Световна икономика

САЩ са готови да хвърлят Европа във война с Русия, за да се спасят от кризата и да запазят водещата си роля в изгражданата от тях трансатлантическа ос.

Ключовата задача е да попречат на Русия и Европа да развиват търговско и политическо сътрудничество, което се изгражда върху търговията с енергоносители.

Централният въпрос в американската стратегия бяха и продължават да бъдат енергоресурсите. Вашингтон не иска интегриране на европейската и руската икономики по жизнено важния въпрос за търговията с газа и нефта, които са основата на икономическото и социалното развитие.

Неведнъж писахме, че Русия доставя около 33 на сто от общия обем на потребяваните въглеводороди на Европа. За Германия тази цифра достига 40 процента. С въвеждането на Северен и Южен поток значението на Русия като главен доставчик на енергия през следващите десетилетия ще нарасне още повече.

Вече е ясно, че събитията в Украйна са тясно свързани със стратегията за презареждане на американската икономика чрез създаване на огромен евроатлантически пазар, в който Европа ще бъде пазар за Америка, т.е. ще се превърне в полуколония. Но за това САЩ трябва да направят главното – да прекъснат търговските отношения между Русия и Европа и да пренасочат почти 1,5-трилионния годишно стокообмен между тях към САЩ. Въпреки че голяма част от тази търговия минава по море, сухопътният транзитен коридор през Украйна и Беларус е изключително важен за решаването на тази задача, тъй като сривът на доставките ще доведе до политически конфликт между Европа и Русия и ще пусне процеси, деградиращи стремително техните връзки.

Украйна след 1991 г. беше слабото звено в транспортния коридор между Русия и европейските потребители, което още тогава САЩ заложиха основите на ставащото сега. Идеята за двата "потока" се роди веднага след първата "цветна революция", като отговор на откровената заплаха от страна на САЩ. Заради това двата "потока" веднага станаха предмет на лека война. Американското евролоби веднага пусна нарушаващия интересите на Газпром Трети енергиен пакет и беше оказано мощно давление върху Финландия и Естония да забавят или провалят прокарването на Северен поток. И така нататък…

Ситуацията излезе от този работен режим през февруари 2014 г., когато върхушката на САЩ, състояща се от групировката, представляваща транснационалните корпорации и военно-разузнавателната общност, окончателно пренесе относително мирните газови сражения в гореща фаза. Според образеца на кървавите събития в Либия, Ирак, Египет, Сирия и т.н.

Отказът на Украйна да гарантира непрекъснатостта на доставките доведе до реалната перспектива от превъплъщение в живота на плана на САЩ.

Разривът между Русия и Европа в случай на налагане на санкции, след изключването на Украйна от газовите доставки, става напълно реален. Всички разбират, че Украйна бързо ще доведе ситуацията до такъв момент, в който Русия ще бъде принудена да изключи транзита въобще и кражбите на европейските обеми ще са неизбежни.

Едновременно проамериканското лоби изпреварващо почна да обвинява Русия в невъзможността да гарантира доставките. Обама пък включи отново мелницата за празни обещания и митове за доставки, на американски шистов газ, който ще потече в огромни количества по море към Европа. Специалистите отдавна разбраха, че американски газ никога и при никакви обстоятелства няма да попадне в Европа в достатъчни за замяна на руските количества обеми. Даже след 5-7 години е невъзможно да се създаде от нула инфраструктура на доставки, сравнима със сегашната, която беше изграждана няколко десетилетия. Още повече, че САЩ никога няма да имат и необходимите обеми газ.

Това е общият фон, на който Русия и Украйна балансираха на ръба на поредната трета газова война.

Ще започнем с кратка ретроспекция, още повече, че газовите войни отдавна се превърнаха в част от украинската политмитология, в която главният персонаж е зловещият тоталитарен източен съсед, който не позволява на Украйна да постигне грандиозни успехи в истинското европейско процъфтяване.

Но действителността е коренно различна. Историята на руско-украинските газови отношения е история пълна с обрати и изненади.

И така, през 2005 г. Украйна се къпеше в евтин руски газ. Тогавашният договор, който трябваше да действа до 2013 г. предвиждаше фиксирана цена от 50 долара за 1000 кубометра плюс заплащане в натура за транзита, който даваше на Украйна 19,7 милиарда кубометра по фактически още по-ниски цени.

Вторият доставчик, който използваше руската газотранспортна система, беше Туркменистан, който продаваше своя газ за 40-42 долара за 1000 кубометра. С други думи Украйна получаваше газ не за 50, а за доста по-малко долари. При това Газпром си затваряше очите и се правеше, че не забелязва украинския реекспорт. Фактически това бяха субсидии, които осигуряваха на Украйна бърз ръст, положителен търговски баланс и други предимства при "късния Кучма".

Като цяло, това беше повече от щедро заплащане за извънблоковия статут на Украйна – нейният геополитически неутралитет и относителната лоялност. Нищо друго от Украйна не се изискваше.

Но през 2005 г. се случи първият Майдан. Администрацията на Юшченко направи прозападен избор, който трябваше да бъде заплащан от джоба на… руснаците. Киев поиска средноевропейска цена за транзита на руския газ. В отговор Газпром предложи средноевропейска цена за газа, който по онова време беше 160-170 долара за 1000 кубика. Украинската страна се опита да се върне към предишни договорености, но вече беше късно. Преговорите зациклиха и междувременно средноевропейската цена достигна 220-230 долара. Да субсидира Киев безкрайно никой нямаше намерение и през януари 2006 г. Русия по най-простия начин спря газа. Резултатът бяха 98 долара, което продължаваше да бъде ниска цена. За страните от Прибалтика тя беше например 126 долара. Но това беше повратна точка и от този момент търговският баланс на Украйна стана отрицателен.

Появи се и друг проблем. Украйна наложи на Газпром и Туркменистан посредник – РосУкренерго, в който на Газпром чрез Газпромбанк принадлежаха само 50 процента. останалите получиха Дмитрий Фирташ и Иван Фурсин. Зад гърба на Фирташ стоеше Семьон Могилевич, лидерът на солнцевската мафия. И така вместо 98 долара Украйна получи средноевропейска цена от 230 долара.

През 2007 г. на власт дойде Юлия Тимошенко и през 2008 г. РосУкренерго беше отдалечена от търговията с руския газ. Но въпреки това този посредник беше успял да натрупа дълг от 2,4 милиарда и Кремъл поиска заплащане като обяви Фирташ и Фурсин във федерално издирване. Президентът Юшченко призна дълга, но премиерът Юлия Тимошенко отказа да плаща като заяви, че той не е държавен, а на газовия посредник.

В края на 2008 г. Юшченко се опита да върне РосУкренерго в играта, който предлагаше на Газпром цена даже от 285 долара срещу 235 на другия посредник Нафтогаз. Но Москва не се съгласи. Предпочиташе по-малко пари, но по-прозрачни схеми. Реакцията на Юшченко не беше изненадваща. От преговорите беше отзован Нафтогаз, който обаче отказа да гарантира транзита. Юшченко и Фирташ искаха пари на всяка цена и недостатъчната "гъвкавост" на Кремъл предизвикваше у тях недоумение.

В резултат, на 1 януари 2009 г. Русия отново прекрати доставките на газ за Украйна. Войната се съпровождаше от безпардонна кражба на руски газ от украинските партньори, което продължи до 19 януари.

Тази газова епопея съдържаше класика – шантаж с транзита, заблуждаване на еврочиновниците, изявленията на Киев, че Москва ограбва Украйна, определяне на непазарни цени, които вече възлизаха на 320 долара, изискване на технологичен газ безплатно при пълни газови хранилища и крайна националистическа пропаганда.

В резултат този път беше постигната договореност, според която цените на газа бяха обвързани с цените на нефта, по-точно на нефтопродуктите – газьол и мазут, с тримесечно преразглеждане според общоевропейската формула, приета още през 60-те години по инициатива на Холандия. В началото на украинската страна това се струваше изгодно – в 2009 г. цената на барела падна до 33,67 и в Киев бяха убедени, че това ще е задълго. Така или иначе, през 2009 г. схемата проработи. Газът струваше на Украйна 228 долара за 1000 кубика, практически два пъти по-евтино от другите потребители, което де факто означаваше пряка субсидия за Украйна от Москва в размер на 5 милиарда долара годишно. Но да върнат своята фирма РосУкренерго в играта Фирташ и Юшченко не успяха.

Но в началото на 2010 г. Киев традиционно излага сам себе си. Цената на нефта скочи над 80 долара и газовите цени тръгнаха нагоре. В резултат през първото тримесечие на 2010 г. цената на газа за Украйна достигна 300-310 долара, средно за Европа беше 308 долара за 1000 кубика.

Дошлата на власт администрация на Янукович изведнъж осъзна, че споразуменията на Путин – Тимошенко са "престъпни" и цената не е "пазарна". Така се стигна до харковските споразумения. Срещу удължаването на договора за пребиваване на Черноморския флот в Севастопол до 2042 г. Киев получи 30 процента намаление, което не можеше да надминава обаче общо 100 долара. С други думи цената се върна към 2009 г., като Русия продължаваше да субсидира украинската икономика, което не пречеше на украинските политици да продължат песента, че са ограбвани от "московците".

Към края на 2010 г. към този хор се присъединиха и властите и цените нараснаха до 256,7 долара за 1000 кубометра. Администрацията на Янукович отново изведнъж разбра, че подписаният от нея договор е непазарен. Киев започна да иска допълнително намаление, но Москва отказа и договорът не беше преразгледан.

От този момент основните занятия на киевските власти бяха три:

• скъпоструващи и безмислени проекти за намаляване на газовата зависимост от Русия;
• опити да получат намаления;
• агитация и пропаганда, за да бъдат убедени украинците, че получават най-скъпия газ в Европа.

Началото на сагата за най-скъпия газ положи експремиерът Николай Азаров, който поддържаше тази теза от края на 2010 г. Но откровено лъжеше. Германия получаваше газа по 355 долара, Полша, Чехия и Словакия – по 340-360 долара, а Украйна – по 295 долара.

Така в началото на 2013 г. Киев отново оповести на света, че през 2012 г. е купувал газ по 416-426 долара. Но такива цени не съществуваха никъде в "газовата" природа.

Така историята на газовите отношения между Русия и Украйна се превърна в история на безкрайно субсидиране на украинската икономика, на паразитирането на украинските елити с кражбите на руския газ и смъртните обиди на Киев, че субсидиите не са достатъчни, а паразитирането им не е безнаказано.

Последвалите събития вече са достатъчно известни – колапсиращата украинска икономика все пак получаваше газа по 268 долара /максималната цена за 2013 г./ и кредит за газовия дълг. За сравнение – средната цена за Италия през 2013 г. беше 418 долара, за Германия – 479 долара, за Франция – 555 долара.

С други думи Украйна получаваше ултраизгодна цена според всякакви стандарти. Но Киев отново направи извода, че 268 долара са пазарни и по-рано цената е била завишена.

Същите разценки се запазиха и след преврата от февруари 2014 г. Русия продължи да доставя газ в течение на цялото първо тримесечие и го доставя и сега.

Междувременно режимът в Киев престана напълно да плаща от втората половина на февруари. В резултат само за март дългът на Украйна нарасна от 550 млн. до 2,2 милиарда долара. Практически Москва спонсорираше враждебен антируски нацистки режим.

На 1 април Газпром отмени намаленията за Янукович и повиши цената до 385,5 долара, заради неизпълнение на погасяването на дълга и липсата на заплащане за текущите доставки. На 3 април те бяха денонсирани и цената нарасна до 485 долара. На 7 април настъпи крайният срок за уреждане на разчетите за март.

С други думи третата студена газова война започна още в края на март.

Но реакциите на Киев ставаха все по-неадекватни. На 4 април Киев заяви, че за незаплащането на дълга на Украйна е виновна… Москва, която не е спазила обещанието си да му даде 15 милиарда долара кредит. Украйна настояваше и за запазване на предишната цена от 268 долара. С други думи на Москва се предлагаше на да субсидира режима в Киев, който за нея от началото беше нелегитимен и се определяше като хунта.

На 8 април Киев заяви, че при искана от Русия нова цена ще постави транзита на руския газ за Европа под заплаха и определи действията на Русия като икономическа война. По този начин Киев прибегна към традиционния газов шантаж. Но в Кремъл решиха, че Украйна трябва да предплаща за газа. Тогава украинският Нафтогаз обвърза възможността от разплащане със запазването на предишната цена. След това определи срокове, в които трябва да бъде сключен нов договор, като според Киев при спиране на газа за Украйна тя има възможности да осигури транзита в течение на три месеца за сметка на наличните запаси на нейна територия.

Паралелно обаче Русия формулира окончателните условия за предоставяне на финансова помощ за Украйна, включващи конституционни реформи, легитимни избори, регулиране на отношенията с Изтока и около Крим. По този начин в началото на май ситуацията изглеждаше така – Киев няма да плаща, като, ако плати, това ще изяде цялата обещана от Запада помощ.

Проблемът на авантюрата на Запада е, че там бяха убедени, че за всичко ще плати Русия, която предварително беше обвинена, като виновник за украинската криза. При това Украйна има в своите хранилища само 8 милиарда кубометра и да бъдат извлечени оттам напълно е технически крайно сложно.

Алтернативни източници на газ Украйна няма. Нищо няма да даде и реверс от Словакия. Още по-абсурдна е идеята за внос на втечнен природен газ от Турция, която заяви, че няма да пуска газовози през Босфора. Освен това втечненият газ от Катар е много по-скъп – с 40-50 на сто, от руския. С други Украйна няма никакви шансове за каквото и да било диверсифициране.

Също толкова абсурдна е риториката на Запада, заплашващ Русия с изолиране от европейския газов пазар в случай на неправилно решение. Износът на Газпром за Европа през 2013 г. беше 139 милиарда кубика. Именно този обем трябва да бъде заместен с друг. Възможните източници за доставки за Европа са няколко.

Най-рекламирани са САЩ, които се готвят да започнат износ на втечнен газ и чийто добив расте за сметка на шистовия газ. Следват Иран, Азербайджан, Алжир и Катар. Норвегия и Холандия са безнадеждни. Холандците намаляват добива си, норвежците не са в състояние радикално да го увеличат и след 2020 г. плавно ще го съкращават.

Какви са алтернативите?

Да започнем с Иран. Ситуацията там е най-проста. Иран въведе ембарго на продажбата на нефт и газ за страните от ЕС в началото на 2013 г. в отговор на тяхната враждебна политика и санкции срещу Техеран. Паралелно между Иран и Русия беше подписана безпрецедентна бартерна сделка за доставка на ирански нефт в Русия, като се избегнат разчетите с долари. С други думи Русия и Иран имат обща позиция, основните обеми ирански газ ще се добиват от китайски компании и ще заминават за Китай. Западът не успя да сблъска Москва и Техеран, които ще си поделят разумно и мирно европейския пазар.

Катар от своя страна не разполага с излишъци от газ. Своя втечнен газ изнася предимно за източна Азия по доста високи цени.

Що се отнася до Азербайджан, неговият предел и максимални възможности е да задоволи до 4 процента от европейския пазар.

Алжир разполага само с 4 трилиона кубометра газови запаси. Това е петгодишно потребление на Германия.

С други думи единственият шанс за Европа са САЩ, чиято износен потенциал се оценява на 200 милиарда кубометра, като вътрешните цени в САЩ са 135 долара за 1000 кубика.

Но в тази красива картина не всичко е наред. В краткосрочна перспектива масираният износ на газ от САЩ е невъзможен. Засега те са нетен вносител – 60 милиарда кубика от Катар, и достигане на самозадоволяване не се очаква по-рано от 2017 г. Повишаването на вътрешните цени на газа в САЩ е въпрос на време и ще бъде значително. Цените в близко бъдеще ще се сблъскат и с намаляване на добива на нефт и затваряне на редица блокове за АЕЦ, като отпадналата енергия ще трябва с нещо да се компенсира.

Ясно е едно – САЩ никога и при никакви обстоятелства и цени няма да могат да конкурират Русия на европейския газов пазар.

Това е фонът на третата газова война, която тепърва започва.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ