Времето изтрива и замъглява спомените. Но някои от тях остават за цял живот...

...През 1980 г. във връзка с честването на 35-ата годишнина от края на Втората световна война имах възможността, с колеги от Източна европа и СССР, да мина по пътищата, изминати от частите на 2-ри и 4-ти Украински фронт в последните дни на войната, чиято цел беше Прага.

Малко история. В началото на май 1945 г. Берлин вече беше паднал, Хитлер го нямаше, но в района на Прага се намираше крупната групировка "Център", командвана от ген. Щернер. На 5 май 1945 г. започна Пражкото въстание, на 8 май частите на Червената армия се приближиха към Прага. Особено жестоки боеве се водеха с дивизиите от SS "Райх" и "Валанщейн". Появи се опасност от унищожение на невероятното архитектурно богатство на Прага. В този момент маршът на танковите армии на генералите Рибалко и Леляненко през Дрезден пречупи ситуацията и Прага беше освободена на 9 май 1945 г. Това беше и краят на войната.

Днес малко хора помнят или знаят, че тя завърши в Прага и защо именно 9 май се чества като Ден на победата. Всъщност актът за капитулация на хитлеристите влезе в сила на 8 май 1945 г. в 23,01 ч. централно европейско време, което отговаряше на 00,01 московско време на 9 май. Заради това Денят на победата остана за 9 май.

През 60-те и 70-те години, като млад човек, имах възможност да мина и по други военни пътища – Брест, Курск, Москва, Ленинград, Сталинград, Сибир. Благодарение на баща ми имах и шанс да се кача на една от страничните трибуни на Мавзолея на Червения площад и да наблюдавам военния парад и манифестацията.

Още по-рано през 1967 г., пък съпровождах баща ми, който обикаляше хитлеристките концлагери в Полша и Чехословакия, за да се разбере дали и там е имало български антифашисти, за да им бъдат поставени паметни плочи. Имало е. Поставихме, в това число в Аушвиц, където преди няколко месеца наблюдавах с ужас как едно жалко човече – Плевнелиев, не знаеше пред коя плоча да се поклони.

Спирам се и на концлагерите, защото още през онези далечни години, особено след пролетните събития в Полша през 1968 г., стана ясно, че истинският холокост беше на съветския народ и на източноевропейците, участвали в съпротивата срещу нацистка Германия, а не на евреите, които успяха за "лично потребление" да се изкарат най-големите жертви на Хитлер, въпреки че още тогава официално се разбра, че в концлагерите бяха загинали максимум 230 000 евреи, а не ...6 милиона. И наистина беше наглост на неотдавнашната годишнина от освобождението на концлагерите на територията на Полша да не бъде поканен президентът на Русия.

Споменах неслучайно баща ми, който преди 9 септември беше в Плевенския затвор с доживотна присъда, предписана му от фашизма в килия до смъртника Трайчо Костов. До неотдавна такива като мен бяха "хиляди", но не знам къде изчезнаха през последните 25 години.

Що се отнася до затвора, именно онези "вътре" са знаели кой какъв е "отвън". Може би заради това бяха и доста сложните отношения след 9 септември между баща ми и Тодор Живков, заради което баща ми пострада. Това обаче не пречеше на Живков да ме вика да му пиша интервютата в домашния арест на "Секвоя", в това число и онова, което Горбачов беше наречен "предател и политизтърсак", и да ми предложи да му помогна с мемоарите. Написа ги Христо Малеев.

Тъй като пътищата на съдбата са наистина неведоми, така се случи, че в края на 80-те години предложих на Живков и на още няколко висши члена на Политбюро шанса да предотвратят перестройката у нас, а може би и в самия СССР. Не успяха, или се изплашиха. Предателството беше наистина колосално.

Вероятно се досещате, че с тези няколко лични щрихи към близкото минало очертавам подхода към честванията на 70-ата годишнина от победата във Великата отечествена война и на 9 май. Историческите герои на Русия бяха обикновените хора, които лице в лице със смъртната опасност откриваха в себе си сили, за които в обикновения живот не биха могли да подозират – мотивацията и саможертвата. И че "необикновени" хора са онези, които днес искат да изтрият паметта от победата, да измамят или да я предадат на забвение, за да напишат нова история, в която фашисткият войник дава на децата от СССР и Източна Европа качествен немски шоколад и очиства техните територии от пълчищата на комунистическите варвари. Някога мислех, че това е абсолютно невъзможно. Днес не съм толкова уверен.

Заради това не мога да разбера какво отношение имат днешните Германия, Франция, Унгария, Румъния, България, Норвегия, Швеция, Дания, Холандия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария, Литва, Латвия, Естония и т.н. към победата и за какъв ... руснаците ги канят в Москва в Деня на победата. Всъщност не само това не разбирам от онова, което в Кремъл правят от 15-20 години. Но това е друг въпрос.

Казва се, че 70-годишният период е срок, в който властовата система, според космическите основания, се оказва пред избора на по-нататъшен път или на смяна на режима с реставриране на енергията от предишните периоди. Това означава, че, за да съхрани победата Русия трябва да се върне към ритуала на генериране на "енергията на масите".

Какво е това?

Втората световна война не беше само война между нации и държави, а преди всичко борба на два основни световни проекта. Двете основни световни идеологии влязоха в схватка за бъдещето на света.

Срещу СССР беше Германия, заредена с нацистката идеология, с мобилизиран народ, концентрирала промишлените ресурси на цялата Европа. На страната на Хитлер бяха италианците, испанците, румънците, унгарците, българите, милионната украинска армия на Власов, квантунската армия на Япония и т.н.

Но въпреки това още от първите дни на войната Вермахтът търпеше огромни загуби. Досега се твърдеше, че това се отнасяше преди всичко за Червената армия през 1941 г. На пръв поглед е вярно – страшни загуби, унищожена основна част от авиацията и бронетехниката, на население и промишленост. Врагът беше пред вратата на Москва, през 1942 г. – пред Сталинград, Ленинград беше блокиран...

Но съдбата на войната не беше решена пред Москва. Тя се решаваше още в първите две седмици от обезкърнената Червена армия, която ден след ден унищожаваше началния потенциал на Вермахта, разби темпото на настъплението и свали километрите, предписани от фюрера.

Какво всъщност беше тази война? Това беше война на два световни идеологии – нацизмът на Германия и комунизмът на СССР.

Хитлеризмът даде силна идея. Говореше: "Германия над всичко, светът ще служи на Германия, която ще изгради нов световен ред. Мястото на другите е да служат на Германия и да са роби на немците."

Комунизмът даде друга идея – предлагаше справедливост и свобода. "СССР не е нов господар. Мястото на народите е да са стопани на своята съдба."

От функционална гледна точка Германия предлагаше закрита система, СССР – открита. Хитлер говореше на своите войници: "Вървете и убивайте славяните. Те са подчовеци, ще ви служат и ще работят за вас."

Комунизмът говореше на своите войници: "Вървете и защитавайте. Зад вас е първата държава на работниците и селяните, на социалната справедливост." Това не са емоции. Каквито и да са споровете днес, функционално тази идея остава по-силна.

Заради това резултатът на Втората световна война стана за известно време и нов ред, който съвпада с вярата в човека и в прогреса.

Но случилата се катастрофа с поражението на СССР отново постави въпроса за прогреса. Човечеството беше хвърлено обратно в началото на ХХ век.

Заради това 9 май за едни е Денят на победата, за други денят на поражението, за трети е ден, който не трябва да го има. Но който, въпреки всичко, не трябва да бъде забравен.