Основите на геополитиката

Зад кулисите на конфликта в Сирия и на отношенията между Иран, Катар, Саудитска Арабия, Русия и Китай се крие "голямата газова война".

Руският "Газпром" продължава да развива своите мегапроекти Северен поток (обсъжда се в момента строителството на трета и четвърта нишка) и Южен поток (строителството на подводната част още не е започнало). Ясно е, че ако Русия успее да ги построи преди да завърши войната в Сирия или преди да бъде прокаран наземен тръбопровод от Катар до Средиземно море, ще има шансове да запази позициите си на европейския газов пазар. Ролята му за руския държавен бюджет е решаваща. Проблеми ще се появяват и ако Иран, Ирак и Сирия построят своя газопровод "Дружба", по който иранският газ ще излезе на Средиземно море и оттам може да тръгне също към Европа. В списъка на кандидатите-газопроводи продължава да е "Набукко", както и откритите от Израел и Гърция залежи в Средиземно море.

Но зад тази сложна картина се крие още една, която придобива все по-голямо значение. Става дума за войната между тръбопроводния газ на "Газпром" и втечнения газ на Катар, както и за неговите намерения да прокара сухопътна тръба от своя "Северен" залеж, наричан от Иран "Южен Парс", от който Техеран също иска да прокара своята тръба през Ирак до Сирия.

От гледна точка на своята дългогодишна тръбопроводна наземна стратегия "Газпром" прави всичко правилно - пресича със своите магистрали достъпа до Европа на конкурентните проекти. Той се опира на досегашната мощна система за доставка на газа. Колкото е по-разширена и всеобхватна, толкова по-малко ще са проблемите за "Газпром".

Но тази стратегия вече не издържа, тай като "Газпром" проспа няколко важни процеса.

На първо място е развитието на новите технологии. Засега става дума за втечнения газ, а в близко бъдеще и за хидрометановия газ. И докато Москва затъва в междуособици с Беларус и Украйна, вместо да ги реши рационално в интерес на всички, конкурентите инвестираха огромни средства в други технологии.

Всъщност технологията за производство на втечнения газ е известна отдавна. Но само допреди 10 години този газ се разглеждаше като евентуална замяна на природния газ на локални или изолирани пазари. Но Япония, която е остров и е разположена в сеизмичен район, концентрира своята газова стратегия изключително върху втечнения природен газ, което от нейна гледна точка е логично. Южна Корея е в аналогично положение, тъй като е затворена от север от КНДР. Понятно е защо и Сеул трябва да се опира на същата стратегия за внос на втечнен газ. Още повече, че основните доставчици на този газ се намират в близко съседство. Става дума за Индонезия и Австралия, което намалява транспортните разходи и позволява с по-малък танкерен флот да се осигурят всички необходими обеми.

Фактически още преди 10 години основните регазифициращи мощности за втечнения природен газ, примерно около 120 милиона тона годишно, бяха съсредоточени на такива локални пазари. Заради това и повечето експерти и стратези на водещите газови доставчици, преди всичко в "Газпром", разглеждаха втечнения газ като маргинален конкурент, без да виждат в него сериозен съперник на традиционните си пазари, работещи с наземен тръбопроводен газ. Именно заради това обвързването на цените на газа с определена формула към цените на нефта беше оправдано - борсовият пазар за еднократни доставки на газ работи само на локалните територии и да се разпространяват неговите правила на глобалния пазар беше нелогично.

Оттук следва друг извод. Обявената от Путин стратегия за изграждане на енергийната "супердържава" се оказа лоша сметка. Технологичната революция, която се изразява в мащабната експанзия на втечнения газ, показва, че е невъзможно да си водещ в сфера, която работи с няколко равнозначни технологии за добив, производство и транспортиране на твоята главна стока, ако не владееш поне две от тези три технологии. Или изоставаш в тях, или ще се стигне до момента, когато други ще диктуват своите условия. Да се говорим за развитие на промишленото производство, когато в момента Русия даже няма промишлена политика и двата основни данъкоплатци са "Газпром" и "Роснефт", е параноя. Това е виртуална реалност.

Но втечненият газ не е всичко. На хоризонта се задава така наречената "газохидратна революция" и нейната технология е въпрос на близкото бъдеще.

Това означава, че залагането само на природните ресурси не издържа никаква критика. Страната, работеща с такава стратегия, е обречена да бъде колония - с колониална икономика, колониална администрация и безкрайно възпроизводство на социалните катастрофи.

Единственият и все още възможен изход е отказът от суровинния модел. Трябва да се пренасочи износа към вътрешния пазар с ниски цени за възстановяване и създаване на предимство на промишлеността, създаване на вертикално интегрирани корпорации, опиращи се на изобилие от суровини и техни ниски цени на вътрешния пазар. С една дума, нужно е обръщане на пирамидата с върха нагоре като се поставят интересите на газовите и нефтени монополи в служба на руската икономика, а не на бюджета, приватизиран от няколко олигарси.

Разбира се, САЩ и Англия внимателно наблюдаваха затъващите в самодоволство и самоуспокоение Путин и Медведев и готвеха голяма контраатака не само в икономически и финансов, но и в геополитически смисъл.

И в "Газпром" проспаха втечнения газ на Катар. Нещо повече. Даже помагаха на Катар с надеждата, че ще бъде изграден някакъв газов ОПЕК с гарантирани пропорции на доставките на световния пазар. Но Катар не се съобрази и тръгна по своя път. След като пазарът на САЩ заради кризата и заради американската шистова революция се оказа затворен за катарския втечнен газ, Катар се сблъска с перспективата от пълен банкрут заради огромните инвестиции в технологиите и танкерите за транспортирането на втечнения газ. Ситуацията на него беше много сложна - локалните пазари са заети отдавна, глобалният пазар е поделен. И като новак на този пазар Катар реши да използва инерцията в подхода на "Газпром". И докато там снизходително разсъждаваха на незначителлността на доставките на втечнения газ, Катар продължаваше да затъва в дългове, но едновременно строеше танкери и регазификационни терминали, за да използва най-уязвимата точка на "Газпром", а именно недоволството на потребителите от монополизма на доставчика и обвързаността му с тръбата.

Именно Катар стана камъкът, който пусна лавината от върха. В Еврокомисията започна подготовка и за приемане на Енергийната харта, чието основно положение е преразглеждане на формулата на ценообразуването и демонополизирането на тръбата.

Второто положение стана спасение за Катар, тъй като сега той може да разгърне строителството на терминали за регазифициране по целия европейски периметър и да се внедрява по тях в съществуващите вече тръбопроводни системи без опасението, че неговият газ ще бъде блокиран или че няма да намери клиенти.

По този начин Катар бързо постигна първите 6 процента от целия европейски газов пазар и даде на Еврокомисията железен аргумент за прокарване на споменатото първо положение - изменение на структурата на ценообразуването. Сега цената на газа трябва да се обвързва не само с цената на нефта, но и с цената на борсовия пазар, който от локален се превръща в глобален. Още днес за голяма част от европейските потребители на руския газ принципът "вземи или плати" престана да действа.

Следващата страна, която ще се опита да се избави от този принцип вероятно ще е Украйна. Тя се отказа от контрактуваните обеми за 2013 г. и не иска да плати неустойка от 7 милиарда долара, които й бяха поискани от "Газпром". ЕС ще подкрепи Украйна не за да унижи "Газпром", а за да унищожи досегашната система на ценообразуване.

В резултат, Брюксел направи приоритетни две направления в своята газова политика. Първото е давлението върху сегашните доставчици, преди всичко "Газпром", с цел намаляване на цените и по-голямо отчитане в тях на борсовата цена на газа в дългосрочните контракти, а не цените на газа, както е прието сега. Именно в рамките на тази нова ситуация, през септември 2012 г. започна антимонополното разследване на ЕС спрямо "Газпром".

Второто направление, по което действа ЕС, е диверсифицирането на източниците на доставките. ЕС разчиташе на строителството на "Набукко" с проектна мощност 30 милиарда кубометра годишно. Реализацията на този проект, от една страна, даваше допълнителни гаранции за енергосигурността, в случай на прекъсване на доставките от други източници (както беше през зимата на 2008/2009 г. с Украйна), а от друга страна ще увеличи конкуренцията сред доставчиците. Този проект не получи развитие заради липсата на суровинна база в Азербайджан. В случай че "Набукко" отпадне окончателно беше иницииран алтернативен вариант на Трансадриатическия газопровод (който няма да минава през България) и ще транспортира само 10 милиарда кубометра годишно азербайджански газ от Шах Дениз-II, който преди това трябваше да стане суровинната база на "Набукко".

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ