Основите на геополитиката

Ситуацията в Кавказ става все по-сложна, като процесите там през близките години биха могли да взривят Евразия или да доведат целия район до окончателния стадий на балканизирането, което е и целта на САЩ - да държат в постоянно напрежение южната диафрагма на руската държавност.

От друга страна, именно големият кавказки район може да запази своята геополитическа цялост и да се превърне в съсредоточие на ефективно регионално политическо и икономическо сътрудничество.

Политиката на САЩ е ясна - активно да налага своето влияние върху различни изкуствено създадени райони, които разкъсват Кавказ на парчета. Така например аналитиците на корпорацията RAND още в началото на 90-те години стигнаха до великото географско откритие за Големия Близък Изток или Великия Среден Изток, който, според тях се простира от Судан до Пакистан и от Северна Индия до Великия Кавказки хребет, включващ, разбира се, основните нефтени райони на Близкия изток и Каспийския басейн. Окупирането на Афганистан и Ирак, напрежението около Иран и Сирия, всичко това са упражнения върху една изкуствено създадена карта на местността от американските геополитици.

Основното средство на американската политика е Грузия. Последната енергийна криза в тази страна в резултат на терористично взривяване на газопровода в Русия доведе до още по-силна вълна от русофобия в Тбилиси. Такъв градус на омраза страната не познава в своята история. Президентът Саакашвили сутрин загрява с нови атаки срещу Кремъл и чак след това стига до разсъжденията как да стопли измръзналите си съграждани, докато руските специалисти усилено ремонтираха взривените тръби в Северна Осетия и Карачаево-Черкесия.

Перспективите не са добри. Вече има закономерност, когато в една или друга постсъветска страна дойдат на власт крайно проамерикански режими, веднага тази държава потъва в студ и мрак, въпреки че отговорът как да бъдат заменени на топло и светлина лежи на повърхността.

Да се върнем накратко към близката история и да припомним, че през 90-те години основният вектор на геополитическото трансформиране на Кавказ се обозначаваше от постепенното оттегляне на Русия от Южен Кавказ с паралелно засилване на американското влияние и на атлантизма в района през Турция.

Трите южнокавказки републики бяха в неравностойни позиции. Армения се стремеше към Русия (паралелно развивайки отношенията си с Иран, Европа и САЩ), Азербайджан, който след силния уклон към Турция, започна да балансира между Анкара и Москва (отчитайки интереса на САЩ и Англия към нефтения му сектор), и Грузия, която особено при Саакашвили, както и Украйна в Черноморието, се превърна във флагман на проамериканската и антируска геополитическа ориентация.

Ситуацията се влошаваше и от серията междунационални конфликти (Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия) и от близостта до руския Северен Кавказ, който от своя страна имаше редица конфликтни огнища, на първо място в Чечня. Ситуацията се разклащаше и от ислямския фундаментализъм, вахабизъм и екстремизъм, нанасящи допълнително геополитическо напрежение.

След 2000 г. в района започнаха важни геополитически промени. Идването на Путин на власт символизираше последователната воля на Кремъл да си върне загубените позиции, да укрепи своето влияние, което постепенно се превърна в системни действия. Путин сериозно се зае с постсъветското пространство и на първо място с Кавказ, където Чечня беше най-болезнената точка на съвременната руска държава.

Но още по-сериозни трансформации станаха в геополитическата ориентация на Турция.

През 90-те години активната пантуранистка, пантуркистка и антируска стратегия на Анкара практически не даде резултати. Стана ясно, че потенциалът на Турция не е достатъчен, за да стане мотор на модернизирането на тюркските страни от ОНД. Едновременно Анкара все по-ясно осъзнаваше двусмислеността на атлантическата стратегия в новите условия. Ултиматумите, издигани спрямо Турция за влизането й в ЕС и регулиране на кипърския проблем според американско-европейските условия нанесоха силен удар по национално-държавното самосъзнание на турците. Продължаването на проамериканската и пронатовска политика към съседните държави постави Анкара в изолация сред другите ислямски държави, а постоянните търкания с Русия затормозваха потенциалните изгодни за турците икономически връзки. Последната капка стана американското нахлуване в Ирак, което изпусна духа на кюрдския сепаратизъм от садамовската бутилка.

В този момент турската геополитическа мисъл като че ли намери евразиатската си перспектива, като алтернатива на атлантизма. За политиката на Турция в Кавказ това означаваше търсенето на общи интереси с Русия и отказ от фронталния сблъсък, както и тестването на нови връзки с Иран и арабските страни.

Заради това САЩ заложиха предимно на Грузия, която се оказа в пълна изолация и противопоставена на всички съседни държави - Русия, Турция, Иран, Армения и Азербайджан.

Важни процеси стават и в Азербайджан.

Промените в ситуацията на Кавказ откриха и пред тази държава нови перспективи. Ако до определен момент изборът на Баку вървеше в дуалистичен формат - или Анкара, или Москва, сега тези полюси като че ли вече не са взаимоизключващи се и се забелязва възможност за обща руско-турска кавказка стратегия, в която на Азербайджан се пада важна роля.

Това може да означава и нов алианс на три евразиатски държави - Русия, Турция и Азербайджан, които са в сходно положение и което може да бъде и преимущество за запазване на историческата, национална и политическа идентичност.

САЩ обаче действат от противоположната геополитическа точка. Преди една година, на срещата на НАТО в Истанбул, Буш съобщи за проекта на Големия Близък Изток, както си го въобразява Вашингтон. Става дума за отстраняване на онези ислямски режими, които не искат да се подчинят на Вашингтон и следват собствена стратегия.

След Ирак на дневен ред са Иран и Сирия.

На Турция и Израел Вашингтон отрежда ролята на атлантически авангард, противопоставящ се на целия ислямски свят. Грузия трябва да бъде стратегическият център за готвещата се военна операция срещу Иран. Оттук американците дестабилизират ситуацията в Северен Кавказ, за да отвлекат вниманието на Москва от онова, което ще става на юг и да отслабят влиянието й в Армения и Азербайджан. Атлантическата стратегия никога не е заинтересована в създаването на устойчиви системи. Нейният приоритет е установяването на точков контрол над ключови пунктове.

Ирак и Афганистан ясно демонстрират този подход. САЩ завладяват основните стратегически пунктове и останалото оставят на автопилот. Позитивният дългосрочен сценарий напълно липсва.

Нещо подобно се разиграва и в Кавказ. САЩ теоретически са в състояние да открият и актуализират съществуващите конфликтни огнища, да провокират разрушителни процеси и да заемат контролиращите "височини". Но нататък не могат да направят нищо.

По този начин двете геополитически стратегии - евразиатската и атлантическата, прилагани спрямо Кавказ, са напълно противоположни и взаимноизключващи се. Тук, както и в шаха, не може да се играе едновременно с "белите" и "черните".

Нещата се усложняват и в ресурсно отношение. Засега атлантическият проект е концептуално формулиран и сериозно обезпечен, като ресурсите се извличат от самите участващи в него страни, а не от САЩ. По този начин те са обезкървявани допълнително и стават още по-беззащитни срещу атлантизма.

От друга страна, евразиатският проект все още е в етапа на съзряването, като се сблъсква с изкуствени и естествени препятствия.

Все по-силно влияние оказва и Иран. По време на сегашната зимна енергийна криза той намали доставките на газ за Турция със 70 на сто. Това беше отговор на искането на турския външен министър Абдула Гюл за по-голяма прозрачност в иранската ядрена програма и на слуховете, че Турция е дала съгласието си на Вашингтон за участие във война срещу Иран. Със 64 и 70 милиона население Турция и Иран са двете най-големи държави в района и са естествени съперници.

Но Турция е и мюсюлманска неарабска държава, на чиято територия САЩ имат разположени тактически ядрени оръжия (около 90 бойни глави) като вече може да са насочени срещу иранските ядрени съоръжения.

Станаха известни и редица срещи на израелския министър на отбраната Дан Халуц с турския военен министър Хилми Йозкок, като в центъра е бил "проблемът с Иран".

От друга страна, Турция не иска да унищожи добрите си икономически връзки с Иран (двустранната търговия) през 2005 г. достигна 4 милиарда долара), а турското разузнаване има добри връзки с иранските си колеги по кюрдския проблем.

Съмнително е Турция да разреши на израелските самолети да прелетят над нейна територия, за да нанесат удари по ирански цели, което означава, че турско-израелските връзки ще бъдат приключени.

Важни процеси стават и между Азербайджан и Иран. През последните седмици азербайджанският президент Алиев постоянно подчертава неутралитета на своята страна в изострящия се спор на Иран със САЩ и Израел. Още по-силна подкрепа за Техеран даде азербойджанският външен министър Елмар Мамедяров, който реално подкрепи правото на Иран за собствена ядрена мирна програма.

Причината за тази нова дружба отново са в геополитиката и енергетиката. Иран може да предложи на Азербайджан много по-ниски цени от онези, които му предлага руският "Газпром".

Това означава, че ако напрежението между Иран и Запада достигне по-висока точка Азербайджан ще трябва да направи труден избор.

Избор ще трябва да направят Турция и Грузия. Близките седмици ще покажат какъв ще е той.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ