Геополитиката на православието

В руски медии беше отпечатана статия под заглавието "Българският църковен разкол - алтернативният синод, като политически проект на противниците на Русия. Евроструктурите застрашават духовния суверенитет и идентичност на България."

В два броя на "Строго секретно" ще публикуваме статията с незначителни съкращения.

Началото на 2009 г. за българската православна църква (БПЦ) беше ознаменувано с изостряне на конфликта между Свещения синод на БПЦ и откъсналата се от него група разколници от така наречения "алтернативен синод". Това се дължеше на появилото се изявление на европейския съд по правата на човека, който, след разглеждане на иск на "алтернативния синод", зае страната на разколниците. Съдът официално нарече тази структура "свещен синод на българската църква", осъди България за "нарушаване на свободите и на вероизповеданията", заяви "незаконността на законодателното признание на Българската църква за единствен легитимен църковен институт" и задължи държавата да изплати на "алтернативния синод" парична компенсация от 8000 евро.

Естествено позицията на Европейския съд по правата на човека не можеше да не предизвика недоумение. На какво основание европейските съдии считат за възможно вмешателството в делата на една поместната църква. Защо считат, че е възможно да диктуват на суверенна държава коя от съществуващите на нейна територия църкви трябва или не трябва да се счита за легитимна.

В отговор на абсурдното решение на този съд, на 11-12 март в София се проведе работно всеправославно съвещание, на което беше подложена на критика позицията на европейския съд, и обяснени пътищата за разрешаване на българския вътрешноцърковен конфликт. Ясно е, че появилата се ситуация ще има последствия не само за българската църква, но и за цялата православна цивилизация, сблъскала се с нова много опасна практика на "международна поддръжка" за всевъзможни разколници и малцинства.

Българският "алтернативен синод" се появи в резултат на църковен разкол, организиран през 1992 г. Тогава част от йерарсите на българската църква обявиха за незаконен станалия още през 1971 г. избор на патриарх Максим, който според тях, не е бил избран, а поставен от социалистическото правителство. Тогава най-радикално настроените йерарси излязоха от състава на Светия синод и обявиха създаването на "алтернативен синод", чийто глава стана митрополит Пимен, а след неговата смърт - Инокентий.

Този на пръв поглед вътрешноцърковен процес беше пряко свързан със започналия след падането на комунистическия режим процес на демократизиране на България и провеждане на реформи, които за съжаление засегнаха и църковната сфера. Именно тогава от страна на редица светски и църковни дейци се появиха проекти за радикално "реформиране" на българската църква и "преодоляване на нейния проруски идеологически вектор".

Реални измерения разколът получи през 1991 г. след победата на парламентарните избори на СДС - главната политическа опора на разколниците. Един от хората на СДС - йеромонах Христофор Събев, заяви за необходимостта от създаване на "нов демократичен синод". Той оглави и парламентарна комисия по вероизповеданията, в която през 1992 г. беше повдигнат въпроса за легитимността на избора на патриарх Максим, а след това разгледан и подкрепен от Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет.

В резултат на тяхната дейност, изборите за патриарх от 1971 г. бяха определени като незаконни и патриарх Максим - за нелегитимен. По този начин през май 1992 г. беше създаден български "алтернативен синод" като за негов наместник беше избран неврокопският митрополит Пимен, а в състава му влязоха пет от 13-те архиереи, главните от които бяха старозагорският митрополит Панкратий и врачанският Калиник. Във връзка с това стана църковен разкол наричан "метеж на тримата митрополити". Повечето архиереи не подкрепиха това постановление. През юли 1992 г. българският синод свика архиерейски сабор, който осъди клириците, предизвикали разкола. Пимен, Панкратий, Калиник, Стефан и епископите Антоний и Галактион бяха лишени от сан, а главният организатор на разкола йеромонах Христофор Събев - отлъчен от църквата. Тогава започна и съвременното противостоене на "алтернативния синод" и каноничния свещен синод на българската църква.

По-нататъшната история на "алтернативния синод" е повече от показателна и демонстрира неговата политическа същност и идеологическа основа. Създаден като политически проект в угода на конкретни идеологически цели "алтернативният синод" и в бъдеще зависеше от политическата ситуация, която се променяше.

От 1992 г. до 1994 г. разколниците се чувстваха прекрасно, тъй като СДС оказваше всестранна подкрепа на "алтернативния синод" и неговата враждебна политика спрямо каноничната българска църква. През 1994 г. даже софийският кмет Янчулев регистрира разколника Инокентий като софийски митрополит.

В края на 1994 г. ситуацията се промени. След новите избори, като единствена православна църква в България беше потвърдена църквата на патриарх Максим. Тогава разколниците потърсиха помощ отвън и я намериха в лицето на подобната "църковна организация" на разколническия "киевски патриархат". През юни 1996 г. Пимен посети Киев и извърши съвместно богослужение с отлъчения "киевски патриарх" Филарет (Денисенко). След това, през юли 1996 г. българските разколници проведоха в София свой "църковно-народен сабор", на който беше утвърден нов устав и избран "патриарх", който стана митрополит Пимен. И тук участваше Денисенко.

Псевдопатриархът Пимен беше отлъчен от църквата на сабора на БПЦ през юли 1996 г., а дирекцията по вероизповеданията в отговор на подадена молба, отказа на Пимен регистрация като "глава" на българската църква и даде държавна регистрация на свещения синод на патриарх Максим.

Но през втората половина на 1996 г. ситуацията отново кардинално се промени във връзка с победата на президентските избори на кандидата на СДС Петър Стоянов, който произнесе клетвата в присъствието на лъжепатриарха Пимен. През март 1997 г. той отмени държавната регистрация на свещения синод на патриарх Максим. И каноничната Българска православна църква отново се оказа преследвана от властите.

През 1998 г. в София беше свикано Всеправославно съвещание за подкрепа на каноничната църква на патриарх Максим. На нея представителите на шест православни църкви обсъдиха историята и причините за църковния разкол, осъдиха "алтернативния синод" и оказаната му подкрепа от политическите сили и тяхното вмешателство във вътрешната църковна политика. На разглеждане на съвещанието беше предадена декларация за разкаяние за лидера на всички намиращи се в разкола йерарси и клирици, в това число и псевдопатриарха Пимен. Съвещанието реши да приеме всички разкаяли се в църковно общение в същия сан. Това по същество беше твърде снизходително решение. Но за него настояваше Константинополският патриарх и то беше прието.

Въпреки това, опитът за преодоляване на разкола не беше успешен. Помирителната крачка от страна на разколниците беше свързана с тяхно искане за оставката на патриарх Максим. През 1998 г. по тяхна инициатива беше свикан извънреден сабор, активно подкрепян от правителството, на който беше взето решение за оставка на Максим и нов устав. Естествено решенията на този сабор не бяха приети от патриарх Максим и неговия синод.

През 2000 г. разколниците на Инокентий, приемник на Пимен, получиха подкрепа от страна на държавата. Висшият административен съд на България взе решение, според което под названието "Българска православна църква" може да бъде регистрирана всякаква религиозна организация, на първо място разколниците.

Разколът беше резултат на планирана политика. Алтернативната църква се създаваше с пряката подкрепа на прозападната политическа партия СДС. Именно заради това на състоялия се през 2001 г. църковно-народен сабор на БПЦ патриарх Максим каза, че пълната отговорност за разкола лежи върху СДС и лично Петър Стоянов, Иван Костов и софийския кмет Стефан Софиянски. Именно те предложиха на разколниците да се регистрират под наименованието Българска православна църква и да окупират църковна недвижимост. Мотивацията на СДС беше повече от очевидна. Главният вектор беше радикалното "демократизиране", унищожението на социалистическото минало, прекъсване на връзките с Русия, в това число и религиозните, и сближаване със западните страни и техните институти. Принципният пункт на тази програма беше идеологическото преориентиране на българското православие от традиционно проруско към нов прозападен курс, съвпадащ с този на Константинополския патриарх, известен със своята проамериканска и антируска ориентация, подкрепящ разкола в българската и украинската църква.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ