Идеята за изграждането на Средиземноморския съюз лансирана напоследък от френския президент Никола Саркози е плагиатство. Тя се появи още преди години от стремежа на САЩ и ЕС да разделят Близкия Изток и Северна Африка в собствени сфери на влияние. Разделението трябваше да стане между френско-немските и англо-американските интереси като най-активно се използва и военната машина на НАТО.

Източното Средиземноморие и неговите газови ресурси трябва да влезат във френско-немската сфера на геополитическо, икономическо и военно влияние. Целият средиземноморски район - от Мароко до Ливан, трябва да служи на френско-немските интереси, но преди всичко на френските.

Зад тези планове има обаче много по-сложна картина. Това е стремежът целият огромен район - от Мавритания до Персийския залив и Афганистан, да бъде поделен между САЩ, Англия, Франция, Германия и други техни съюзници.

Още преди срещата на НАТО в Рига през 2007 г. западните държави се договориха, че западната периферия на "дъгата на нестабилността" ще бъде под командването на НАТО и под отговорността на Франция и Германия. За това говореше и през октомври 2006 г. тогавашният външен министър на Германия Йошка Фишер - представител на новия френско-немски съюз, че политиката на Берлин и Париж "трябва да е на Изток", като Близкият Изток и водите на Източното Средиземноморие са "новите граници на Европа".

По този начин Германия и Франция биха станали моста на САЩ към Евразия, но не през Русия, а през Турция и Близкия Изток.

Именно това преориентиране на външната политика на Париж и Берлин доведе на сцената Ангела Меркел и Никола Саркози. Но доста преди Саркози да бъде избран за президент, Меркел вече говореше за включването на Турция в рамките на специални отношения с ЕС.

Но и това не е нещо ново. Още през 1997 г. Збигнев Бжежински заяви, че Франция търси роля в обединена Европа и вижда себе си и като ядро на нов съюз в Средиземноморието и Северна Африка, които споделят "общи интереси". По този начин Париж прокарва и англо-американското влияние в Средиземноморието.

Не трябва да се забравя, че ЕС е съюз, в който исторически се отразяват както френско-немските, така и англо-американските интереси. Чрез своите специални отношения с Англия, САЩ имат плацдарм в ЕС, който все още се доминира от интересите на Германия и Франция. За да си осигурят още по-силно влияние САЩ и Англия искат интегриране на Турция, както в ЕС, така и в Средиземноморския съюз, но чрез Израел. Двойното членство на Турция в Средиземноморския съюз и ЕС ще отговаря на англо-американските интереси.

Важна крачка в тази посока беше Либия. След падането на Багдад през 2003 г., Кадафи се предаде пред ултиматума на западните сили.

На този фон търговията между Париж и Триполи за съдбата на българските сестри не беше изненада, въпреки че шокира европейската общност. Те бяха използвани от Саркози за оправдание на икономическите връзки с Либия, нация, която преди това беше постоянно демонизирана като "нарушител на човешките права."

Основните медии в ЕС представиха тази инсценировка като самостоятелно действие на Саркози. Но нищо не е по-далеч от истината.

"Освобождаването" на българските сестри дойде след големи англо-американски военни и енергийни договорености с Либия. През май 2007 г. английският премиер Тони Блеър съобщи за оръжейни договори с Триполи по време на своята визита там. Същото се отнася и за Саркози, който освен оръжейните сделки, подписа и договор за изграждане на ядрен реактор на Кадафи.

Канцлерът Ангела Меркел заяви, че идеята на Средиземноморския съюз застрашава ЕС и неговите институции, но след това се отказа от тези думи. Става дума за лицемерие, т.е. играта на Берлин, с потвърждения и опровержения, е преднамерено заблуждаване на европейската общност. Така например Берлин би трябвало предварително да одобри оръжейния договор между ЕС и Либия, тъй като фирмата е френско-немска с частно и държавно участие, т.е. контрактите нямаше да бъдат възможни без съгласието на Берлин.

Франция и Германия - при Меркел и Саркози, стават партньори на англо-американските войни и на техния проект за "нов Близък Изток". Това е цялостна геостратегия, изразила се в разширението на ЕС и на НАТО след 1990 г.

Интересът на Париж и Берлин към Средиземноморския съюз се изрази и в Средиземноморската инициатива на НАТО, която създава рамката на разширението на пакта и включването на Израел като неформален член. Мароко, Алжир, Мавритания, Тунис, Египет и Йордания са членове на Средиземноморската инициатива. Единствените страни, които не участват в нея са Либия, Сирия и Ливан.

По този начин целият средиземноморски басейн става "вътрешно езеро" на НАТО. С операцията в Косово и Албания ще приключи и контрола над Адриатическо море. Ще припомним, че Франция, Германия, Италия, Испания и други страни от НАТО и ЕС имат диалог с Израел за Ливан, Сирия, Палестина, Ирак и Иран, особено след 2004 г.

Активното присъствие на Израел е неговата гаранция към основните му съюзници - САЩ и Англия, че Франция и Германия няма да монополизират Средиземноморския съюз.

Не е необходимо да сме пророци, за да предвидим, че такава структура не може да издържи геополитическите реалности и противоречи на интересите на Северна Африка, страните от Близкия Изток, Балканите, на Русия и Китай. Тя противоречи и на интересите на Германия, която не е средиземноморска държава и ще бъде маргинализирана.

Съвсем не е ясно какво ще спечелят от този Средиземноморски съюз повечето страни-членки на ЕС, които нямат крайбрежие на Средиземно море. Най-малко пък ще спечелят новите страни в ЕС, като България, които ще останат на далечната периферия.

Саркози прави опит да предефинира същността на Европа и нейната геополитика, и да включи Турция в ЕС през някаква задна врата, да не говорим за Израел.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ