и комунизма. Мафията и ЦРУ постигнаха компромис за сметка на България. Атентатът беше насочен към българските служби, а чрез тях към КГБ. Но тъй като това не беше трудно за разгадаване Западът за всеки случай взе и заложник - Сергей Антонов.

Нашата теза беше, че по папата бяха стреляли италианската мафия и ЦРУ чрез контролираната от тях и от израелския Моссад турска екстремистка организация "Сивите вълци". Американците, или по-точно ЦРУ, пък съчиниха версията, че по папата са стреляли българските служби по поръчка на Москва, чрез наетия Агджа, тъй като папата беше бащата на "Солидарност", която беше опасна за комунизма, заради което беше хранена от ЦРУ.

В този процес Войтила имаше своята роля - да фокусира родовата неприязън към Русия и антикомунизма на полската църква в кръстоносния поход срещу СССР. Най-вероятно Войтила имаше и по-лични причини за тази трудно обяснима омраза. Но всичко това беше второстепенно на фона на основната му задача - битката срещу "империята на злото", на която той посвети целият си съзнателен живот.

Но когато "империята" рухна и когато старият, уморен и вече болен човек започна да осъзнава цялата драма на случилото се, в това число за неговата Полша, вече беше късно. Оказа се, че целият си живот Карол Войтила се беше борил с призрак, че онова, което считаше за зло се оказа само сянката на злото. А когато зад рухналите стени съзря истинското лице на истинското зло вече нямаше сили да се сражава с него. Той възприемаше СССР като атеистична империя. Но след разпадането й беше разочарован, защото разбра, че гражданите на социалистическите страни не получиха свобода на вероизповеданието, а получиха сатанинската власт на парите.

Всъщност папата загуби битката на своя живот, за да види в неговия край, че мястото на "империята на злото" беше заето от онази страна, в която той години наред виждаше Новия Ерусалим и че истинското зло вече маршируваше с ботушите на американските войници. Опита се още да се бори. Осъди американската агресия срещу Ирак. Убеден съм, че и това ускори неговата смърт. Вече беше ненужен на онези, които го бяха избрали през далечната 1978 г. и които сега имат нови планове. На папите все пак не правят аутопсии.

А Карол Войтила, някогашният най-млад кардинал, станал първият неиталиански папа, една година преди смъртта си, вече болен и угасващ, една цяла вечер във Ватикана слушаше ансамбъла за песни и танци на Руската армия "Александров". Слушаше песните, които в далечната му младост пееха на улиците на неговия Краков чуждите, но все пак свои изморени до смърт от онази най-страшна война солдати. В младостта си той не беше разбрал цената, която те заплатиха. Казват, че концертът, вместо планираните час и половина, е продължил 3 часа. Започнал е с "Несокрушимая и легендарная" и е завършил с хора "Славься" от Иван Сусанин. Музикантите от оркестъра след това разправяха, че няколко пъти по време на концерта Йоан Павел II е плакал. Над спомените за далечната си младост или над онова, което вече не можеше да поправи, в това число и заради един тих и скромен човек с името Сергей Антонов?

Заради това си позволих да напиша този послепис за човека, с когото и аз дълги години по един или друг начин бях обвързан. Както и милиони други българи.

Послепис, а не In Memoriam.

Жалко.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ