Глобален военен преглед

Превъоръжаването на военновъздушните сили на водещите страни в света, което през последните 10 години беше в застой, отново набира скорост. Надпреварата се задава от САЩ, които за пореден път въвеждат най-новите изтребители по-рано от останалите водещи страни.

Колкото повече се говори за изтребителите пето поколение, толкова повече се задава въпросът за какво става дума. Какви характеристики трябва да има самолетът, за да бъде причислен към машините от най-новия тип. И как се определя принадлежността на машината към едно или друго поколение.

Първото поколение, родило се в средата и края на 40-те години на XX век, просъществува относително късо време. От витловите изтребители в края на Втората световна война първите реактивни самолети се отличаваха освен с двигателя с по-голяма (150-200 км/час) скорост, с работен таван до 13-25 км срещу 10-11 км, и по-добра маневреност. Но въоръжението и прицелно-навигационното оборудване оставаше практически същото, 2-3 бордови оръдия и 4-6 голямокалибрени картечници, оптически прицел. Най-известни от първото поколение бяха изтребителите Миг-15 и F-86 Sabre. Дистанцията на въздушния бой по онова време не надминаваше няколкостотин метра и боевете над Корея, в които за първи път се срещнаха изтребителите на СССР и САЩ, по принцип не се различаваха от въздушните боеве от Втората световна война. С течение на времето характеристиките им ставаха по-добри и последните образци на първото поколение Миг-19 и F-100 Super Sabre, вече достигаха свръхзвукова скорост.

Реактивните изтребители от второ поколение се появиха в средата на 50-те години и от началото се проектираха като машини, надвишаващи скоростта на звука 1,5-2 пъти, въоръжени с радиолокационни станции и ракети въздух-въздух с топлинно (инфрачервено) и радиолокационни самонасочващи се глави. Ракетите и радарите позволяваха да се компенсира нарастването на скоростта, увеличавайки дистанцията на въздушния бой. По това време от самолетите изчезнаха оръдията и в еуфорията на "всемирно ракетизиране", те бяха обявени за остарели, като усъвършенстването вървеше по пътя на увеличаването на максималната скорост и на тавана на полета. Най-ярките представители бяха Миг-21 в СССР, Мираж-III във Франция и F-104 в САЩ, като "Миг" и "Мираж" и досега остават на въоръжение.

Машините от второ поколение още не бяха станали масови, когато авиозаводите започнаха да произвеждат следващото, трето поколение изтребители. Производството им започна по-скоро, тъй като самолетите вече бяха многоцелеви. Именно способността да изпълняват различни задачи и да атакуват наземни цели с помощта на управляеми оръжия стана отличителна черта на третото поколение. Въведена беше масово електрониката, появиха се компактни мощни радари и оптически системи. Нарасналото тегло на новите машини се компенсираше с появата на мощни и икономични двигатели.

F-4 Phantom и Миг-23, създадени в началото и края на 60-те години, бяха най-ярките представители на своето време. Но третото поколение роди и цяла плеяда специализирани машини с разнообразно навигационно прицелно оборудване и съответното ракетно въоръжение. такива машини бяха прехващачът Миг-25 и ударните машини Су-24 и Торнадо.

Третото поколение се създаваше още по времето на увеличението към ракетното въоръжение и в началото не носеха нищо, освен разнообразни ракети. Въздушните боеве при проектирането им се свеждаха до решаването на математическата задача на прехващане от скоростна и малкоманеврена цел с по-скоростна и още по-малкоманеврена ракета. Но десетгодишната виетнамска война и арабско-израелските конфликти показаха на всички, че тази гледна точка е погрешна. Натоварените с боеприпаси многоцелеви Фантоми от трето поколение не можеха да се движат със свръхзвукова скорост и ставаха жертва на маневрените Миг-17, изтребители от първо поколение с традиционните оръдия и картечници. Миг-21, принадлежащи към второ поколение и отличаващи се с мощния си двигател и малко тегло, както и с голяма маневреност и висока скорост, станаха още по-опасен противник на движещите се практически по правата ударни машини. В боевете над Синай отново се възроди маневрения въздушен бой. Миг-21 и Мираж-III доказаха, че висшият пилотаж продължава да е полезен.

В резултат, реактивните изтребители от 4-то поколение се създаваха на основата на компромиси. Изтребителят трябваше да запази висока скорост - не по-малко от два пъти скоростта на звука на голяма височина, и да има възможност да пробие противовъздушната отбрана на противника на свръхниска височина и околозвукова скорост. Тези полетни характеристики трябва да позволят да се водят маневрени схватки с оръдия и ракети за близък бой. Радарът на изтребителя трябва да има възможност едновременно да следи и насочва оръжията по няколко цели извън разстоянието на пряката видимост. Образците на нашето време станаха американските F-15, F-16, и F-18, френските Мираж-2000, съветските Миг-27, Миг-29 и Су-27.

Но скоростните и височинни характеристики на многоцелевите изтребители от новото поколение не нарастваха, а често намаляваха. Рекордът в скоростта остана при специализирания прехващач Миг-31, който е неприложим за маневрения въздушен бой, но се числи към четвърто поколение заради супермощната си радиолокационна станция.

Работата над пето поколение реактивни изтребители започна в началото на 80-те години на XX век и веднага се сблъска със споровете дали може да бъде причислен към пето поколение. Въпросът е по-скоро философски, отколкото технически, но за неговото решаване бяха необходими 15 години. САЩ обявиха за характерни признаци на самолетите от пето поколение по-ниската радиолокационна забележимост и крузова свръхзвукова скорост. СССР, а след това и Русия, добавиха към този списък свръхманевреността. Всички участници в процеса са единодушни, че изтребителят трябва да има радиолокационно оборудване, позволяващо да откриват целите в предната, но и в задната полусфера. И най-характерната черта на петото поколение е висшата степен на интегриране на машината в състава на въздушно наземния комплекс.

Огромните възможности, които предоставя бордовото оборудване на самолетите от пето поколение, могат да бъдат напълно реализирани само при наличието на съответна информация, получавана по различни канали за връзка от много източници - от самолетите за далечно радиолокационно откриване, от самолетите на електронно разузнаване, от наземните радиолокационни станции, от изтребителите-съседи по група и т.н. При отсъствието на този комплекс, състоящ се от десетки въздушни и наземни елементи, голяма част от възможностите на машините от пето поколение просто не могат да се използват и парите, похарчени за покупката на толкова скъпи изтребители се хвърлят на вятъра. В резултат, изтребителите от новото поколение ще бъдат практически безполезни за развиващите се страни, тъй като се нуждаят от система за подсигуряване, което страните от "третия свят" не могат да си позволят.

Ако се отчитат критериите на "системността" на изтребителя от многото проекти, родени през 90-те години, право на съществуване получиха само три, вече влезлият в строя F-35/JSF и очакваният през тази или следващата година руски И-21. Нито Рафал, нито "Юрофайтер", нито "Гриппеп" не са машини от пето поколение, както и последните машини върху платформата на Су-27 и Миг-29. Това са многоцелеви машини от "четвърто плюс" поколение, които са ценни преди всичко сами по себе си, а не като елемент от една изключително сложна бойна система.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ