Какво и защо се случи зад кулисите на преврата /3/

Преди 18 години, на 10 ноември 1989 г., в София станаха събития, които промениха хода на нашата история. Свалянето на Тодор Живков, с всичката негова оспорваност и условност, беше само пролог към процеси, продължаващи до днес с цялата им сложност, трагичност, а в някои случаи и безизходица.

Превратите в социалистическите страни в края на 90-те години, организирани от Горбачов и спецслужбите на СССР, бяха само началото на разгрома на социализма в Източна Европа и в СССР. Операцията не завърши, а започна именно през 1990 г. с намерението на САЩ за "окончателно решение на руския въпрос", т.е. за разчленяване най-напред на СССР, а след това и на Русия с неутрализиране на нейната ядрена мощ и превръщането й в суровинен придатък на Запада.

Ситуацията в България, както преди 1989 г., така и след нея, беше и е функция на ставащото в СССР и Русия. Трагедията е, че приемането ни в НАТО и ЕС е и окончателно решение на "българския въпрос" от атлантизма и неговата геополитика.

Елиминирането на Живков, а след това на Младенов и Луканов, бяха дребни детайли на тази шахматна дъска, на която усърдно играеха Горбачов и началникът на Първо главно управление, т.е. на съветското разузнаване, на КГБ, Владимир Крючков (ръководител на КГБ от 1988 г. до 1991 г.) през ключовия период на разгрома на социалистическите страни и на СССР.

От американска страна (виж предишните броеве на "Строго секретно") имаха сериозни противници или по-точно ментори, организирани около олигархичното семейство на Буш-старши, обединяващо американските неоконсерватори зад неостаряващата програма за англосаксонския миропорядък, начело със САЩ и Англия. Основателят на този клан Прескот Буш беше финансов агент на Фриц Тисен в САЩ и поканен да финансира превъоръжаването на нацисткия Вермахт. Стоманеният крал Тисен, наричан "ангелът на Хитлер", беше главният финансист на Националсоциалистическата партия на Германия от 1923 г. и вдъхновител на "нощта на дългите ножове". Само войната на Хитлер в Австрия накара Тисен да стане опозиция и накрая се озова в Дахау.

След поражението на нацистка Германия, консервативните елити на САЩ и Англия наследиха нейните разузнавателни и научни кадри (групата на Вернер фон Браун) и създадоха в САЩ и Англия общности от колаборационисти на Хитлер от Европа и СССР, което оказва и до днес влияние върху геополитическата и външнополитическата ориентация на САЩ.

Втората елитна формация се подхранваше от идеологията на американския "месианизъм и изключителност", чийто носители бяха елитите от Ню Йорк, Бостън и Нова Англия, с база във финансовия и индустриален капитал на Източното крайбрежие на САЩ. Това бяха предимно републиканци, възпитаници на елитните колежи и университети Харвард, Йейл и Принстън, като веруюто им беше интервенционизмът, т.е. активната външна политика, основана на вярата в месианското предназначение на САЩ в света. Те нямаха намерение да спасяват Британската империя, а да я заменят с Американска. Техният капитализъм беше либерален, на новите западни ценности. Но този външнополитически елит изчезна заедно със смъртта на неговия последен президент Джон Кенеди. Заменилият го консервативен елит на Рейгън, Буш-старши и на неоконсервативните идеолози около Буш-младши се формираше вече на базата на политическите и финансови елити на Юга и Запада на САЩ. В негови ръце американският месиянизъм възприе чертите на религиозен фундаментализъм, с апокалиптично чувство за съвременната история.

Най-новата инкарнация на този месианизъм стана "Проектът за новото американско столетие". Десните републиканци не можеха да се помирят с мирното съвместното съществуване със СССР. Към средата на 70-те години те започнаха да се прегрупират и да приключват с политиката на разведряването. Центърът на този елит, в това число и в спецслужбите на САЩ, се формираше около Буш-старши. Именно той, а не Рейгън, беше в центъра на неоконсервативната революция на САЩ, защото, за разлика от Рейгън, беше и елитообразуващо олигархично семейство.

И именно около тях през последните 25 години се формираше предана бюрокрация, в която, тогава и сега, личаха имената на Чейни, Гейтс, Райс, Ермарт... Този център постепенно стана щаб на стотици сътрудници на спецслужбите на САЩ, Англия и ЮАР, които бяха участвали във военни преврати, генерали от спецназа, бивши началници на генщабове, на ЦРУ и ФБР, бивши посланици, членове на закрити елитни общества на атлантизма и новия световен ред, Тристранната комисия, Клуба на Билдербергите, Съвета по международните отношения, ръководството на основни банки и корпорации като всички заемат и видни места в агентурни проекти на трансатлантическия елит, предимно с неоконсервативна насоченост. Всички те са свързани с военнопромишления комплекс на САЩ, преди всичко с тяхната ракетно-ядрена върхушка.

За съжаление, всичко това не се знаеше или не подлежеше на правилен анализ през втората половина на 80-те години в София, Прага, Варшава и преди всичко в Москва. Това беше огромният провал не само на социалистическата идеология, но и на спецслужбите на всички соцстрани и на КГБ и неговото ръководство, получаващо задачите си лично от Горбачов.

А съвсем малко хора си даваха сметка за ролята на две лица в този списък - Робърт Гейтс и Фриц Валтер Ермарт. Първият сега вече е секретар на отбраната на САЩ, заради това ще започнем от втория, който продължава да е почти неизвестен в Източна Европа.

Роден през 1941 г. в Чикаго, Фриц Ермарт има няколко биографии, от които може да се предположи, че е получил магистърска степен в областта на съветологията в Харвард през 1963 г. През 1965-1968 г. е аналитик по стратегията спрямо СССР на "Радио Свободна Европа" в Мюнхен. През 1968-1972 г. е аналитик по СССР в Rand-Corporation. През 1973 г. е специален помощник на директора на ЦРУ, през 1973-1976 г. е директор на Центъра по стратегически оценки на ЦРУ. През 1976-1977 г. е директор на програмата за оценки, през 1977-1978 г. е директор на отдела на стратегически програми на Rand, през 1978-1980 г. е сътрудник на Съвета за национална сигурност, 1980-1983 г. е главен сътрудник на разузнаването по СССР и Източна Европа, през 1988-1993 г. е председател на националния съвет по разузнаването - NIC. Официално излиза в оставка от ЦРУ на 1 октомври 1998 г.

На първо място прави впечатление, че Ермарт цели четири години е работил в Мюнхен в радио "Свободна Европа" по СССР, въпреки че не е знаел руски или друг източноевропейски език. Вероятно става дума за нещо друго. Мюнхен беше най-големият център за разузнавателна и подривна дейност срещу СССР и Източна Европа. След радиото Ермарт преминава в Rand, която по онова време вече беше главния мозъчен център на военно-промишления комплекс на САЩ и по стратегията срещу СССР и Варшавския договор. По онова време в Rand се появиха и бъдещите стратегии за "управляеми конфликти и войни с ниска интензивност".

В Rand се разглеждаше и възможността от използване на ядрено оръжие в случай на конвенционален конфликт със СССР в Европа.

Моделът на ядрения удар изиграва решаваща роля в последвалата кариера на Ермарт, като привърженик на крайното противостоене със СССР и Източна Европа. Това потвърждава и неговото преминаване в ЦРУ, Националния съвет по разузнаването и Националния съвет за сигурност, като се оформи като представител на ястребите в разузнавателната общност на САЩ, под ръководството на такива лидери на тогавашния американски империализъм като Шлезинджър, Бжежинскиу, Улси, Гейтс, Кейси, Райс. През 1984 г. директорът на ЦРУ Кейси направи Ермарт главен специалист по СССР в управлението.

В средата на 90-те години в Русия се появиха публикации, определящи Ермарт като "супершпионин" и "голям анализатор", предвидил колапса на СССР. Обратното. Заедно със своя началник, бъдещ директор на ЦРУ и днешен секретар на отбраната Робърт Гейтс, Ермарт постоянно е фалшифицирал разузнавателните данни и анализите на ЦРУ за СССР и социалистическите страни, преувеличавайки съветската военна мощ с цел да се оказва давление върху Конгреса на САЩ за изостряне на отношенията с Москва, разчитайки на политическото невежество и неинформираност на американската публика. В момента Ермарт продължава да поддържа връзки с определени силови или задкулисни центрове в Русия с цел давление или даже елиминиране на Путин. Не е изключено да има истина в слуховете, че Ермарт е успял да получи архивите на Щази. Напоследък за него не се чува почти нищо. Руски източници предполагат, че е в сянка, за да се ангажира с така наречената "Операция Русия 2008", т.е. окончателното решаване на руския въпрос".

Важен момент в кариерата на Ермарт е участието му в групата на Джеймс Шлезинджър, секретар на отбраната при Рейгън, разработил първата концепция за ограничена ядрена война срещу СССР на европейския театър.

Тази група положи началото на апокалиптичната традиция в геополитическото планиране на американските ястреби. Готовността на Буш-младши да използва сега ядрено оръжие срещу Иран има корени именно в работата преди години на младия Ермарт, който не е агент на ЦРУ, а на военно-промишления комплекс, доверено лице на крайно десните външнополитически елити на САЩ в ЦРУ и в атлантическата разузнавателна общност.

Въпреки че беше изчезнал от сцената, той пак се показа веднага след смъртта на Александър Литвиненко, за да предположи, че отравянето му носи почерка на "бившите чекисти в нови дрехи". Не е изключено Ермарт да има връзка със смъртта на Литвиненко. Някои руски източници го определят като контрольор на Борис Березовски от страна на ЦРУ.

Следващото име е по-известно - Робърт Гейтс, роден през 1943 г. в семейство на имигранти немци (с немски произход е и Ермарт). Кариерата на Гейтс, владеещ руски и немски, започва в средата на 60-те години, когато завършилият Джорджтаунския университет абсолвент с дисертация за съветско-китайските отношения е поканен в ЦРУ.

Цялата биография на Гейтс показва, че това е единственият аналитик в историята на ЦРУ, който става негов директор (ноември 1991 - януари 1993 г.) и единственият директор, започнал кариера като редови сътрудник. Това обаче се дължеше не на някакви особени качества, а на неговата преданост към шефовете на управлението и преди всичко на десните републиканци. Цялата му аналитика се диктуваше от техните интереси. Гейтс и Ермарт подчиниха аналитичния процес на ЦРУ на политическите и военни планове на дясното крило на американската върхушка, искаща да сложи край на разведряването и да изостри още повече Студената война. Освен аналитичните манипулации, Гейтс участваше и в заговора за идването на власт на Рейгън и Буш-старши в прословутата афера "Иран-Контра".

За благодарност Рейгън назначи Гейтс за директор на ЦРУ по съвета на Буш-старши, но Гейтс си направи самоотвод, като разбра, че сенаторите заради Иран-Контра няма да одобрят кандидатурата му. Все пак през 1991 г. Гейтс стана директор на ЦРУ. Тогава Горбачов се оплака на американците, че назначават за директор на ЦРУ негов "недоброжелател", тъй като Гейтс беше известен като привърженик на Елцин. Но Сенатът одобри назначението му. След това той беше помощник на президента и заместник-съветник по националната сигурност в Белия дом - от януари 1989 г. до ноември 1991 г., т.е. в периода на ускореното завършване на превратите в социалистическите страни, в това число в България и разрушителните процеси в СССР, завършили в августовския пуч през 1991 г. и Беловежския сговор за разтурването на СССР.

Именно по онова време тогавашният директор на Първо главно управление на КГБ - външното разузнаване, и следващ шеф на КГБ, Владимир Крючков, по нареждане на Горбачов, в сътрудничество с ГРУ, т.е. с военното разузнаване на СССР, подготви и осъществи превратите в социалистическите страни, като кулминацията им беше втората половина на 1989 г. Ясно беше, че това става в сътрудничество между КГБ и ЦРУ и по други линии, като чрез Крючков, Горбачов беше установил контакт с дясната републиканска върхушка на САЩ, лично с Рейгън и Буш-старши, и се опитваше да ги използва във вътрешно-политическите си битки с Елцин.

По-просто казано, Горбачов и Крючков вече бяха в капана. Професионалистите наричат това фактическа вербовка, т.е. бяха пионки в чужд сценарий, колкото и след това да се опитваха да го опровергават. Нещо повече. Това беше супер - предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа. И не само това.

Но опитът за преврат срещу Кастро завърши неуспешно, тъй като Фидел разгада намеренията на Горбачов да сключи със САЩ някакъв "стратегически съюз", в който СССР щеше да бъде младши партньор. САЩ трябваше да са промишленият лидер, а СССР източник на суровини и пазар на западните продукти.

В тази схема вече нямаше място за такива съюзници като България, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или Югославия. Горбачов ги беше отписал и изоставил на произвола на съдбата. Вече се решаваше неговата собствена съдба.

От гледна точка на съветската бюрокрация, наследила Октомври, който даваше легитимността на нейната власт, международното положение до 1989 г. не й позволяваше да се постави върху надеждния за нея фундамент на отделна класа. В СССР можеше да има всичко. Но господстваща класа на частните собственици в него нямаше и не можеше да има. За да се появи, трябваше да бъде разрушен СССР. А за да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото грандиозно предателство. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции - от нелегитимни конспиративни творения като някакви "кръгли маси" или още по-нелегитимни договорености между Горбачов със Белия дом в Малта и Рейкявик.

Инерцията на цунамито на предателството беше толкова огромна, че помете и Горбачов. На американците той вече беше ненужен. Елиминираха го, за да поставят Елцин.

Паралелно и в България се разиграваха подобни процеси с елиминирането на все още присъстващите на сцената политици и идеолози от времето на Живков и замяната им с някаква измислена опозиция. В началото това вършеха Луканов и Младенов, но бързо и те се оказаха ненужни. (Елиминирането на неадекватния Виденов пък стана чрез вътрешен преврат на Добрев и Първанов.) БКП беше унищожена като потенциална опасност за американците и НАТО. В България беше извършен и геополитически преврат.

След това дойде ред на СССР. По времето, когато Гейтс беше директор на ЦРУ се появи и въпросът за "окончателното решение не на съветския, а на руския въпрос." За да бъде продължена унищожителната атака, Горбачов трябваше да си отиде. В Белия дом вече нямаше разногласия. Социализмът в Източна Европа и СССР трябваше да стане история. От Горбачов беше изсмукано всичко в интерес на САЩ - членството на обединена Германия в НАТО, договорите СТАРТ, съгласието за първата война срещу Ирак. Тогава американците решиха, че за унищожението на СССР ще им трябва Елцин. Стигна се до августовския пуч в 1991 г. в Москва. Резултатите бяха категорични - Комисията по извънредното положение загуби. Спечели Елцин и разпадането на СССР. Руснаците могат само да са благодарни, че американците не продължиха с разчленяването на Русия. Изплашиха се да тръгнат ва-банк срещу държава с толкова огромен ядрен потенциал, разпръснат по целия съюз. Заради това след краха на СССР основната цел на Вашингтон беше да се постигне контрол над ядрените сили на Русия и да бъдат елиминирани армиите на бившите социалистически страни в Източна Европа.

Именно тогава неоконсервативните републиканци в лицето на клана Буш и Чейни издигнаха идеологията за глобализирането, т.е. консервативния американски империализъм. Неоконсерватизмът трябваше да стане новият световен ред, обявен от Буш-старши през 1990 г. и потвърден от Горбачов с неговото "ново мислене", "общочовешки ценности" и прочее глупости. Само една година по-късно Чейни провъзгласи настъпващия Pax Americana, т.е. новия Четвърти райх в документа, озаглавен "Принципи на отбранителната политика", в който беше формулирана идеологията на стратегията на американския империализъм за XXI век. Документът предвиждаше установяване на пълно военно господство на САЩ над Евразия с помощта на превантивни удари по потенциални съперници. Неоконсерваторите потвърдиха приетия от англосаксонските елити от началото на XX век имперски месианизъм и идеята за глобалната империя като "край на света и историята", без да изоставят крайния си антикомунизъм, западния неотроцкизъм, зоологическия си антисъветизъм, русофобията и славянофобията.

Силният еврейски или по-точно ционистки елемент в неоконсерватизма го отличава от традиционния консерватизъм на Германия и Англия. Появата на Израел, като "стратегически съюзник на САЩ" и на индустрията с холокоста, доведе до пълно интегриране на еврейската диаспора в политическия живот на САЩ и й осигури широк достъп до Белия дом, Държавния департамент, Пентагона, ЦРУ, закритите организации на бялата върхушка. Част от новата неоконсервативна конфигурация станаха нацистките останки в общата борба срещу социализма и комунизма в СССР и Източна Европа.

Заради това неоконсерватизмът признава идентичността само на две държави - САЩ и Израел. Реално външната политика на САЩ стана заложник на Израел и ционисткото лоби.

И през целия този решителен период двама души в ЦРУ - Гейтс и Ермарт, определяха политическите задачи на тайните операции срещу СССР и Източна Европа, превземането на медиите от западния капитал, информационната и организационна война. Всичко това продължава и до днес като целта пак са Русия, Москва и Кремъл.

Когато през 2006 г. попитаха покойния вече Крючков какво мисли за новото назначение на Робърт Гейтс този път за секретар на отбраната на САЩ, той отговори, че "това няма да доведе до влошаване на отношенията с Русия." Почти 20 години след краха на СССР бившият шеф на КГБ не беше разбрал нищо. Защото, когато основният специалист по смъртта на Русия, т.е. Гейтс, е назначаван за министър на отбраната, това може да означава само, че и смъртта на Русия става актуална задача. Но това не зависи от Гейтс. Той е само чиновник. Това е геополитиката на ултраимпериализма за 2008 г. и за периода след нея, независимо кой ще бъде в Белия дом.

САЩ си завоюваха позицията на главна сила на англосаксонския и ционистки империализъм в съвременния свят, заемайки мястото на нацистка Германия от миналото. Това е най-правилната аналогия.

Геополитическият ендшпил по отношение на Русия е пълното разрушение на тази страна и Евразия. В същия списък е и Китай. Но той за САЩ не е толкова опасен колкото Русия заради две причини. На първо място е голямата зависимост на Китай от вноса на енергоресурси за поддържане на неговото икономическо развитие, и на второ - е неговата неспособност поне засега, да се противопостави на първи ядрен удар на САЩ. Заради това стратегията на неоконсерваторите да установят пряк контрол над енергията на света чрез частните нефтени гиганти Chevron Texaco, Exxon Mobil, BP, Rоyal-Dutch-Shell. Това означава и контрол над основните нефтени райони на света заедно с основните залежи от природен газ. Този контрол се движи в тандем със заявката на САЩ за абсолютно военно превъзходство на планетата, преди всичко над Русия.

Ще припомним, че по онова време освен Гейтс - като шеф на ЦРУ, и Чейни беше секретар на отбраната, а сега е вицепрезидент, де факто президент на САЩ. Това е опасен тандем. Ако към това се прибави и директорът на Държавния департамент - Кондолиза Райс, която през 1989-1991 г. беше член на секретната група по разгрома на СССР и Източна Европа, картината вече е ясна.

Вероятно договореностите от 1999 г. между Елцин и Белия дом са предвиждали установяването в Русия на нещо като пиночетовски режим. Втората чеченска война, провокацията с нахлуването в Узбекистан на бандата на Ходжоев през Таджикистан през 2000 г., подкрепата на Русия за САЩ в Афганистан и съгласието за американски бази в Централна Азия, изтеглянето на руснаците от електронните бази в Куба и Виетнам, всичко това беше част от договореностите с Вашингтон, които и Путин в началото спазваше. Мястото на Елцин трябваше да бъде заето от проамерикански силови групировки, от генералите на бъдещата чеченска война, от ФСБ. Те щяха да поддържат реда вътре в Русия, но в голямата политика и икономика трябваше да се подчиняват на САЩ. Русия трябваше да стане суровинен придатък на задокеанската империя, а марионетката на Ротшилд-Ходорковски, президент. Едновременно с получаването на сибирския нефт американците трябваше да установят контрол над Ирак и Иран. Шах и мат на Русия, Китай и ЕС.

Но този план, одобрен от световния елит, изведнъж се издъни. Препъна го Путин, арестува бандата на Ходорковски, започна да се оттегля от подкрепата за Афганистан и Ирак и каза "не" за Иран.

Изненадата беше много неприятна, тъй като неоконсерваторите на Буш планираха като фундаментална цел именно разчленяването на Русия и заграбването на нейните природни богатства.

Генералната репетиция беше направена в Югославия. Тренираха разчленяване на многонационална федерална държава и проблемите, които могат да се появят. Усърдно им помагаха западноевропейците, начело с Германия, за което тя ще плаща скъпо.

САЩ и Израел искаха да си осигурят подкрепата на Русия за разгрома на последните независими държави в Близкия Изток и да превземат стратегическия плацдарм, тръгващ от Балканите и стигащ на юг от Каспия, като по този начин ще завърши обкръжаването на Русия по огромната дъга на Балтика до Афганистан. Тогава Русия сама ще падне, няма нужда да я атакуват с ядрени оръжия или с преемптивни удари.

Интересна беше оценката на Бжежински през пролетта на 2007 г. за Путин. "Путин е преходна фигура и последно издихание на съветския елит, продукт на КГБ, възпитан с идеите на великодържавието и отделната роля на Русия в света. Но за Русия това е нереално, тя повече не може да играе тази роля. И трябва да се очаква, че когато Путин и неговото влияние останат в миналото, в пределите на 10 години в Русия ще се появи ново ръководство, което ще осъзнае, че бъдещето на Русия - ако тя въобще има бъдеще, и ако иска да запази своя Далечен Изток с неговите богатства - е неразривно свързано със сближаването й със Запада и Европа. Това е единственият шанс за Русия. Но ако се опита да играе сама, рискува да загуби Далечния Изток."

Поразителен е не толкова смисълът на казаното, колкото въпросът към този ментор на американската геополитика, кой и по какъв начин ще вземе от Русия нейния Далечен Изток. Това със сигурност няма да е Китай, поне през следващите 50 години. Единствена сила, която може да направи това е англосаксонската цивилизация и новата американска империя, която по своята агресивност е без прецедент.

Същността на противоречията между Русия и атлантизма е проста. Те искат да видят Русия включена в неофеодална система на американската хегемония, като суровинна база. Ако руското ръководство се съгласи да стане периферия на Запада, той може да се съгласи тя да остане в сегашните си граници, но да се откаже от ядреното оръжие. Тогава вече ще бъде разчленена. Процесът, започнат през 1985 г. с появата на Горбачов ще завърши окончателно.

В този процес на 2008 г. се отделя особено внимание. През 2008 г. Русия на всяка цена трябва да смени вектора на своето развитие от суверенна към западна демокрация. Ситуацията е по-проста, отколкото по времето на СССР. Цялата капиталистическа класа на Русия се намира на верижката на Запада, преди всичко, защото тази класа се състои от хора (същото се отнася и за България), които унищожаваха социализма, за да станат част от Запада.

Как може да стане това? На първо място чрез оранжев пуч. Президент става някой като Касянов. Газпром се разпродава на частници, същото се отнася и за оръжейния комплекс. Контролът над ядрените оръжия минава към САЩ, които взимат Сахалин, Щокман, Каспия. Отменят строителството на нефтопровод към Китай, изселват руснаците от Северен Кавказ. В Централна Азия стават проамерикански преврати в Казахстан, Туркменистан, Киргизстан и Узбекистан.

Вторият вариант е засилване на конфронтацията със Запада с локални войни на перифериите - Средна Азия, Грузия, Косово и прекъсване на всички канали за връзка между Русия и Запада. Студената война отново става прикритие, зад което започва процесът на нови сделки и след няколко години идва пълно сдаване на всички позиции на Русия под маската на поражение в новата Студена война. Капитулация пред САЩ, предателство спрямо Китай, Иран, Венецуела.

Но ситуацията в Русия вече е променена и руснаците знаят какво може да ги очаква. Малко вероятно е Путин да позволи (въпреки че има спекулации) да стане заложник като Горбачов. Явно вече осъзнава своята историческа отговорност. Още повече, че сега, за разлика от Горбачов, почти цялото руско ръководство са преминали в една или друга степен школата на спецслужбите. Заради това през започващата 2008 г. прозападното лоби в Русия ще влезе в смъртна схватка с последното поколение съветски силови групировки. Това ще бъде финалният мач между смъртни противници. Предвижда ли се ликвидиране на Путин, Сергей Иванов, Лавров? Давлението върху тях ще е огромно по всички линии - на Белия дом, Държавния департамент, ЦРУ, Пентагона, ЕС.

Гейтс неслучайно предложи за нов командващ обединените щабове адмирал Майкъл Мулен, като преди това командваше Втори флот на САЩ и ударния Атлантически флот на НАТО. Операционният театър на тези съединения включва Карско море и други северозападни райони на предполагаемо разгръщане на групировката на американските ескадрени миноносци и атомни подводници, носещи крилати ракети за удар по ракетно-ядрения комплекс на Русия. Мястото на Мулен, като глава на военноморските операции, зае Гери Рафхед, за когото е предназначена и планираната ПРО на САЩ в Полша и Чехия. Назначаването на Мулен за глава на обединените щабове показва, че върхушката на САЩ разглеждат Северния Атлантик като приоритетен в близко бъдеще район на бойни действия. Мулен беше красноречив като през май 2007 г. каза. "Вярвам, че сега в моя живот започва най-опасния период. Врагът въплъщава абсолютното зло. Тази война ще продължи дълго. Това е война за поколение."

За да унищожи това абсолютно зло Мулен ще се нуждае от подходящо оръжие, т.е. от ядрено. Заради това заместник на Мулен стана ген. Джеймс Катрайт, командващ стратегическите ядрени сили, който в Сената направо заяви, че "дългосрочната задача е да се помогне на съюзниците да се справят с възраждащата се Русия." Катрайт беше препоръчан на този пост от Гейтс.

По този начин от началото на 2008 г. Гейтс вече има комплект ръководство на въоръжените сили на САЩ от свои единомишленици, чиито опит е подходящ за ядрено нападение от крайбрежни зони. Основната цел е нанасяне на обезоръжаващ удар по Русия. В Кремъл би трябвало да знаят, че срещу тях продължава да е сценарият, който сами си родиха с Горбачов и чиято инерция все още не могат да спрат.

Това са кулисите на операцията, която е разчетена за няколко десетилетия и която все още продължава. Временно беше отклонена към Близкия Изток, за да се излезе на южния рубеж на Русия. Западният вече е готов за "окончателното решение на руския въпрос".

Решението на "българския въпрос" през ноември 1989 г. беше част от този сценарий.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ