Наблюдавах тези дни по телевизията едновременно две важни събития и отново разбрах, че убеждението на повечето хора, че злото е длъжно да плаща на доброто обезщетение за своята подлост е чиста илюзия. Обикновено е обратното.

Първото събитие беше големият концерт в Лондон по случай 90-годишнината на Нелсън Мандела, второто - последното заседание на Федералния резерв на САЩ.

Що се отнася до концерта за Мандела, имах чувството, че времето през последните 23 години е спряло. Почувствах се даже обиден, тъй като не бях сред поканените за неговата 90-годишнина. Това не е суетност. Той би трябвало да го знае. Или Уини. Защото ставаше дума за най-важния период на борбата в ЮАР срещу апартейда, т.е. за втората половина на 80-те години, която завърши успешно благодарение на тогавашните социалистически страни, в това число и на България, и в немалка степен на моята работа като кореспондент на "Работническо дело" в Адис Абеба и Хараре. Вече мога да кажа, че през мен минаваше тогава един от важните канали.

Ще напомня, че това бяха годините на огромния сблъсък между социализма и капитализма. По-просто казано, което обяснявах на доста членове от съпротивата в ЮАР, ставаше дума за битка между две цивилизации - едната с приоритета "да бъда", а втората - "да имам". Първата би трябвало да победи, но в живота злото наистина не е длъжно да плаща данъци на доброто.

Сблъсъкът беше колосален. В ЮАР и района се решаваше съдбата на цяла Африка, на Третия свят, на национално-освободителните движения. И отгоре на всичко, на диамантите и златото на планетата, т.е. на тези, които искат "да имат".

Заради това пренесох кореспондентския пункт на "Работническо дело" от Адис Абеба в Хараре, с тихото одобрение на Балев и Йотов, въпреки личната договорка между Живков и Менгисту да сме само в Етиопия. Но в юга ставаха по-важни неща - битката за ЮАР, Зимбабве като председател на необвързаните, фронтовите държави... Това беше епицентърът.

В Хараре бях пръв. Доста по-късно дойдоха "Правда", "Трибуна люду", "Нойес Дойчланд", АПН... Но най-важни бяха контактите с тогавашните лидери на Африканския национален конгрес, който беше нелегален в ЮАР - Оливър Тамбо, сегашният президент Тхабо Мбеки, секретарят на компартията Джо Слово, с когото контактувахме само двама души в Африка. Вторият беше кореспондентът на "Правда" в Ангола.

ЮАР беше под тотално политическо и медийно ембарго. През 1985 г. поех риска като първи журналист от социалистическа държава да вляза в ЮАР. Това в онзи период беше нещо немислимо. Журналист от социалистическа страна, базиран в Адис Абеба и Хараре, да бъде допуснат официално в ЮАР. Подчертавам - "официално", защото означаваше създаване на паралелен канал към ЮАР и възможност за независима оценка на ставащото там и в района. Още повече, че вече имаше признаци, че и тази революция ще бъде открадната от Рокфелер и Опенхаймер и че автентичната вътрешна съпротива на милионите чернокожи беше манипулирана не без съгласието и на Горбачов. Парадоксално, по подобен начин беше манипулиран и режимът в Претория.

Така или иначе, след посещенията ми в ЮАР през втората половина на 80-те години беше прокаран уникален канал за контакти, съдействие и помощ, който стигаше и до Живков. А той обичаше да има аргументи спрямо Москва. Ситуацията обаче беше такава, че постепенно в канала, вече като "Операция Юг", беше включена и Москва, но не КГБ, а ЦК на КПСС. В този процес се появиха и подозренията за вербовка на Луканов и Горбачов.

Що се отнася до Мандела, през онези години само аз от всички медии на "северната страна на фронта" поддържах връзка с жена му - Уини, която живееше в "черното" предградие на Йоханесбург Совето, което също, като пръв журналист извън ЮАР, успях да посетя. Телефонът й беше 2711-9365-492. Запазил съм го случайно.

Разговорите ни не бяха прекъсвани от властите в ЮАР, т.е. бяха толерирани. За контакта знаеше и Нелсън, който тогава беше в затвора на остров Робен срещу Кейптаун.

За всеки случай, военното контраразузнаване на ЮАР при едно от посещенията там ми беше подготвило такава провокация, че историята със Сергей Антонов щеше да е приказка за лека нощ. Но в последния момент се отказаха от тази глупост.

Репортажите ми от ЮАР бяха препечатани по целия свят. Това беше безпрецедентно събитие, което се използваше както от нас, така и от тях. Появи се и готовност на Претория да ми уредят среща с Нелсън.

Бях и първият лектор от Изтока, поканен да чете лекции в Университета в Стеленбош.

Съпротивата в ЮАР имаше прекрасни личности. Жалко например за ръководителя на военното крило на АНК - Крис Хани, който беше ликвидиран вече в свободна ЮАР.

Но Нелсън Мандела е жив и здрав, на 90 години (дано издържи още, както и Уини) и би трябвало да помни изредените тук набързо събития, на които ще се спра по-подробно в книгата "Операция Юг".

В целия този огромен сблъсък България участваше най-активно и ако СССР не се беше срутил, щяхме да имаме огромни изгоди. Бяхме станали толкова силни, че започнахме да пречим.

Тези няколко години наистина мерих пулса на историята, като в личен план съм доволен, че останах жив (и семейството ми) и относително здрав.

Това, в общи щрихи, е причината, заради която се почувствах засегнат, че не бях поканен на концерта в Лондон. Билета щях да си платя сам.

Но много по-важно е, че продължаваме да търсим отговор на въпроса: how much is too much, т.е. "колко много е прекалено", и до каква степен човек може да издържи тиранията на онези, които "имат" и заради които светът от няколко години преживява най-лошия период в своята жива памет. И за да бъде спасен, всичко трябва да започне отначало. Истината винаги е шокиращо проста.

Така стигам до споменатото в началото второ събитие, което гледах по телевизията заедно с концерта за Мандела. То беше различно, но в същия контекст - че живеем в свят на тотален хаос. Ставаше дума за последното заседание на Федералната резервна система на САЩ, която остави лихвите непроменени. Без да влизам в детайли, това означава, че основният инструмент на капитализма в САЩ не работи и че американците с бясна скорост вървят към нова Велика депресия, както през 1929 г.

И какво остава? Остава още един инструмент, който САЩ през последните години изпробваха два пъти - събитията от 11 септември 2001 г. и с войната срещу Ирак, т.е. нов конфликт. Ясно е, че целта е Иран.

А изводът е, че ако ситуацията на финансовите пазари на Запада не се подобри, за която няма никакви условия, САЩ с голяма вероятност ще разпалят нова война, тъй като по друг начин не могат да припишат своите проблеми на "обективни фактори". И жална им майка на онези, които в този сценарий са нарочени да бъдат съюзници на Вашингтон, в това число и България.

Ето какви мисли могат да дойдат на човек, който следи едновременно събития по няколко телевизии, от които едното е концертът за 90-годишнината на Нелсън Мандела в Лондон, въпреки че целия си живот се е борил срещу англичаните. За съжаление, нямаше повреда в телевизора.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ