На 29 май Франция чу ехото на пролетта на 1789 г.: "Дали това е бунт" - попитал тогава монархът. "Не сир", - бил историческият отговор - "Това е революция."

Ако революцията е обръщане на политиката от народния бунт срещу един арогантен и капсулован елит, който няма никаква връзка с живота и с проблемите на хората, една нова революция може наистина да зрее във Франция. Ако е така, тя започна доста преди гласуването в референдума на 29 май за приемането на новата европейска конституция.

Парадоксалното е, че именно Франция, чрез бившия президент Жискар Д’Естен, беше инициатор на разработката на тази конституция. Но от началната идея постепенно започнаха да отпадат нейните основни елементи - за християнството и неговите ценности, за основната движеща сила на европейската интеграция в лицето на френско-немския съюз, за нова военна политика извън НАТО, за неприемането на Турция и т.н. Нито един от тези начални елементи не остана в окончателния вариант на конституцията. Въпреки това Жак Ширак правеше всичко възможно да я наложи в референдума.

Какво и защо стана във Франция? Дали така глупаво беше проиграна предварителната печалба, която се превърна в загуба за Франция, а оттам и за Европа.

Ясно е, че това е краят на разширението на Евросъюза в сегашната му форма.

Френското правителство беше едно от 9-те от 25-те страни-членки на ЕС, които се престрашиха да поставят конституцията на референдум. Политическият елит въобще не се съмняваше, че французите могат да кажат "не", още повече, че именно Франция беше локомотивът на тази конституция. Но френският елит стана жертва на собствената си евроеуфория и остана глух за нарастващия бунт на масите срещу политиката на "свободния пазар над всичко и подчинението на човека на още по-свободната конкуренция".

Събуждането започна през февруари, когато 82 на сто от делегатите на най-голямата профсъюзна конфедерация CGT гласуваха с "не". Трусът започна да се чувства и в редиците на социалистическата партия, която с вътрешен партиен референдум одобри конституцията, преди някой въобще да я беше прочел.

Този съюз на дясноцентристкото правителство на Ширак със социалистическата опозиция започна да дразни цялата френска публика, която все повече се настройваше срещу "елита". Заради това Социалистическата партия не успя да изработи единна позиция за референдума, а редица нейни членове бяха "против".

Паниката в елита започна да нараства след като поредните допитвания показаха, че броят на гласуващите с "не" постоянно растеше и надмина 50 на сто. Тогава на преден план бяха изкарани всички аргументи - от Аушвиц до кандидатирането на Париж за Олимпиадата през 2012 г. Всичко това трябваше да бъде в подкрепа на конституцията. Всичко, но не и самата конституция.

Десетилетия наред на французите обясняваха, че всяка стъпка напред в изграждането на единна Европа ще осигури мира и европейския модел на социална солидарност. Сега изведнъж французите се събудиха и разбраха, че са им пробутвали лъжи.

Истина е, че идеалът на единна Европа за предотвратяване на нова война беше постигнат. Но той сега се използва, за да бъде обвързан с интересите на САЩ и техните нови войни чрез конституцията, която трябва да трансформира Европа в авангард на свободната търговия и в огромна зона на неолибералния процес на глобализирането.

Още през 1992 г. договорът от Маастрихт наложи монетарни ограничения, изключвайки не само социализма, но и икономическата политика на Кейнс. При онзи референдум през септември 1992 г. малко французи разбраха това. Но такава беше и целта - хората да не разберат за какво става дума. Иначе едва ли щяха да гласуват за политиката от Маастрихт. Малкото мнозинство тогава беше осигурено от левицата с обещанието, че след като бъде установен монетарния съюз, следващото нещо на дневния ред ще бъде "социална Европа". Стана обратното - срив на бизнеса, пренасяне на производството в чужбина, съкращаване на социалните услуги, спадаща покупателна сила, масова безработица. Съпротивата растеше, аргументите ставаха все по-малко.

Заради това онези, които тогава гласуваха за Маастрихт, сега се опитаха да мислят и да правят собствени изводи за конситуцията:

• юристите посочиха, че става дума за нов международен договор, а не за истинска конституция, въпреки че беше представена на публиката като такава;
• за разлика от нормалните конституции, тя излизаше извън дефинирането на институционалната структура и определяше в детайли политиката на ЕС, която трябва да последва;
• във военната област документът предвиждаше подобряване на военния потенциал и конкретизира задълженията в тази област, поети в рамките на НАТО. По този начин ЕС се обвързва отново към САЩ към НАТО, и с актуалната външна доктрина на САЩ "срещу тероризма";
• конституцията се подписва за неопределен период и може да бъде променена само чрез много сложен процес, изискващ консенсус на всички страни-членки;
• Хартата за правата на ЕС, която трябваше да бъде основната "стока", се оказа по-слаба от Декларацията за правата на човека и от повечето западни конституции, в това число на самата Франция.

За да стане всичко още по-сложно, в кампанията преди референдума общественото внимание беше привлечено към проекта за директива за либерализиране на пазара, която перфектно илюстрираше последиците от приемането на новата конституция, известна с името на своя автор ЕС-комисарят Фриц Болкенщейн, бивш шеф на Shell Oil и десен холандски политически лидер. Тя веднага получи прозвището "Директивата на Франкенщайн". Основната черта на неговата идея е "принципът на произхода". Услугите, продавани в чужбина, ще се подчиняват на правилата на страната на произхода. Това означава, че компании от Франция и Германия могат да наемат работници от Полша и Словакия, според по-либералните закони за заплатите и професионалните стандарти на тези държави. Обещанията за социална Европа се оказаха мираж. Вместо да се хармонизират социалните стандарти нагоре, към онези, които имат по-високи заплати и защита на работниците, се тръгна в обратната посока - към равнение по слабите и лошите. Това ще ликвидира социалните придобивки на такива държави като Франция, Германия и Белгия, и ще ги върне с години назад, за да конкурират с по-евтините оферти на по-бедните държави.

За да станат нещата още по-смешни, Болкенщейн, който е карикатура на арогантен реакционен десен политик, обвини французите, че са "националисти".

Но политиката не играеше основна роля в този референдум. Безработицата във Франция надмина 10 на сто и много французи се страхуват, че ситуацията на трудовия пазар ще се влошава.

Какво по-нататък? Някои са убедени, че трусът ще донесе само добро за ЕС. Сега отново се размахва договорът от Ница, който ще действа до 2009 г. и който все пак създава поле за търсене на други решения. Интересно е, че този договор беше оплакван от същите тези политици, които го подписаха и след това искаха той да бъде заменен от конституцията.

Но така или иначе, чак сега започва истински изявата на основните икономически проблеми на континента, които десетилетия се криеха зад дежурната фраза - няма друга алтернатива. Перспективата е, че ще се стигне до радикално трансформиране на основите на ЕС към социално хармонизиране, универсални права на социални придобивки, прогресивна индустриална политика, опозиция срещу всички форми на неоколониализма, разграждане на НАТО и т.н.

Ще бъде прекратено и безотговорното разширяване, което не вещае нищо добро на България. Но Франция и Германия сами са си виновни, тъй като не устояха на лакомията си спрямо Турция и Украйна. Ще припомним, че когато ЕС нарасна с Гърция, Испания и Португалия, за тях бяха отделени огромни финансови средства, за да достигнат европейските стандарти. Такива мерки обаче не се предвиждат за новите източноевропейски членки. Стигна се даже до парадокса, че те ще плащат за членството си повече, отколкото ще получават. Това се отнася и за България.

Процесите във Франция имат и още един елемент - изпускат парата на крайната десница, която се опитваше да спекулира с тези проблеми, което обикновено води до краен национализъм.

Повечето французи наистина не искат общество, базиращо се на "висококонкурентния свободен пазар". Те по-скоро са съгласни да се върнат към "свобода, равенство и братство", въпреки че и за тях платиха в миналото.

Дали днешна Франция ще покаже пътя към по-прогресивна социална Европа, която наистина може да бъде модел за света? И защо изведнъж си спомниха даже за Ленин, който твърдеше, че всички условия за революцията са налице, когато властта вече не може да действа по-старому, а масите не искат да живеят както досега.

"Във Франция всички знаят, че хората оглупяват през май" - каза през 1973 г. един шофьор на такси на един политик, който след това дълго мислеше над интерпретирането на тези думи. Този политик тогава беше младият Франсоа Митеран. Неговият наследник Ширак, като че ли беше забравил тази френска истина...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ