В своята русофобска заслепеност новите демократи стигат до абсурдни опити да отрекат освободителната мисия на Русия на Балканите, което пролича и на фона на отминалата 130-годишнина от независимостта на славянска и православна България, извоювана с руските щикове и руската кръв. Една от кулминациите на тази война беше падането през ноември 1877 г. на османската крепост Плевен.

Ще припомним някои от думите от манифеста на цар Александър II от 12 (24 нов стил) април 1877 г., обясняващ причините за обявяване от Русия на войната на Османската империя.

... "Тази загриженост ни оставаше присъща предвид печалните събития, станали в Херцеговина, Босна и България. Първоначално си поставихме за цел да постигнем подобряване на положението на източните славяни-християни по пътя на мирните преговори и съгласие със съюзните дружествени велики европейски държави. Не преставахме да се стремим в продължение на две години да склоним Портата към преобразувания, които могат да оградят християните от Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Но нашите усилия, поддържани от съвкупните дипломатически настоявания на други правителства, не доведоха до желаната цел... Изчерпвайки докрай нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към действия по-решителни..."

Началото на войната се предшестваше от въстания на славяните в България и Босна против турското робство през 1875-1876 г., потушени с особена жестокост. Те предизвикаха възмущението на цивилизованите държави, но Западна Европа остана глуха.

В тогавашна Русия вече активно действаше революционно движение срещу салоните на "либералната публика". Но освобождението на балканските славяни от иноверния гнет се възприемаше от всички слоеве на руското общество като патриотично и справедливо дело.

Когато през 1876 г. Сърбия и Черна гора, недостатъчно подготвени все пак решиха да обявят на Турция война, Русия им изпрати на помощ свои доброволци.

Руската власт се намираше в сложно положение. Само преди двадесетина години в аналогична ситуация, която застави Русия да започне война срещу Турция, либерална Европа не застана на страната на угнетените християнски малцинства в Османската империя, а на страната на турците. Нямаше ли да се повтори историята още веднъж, нямаше ли да се появи общоевропейски фронт срещу Русия? Това обясняваше и дългите колебания на император Александър II. Все пак Русия прие предизвикателството.

Във войната 1877-1878 г. се появиха нови герои пълководци на руската армия. Решаващата роля за победата беше на Предния отряд под командването на генерал-адютант (след това фелдмаршал) Гурко.

Но истинският герой на тази война стана Михаил Дмитриевич Скобелев, наречен "белия генерал" - на бял кон, в бял кител и с бяла фуражка, не заради самохвалство, а за да учи войските на храброст. Скобелев прояви блестящи бойни качества още в Средна Азия и стана генерал на 33 години. Едновременно спечели и много недоброжелатели сред военните кариеристи, заради своята независима позиция и липсата на всякакво нископоклоничество пред началството. Скобелев имаше и доста либерални славянофилски позиции и даже симпатизираше на революционерите-народници.

Пренебрежението на висшето командване към Скобелев се изрази още в началото. Даже не му дадоха щатна длъжност и той замина на война като прост доброволец, въпреки че беше с генералски чин. Стана неформален вожд на руското войнство в тежките победи под Плевен. И чак тогава се съгласиха да му поръчат ... дивизия.

Силната крепост Плевен, отначало отбранявана от 25 000, а след това и от 50 000 турска армия под командването на Осман паша, закриваше на руснаците възможността за дълбоки стратегически операции. Три пъти през лятото на 1877 г. руската армия щурмуваше Плевен, но и трите пъти неудачно.

Последният щурм на 30 август (11 септември нов стил), беше особено кръвопролитен. Руските войски под командването на Скобелев все пак превзеха укрепленията, които бяха ключ към Плевен, но висшето командване не му даде необходимите подкрепления за развитие на успеха. Руската армия обаче вече беше отслабена и накрая положи оръжие. Това стана на 28 ноември (10 декември) 1877 г.

Пътят към Истанбул - Константинопол, беше открит. Откриваше се и реална възможност за осъществяване на мечтата на християните да си върнат Цариград от османската окупация. Но намесата на европейската дипломация принуди Русия да прекрати войната пред вратите на Цариград. Политическите резултати зачеркнаха военната победа на Русия.

България най-накрая получи собствена държава, но под протектората на Турция. Пълна независимост беше провъзгласена чак през 1908 г., но при още по-лоши обстоятелства с пристигналата в България немска династия. Русия не получи никакви материални изгоди. Но това само подчертава общочовешките и общославянски смисъл на победата на Русия и на руския народ, тръгнал на война, за да облекчи участта на християните на Балканите и да освободи българския народ...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ