Постигнатото съгласие в Лисабон за нов Договор за реформи, който за всеки случай, ще мине само на парламентарна ратификация, не е край на интегрирането на континента, а начало на неговото разпадане. Обречеността ще се чувства все по-силно. Защото основата на ЕС е преди всичко икономическото интегриране, което отдавна изчерпа своя потенциал и сега се прикрива с политическо разширение на съюза.

В движение беше пуснат по-силен механизъм на дезинтегриране или по-точно на прекрояване на картата на Европа в икономически и политически аспект. Европа е насочвана към регионализиране, което е завесата за реализацията на неолибералните идеи.

Процесът се движи в две основни направления - твърд и мек вариант, като в момента най-ярките примери са Косово и Белгия.

Ако през 2006 г. вниманието беше съсредоточено върху събитията в Страната на баските и Каталуния в Испания, през лятото на 2007 г. - към изборите в Шотландия, в последните месеци на 2007 г. в центъра на вниманието влязоха безпрецедентните кризи в Белгия и Косово.

Белгия се оказа много месеци без правителство. Победилите в изборите фламандски християндемократи не можаха да се договорят с валонските социалисти по въпроса за по-нататъшното федерализиране на страната, разделена на две общности - Фландрия и Валония. Активира се кампанията за отделяне на Фландрия. След дълги години преговори на 19 декември 2007 г. беше постигната договореност за преходно правителство, основано от широка коалиция от пет партии, даващи две трети от гласовете в парламента. Новият кабинет ще управлява до 23 март 2008 г. като трябва да изработи договореността за по-широка автономия за регионите по въпросите на социалното осигуряване и данъчното облагане.

Кризата в Белгия се развиваше паралелно с кризата в Косово. Синхронизирането им не беше случайно. Белгия и Югославия са двата модела на един процес, разработен за различни геополитически условия. "Мекият" белгийски вариант е предназначен на прекрояването на картата на цяла Западна Европа. "Твърдият" югославски модел се отработва за Балканите и постсъветското пространство.

Някои наричат този процес геополитическа контрареволюция, чиято цел е демонтирането на националната държава. Разбира се, конституцията на ЕС мълчи за това. В нея се говори за създаването на "пространства на свободата, сигурността и правосъдието без вътрешни граници." Но в Тристранната комисия и Групата на билдербергите, които са реалните разработчици на съвременната европейска интеграция, се говорят други по-откровени неща - за необходимостта, че "нещо трябва да замени правителствата, и че най-подходящо за това е частната власт."

От края на 90-те години, на фона на войната срещу Югославия, световният и европейски елит започна да говори за необходимостта от глобално управление, а европейската архитектура се разглежда като модел на строителството на "нова глобална архитектура". През тези години се появи и концепцията на размиване или ерозия на държавния суверенитет.

Действайки според логиката на раздробяването и фрагментирането на геополитическото пространство, глобалният елит залага на всичко местно и локално, което работи за раздробяването на държавата. Глобализирането поощрява микронационализмите, племенното деление и лингвистичния национализъм. Заради това "пробуждащите се етнически и други малцинства" стават обективни съюзници на елита. Неслучайно в политологията се появи терминът "глокализация" - от глобализиране и локализиране. По този начин се насочва енергията на малцинствата в антидържавно русло, представяно като борба за самобитност, права на човека и т.н., въпреки че именно след ликвидирането на държавния суверенитет се създава много по-авторитарен център на властта, елиминиращ традиционните демократични механизми и участието на гражданите в управлението. Заради това в контрадоклада, подготвен по време на обсъждането на проекта на конституцията на ЕС, се съдържаше сурова критика на тази конституция като се казваше, че тя създава "нова централизирана европейска държава по-силна и по-отдалечена, с повече политици, по-бюрократична и с по-голяма пропаст между управляващите и управляваните." Този текст остана обаче незабелязан.

Засега разчистването на полето за утвърждаване на глобалния пазар в Европа се осъществява предимно от немските политици. На Германия е отредена основната роля при разработването на европейското пространство. В Берлин вероятно си въобразяват, че по този начин ще снемат проблема със следвоенните граници и ще създадат условия за връщане на Судетите - в Чехия, Силезия - в Полша. Но зад това се готви демонтажът на самата Германия, която, като най-силната европейска държава, единствена може да се противопостави на реализацията на новия икономически ред. Същото се отнася и за Франция, като реализаторите на този антиевропейски и антинационален проект сега са Меркел и Саркози.

Реализирана е стратегията на "балканизиране" на Европа, която за първи път се появи именно от немски политици на Конференцията на местните и регионални власти на Съвета на Европа, като главна роля в придвижването на тази програма играят две организации - Съветът на общностите и регионите в Европа (СОРЕ) и Асамблеята на европейските региони (АЕР). В момента СОРЕ е най-представителната организация, обединяваща над 100 000 териториални образования, влизащи в 44 крупни национални асоциации на местните и регионални власти на 35 държави от Европа. От 1997 г. тя беше ръководена от Жискар Д’Естен и разработва така наречената "регионална идеология".

Докато в Югославия от началото на 90-те години се отработваше най-грубият военен вариант за разчленяване на една държава, в ЕС се отработваше и моделът на "мирно федерализиране", като опитното поле стана Белгия, в която държавното равнище на управление е сведено до минимум и автономните образования са обвързани пряко с европейските институции. Фландрия и Валония все повече се отдалечават една от друга, като Брюкселският район остава единствената свързваща структура.

Идентични процеси вървят в повечето европейски държави.

В Испания, където моторът на регионализирането са Каталуния и Страната на баските, днес вече има структури на "асиметричен федерализъм". През 2006 г. беше утвърден новият статут на Каталуния, което поставя под заплаха целостността на страната. За баските се предвижда нов модел за държава, основана на свободна асоциация.

През 1998-2000 г. бяха проведени конституционни реформи във Великобритания, които значително разшириха автономията на Шотландия, Уелс и Северна Ирландия.

Италия също се приближава към федеративното устройство, чиито инициатор са северните области, начело с Ломбардия. През 2005 г. Северната Лига внесе план за федерализиране на страната, който беше одобрен от парламента, но провален от референдум.

Децентрализацията достигна до бастиона на централизма - Франция. През 2003 г. беше приет нов закон за децентрализиране, даващ пълномощия на местните органи на самоуправление. Елзаският район получи правото пряко да общува с Брюксел по въпроса за плащанията от структурните фондове, като напоследък се представя не като френски, а като европейски регион.

Така започва да се появява съюз между транснационалния елит, европейската бюрокрация и местните върхушки на най-развитите региони, на които беше възложена задачата да ерозират националния суверенитет.

В резултат, пропастта между богатите и бедни райони на Европа расте. В глобалната икономика се интегрират само челните общества, някои от които още днес представляват фактически отделни региони държави, които не са свързани с националната икономика и националните интереси и не желаят да участват в преразпределителната политика нито на своите държави, нито на ЕС.

Второто направление на германската стратегия преследва постепенно елиминиране на държавните граници чрез междурегионално сътрудничество, главната роля в което ще играят трансграничните региони (еврорегиони), свързващи приграничните територии на различни страни. Главната организация е създадената още през 1971 г. във ФРГ Асоциация на европейските пригранични региони, която е чисто немски фонд и отразява немския подход. Еврорегионите в тази концепция трябва да бъдат средство за размиване на държавните граници, което в резултат ще позволи разработката на политика в полза на усвояването на териториите и обширния европейски вътрешен пазар според интересите на транснационалните стратегически участници. Пречка към този проект беше Герхард Шрьодер, който беше заменен от Ангела Меркел, която засега въобще не може да схване за какво става дума.

Третото направление на тази стратегия е разчленяването на европейската територия на множество етно-лингвистични образования, подчинени на един общ център. Главна роля играе още една европейска структура - Федералният съюз на европейските национални малцинства, основан още през 1949 г. и финансиран от Министерството на вътрешните работи на Германия. В него днес влизат 81 организации, представляващи 52 етнически малцинства в 32 страни от Европа и бившия СССР. Щабквартирата му се намира в немския град Фленсбург.

Още през 1994 г. беше създадена федералистката политическа група Демократична партия на народите на Европа - Европейски свободен алианс, в която влизат партии с етническа специфика, търсещи политическа автономия. Тук гъмжи от кандидати - Националистическият блок в Галиция, Републиканската партия на Каталуния, Фризската национална партия - Холандия, Движението на Савойския регион - Франция, Бретонският демократичен съюз - Франция, Партията на корсиканската нация, Партията на немскоговорящите в Белгия, Сардинската партия, Партията за Корнуол, Шотландската национална партия, Съюзът за Южен Тирол, Словенското обединение. Дейността им се подпомага от съответната структура на ЕС, която поощрява исканията на регионите, а европейското право вече доминира над националното.

Процесът на раздробяването на Европа, който е добре управляван и координиран от сили, които нямат нищо общо с интересите на европейските народи, ще се задълбочава и ще носи все повече нестабилност и локални конфликти, а там, където е "необходимо", и хаос.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ