Немецът Карл Шмит /1888-1985 г./ е известен като юрист, политолог и философ-историк. Но всичките му идеи са свързани с геополитическите концепции и особено с неговата разработка "Земята и морето", посветена на осмислянето на геополитическите фактори и на тяхното влияние върху цивилизацията и политическата история.

Карл Шмит е близък с немските представители на консервативната революция и на социално революционните среди. Както при много други немски геополитици и при него отношенията му с националсоциалистическия режим на Хитлер са двойнствени. От една страна теорията му безусловно влияе върху нацистката идеология и отговаря на националсоциалистическия дух. Според него всеки народ има право на културен суверенитет, на съхранение на своята духовно, историческа и политическа идентичност. Същата идеология е характерна и за някои националсоциалисти, които считат тази идеология за универсална, отнасяща се за всички народи. Но доминиращата линия на Хитлер става именно пангерманизмът, основаващ се на шовинизма и на тесния националсоциалистически подход. Поради това Шмит е критикуван от идеолозите на SS.

На Нюрнбергския процес беше направен опит той да бъде причислен към военните престъпници, заради неговото сътрудничество с режима на Хитлер. Но след запознаване с творчеството му обвинението бе снето. Но той остана persona non grata в световната научна общност и трудовете му се игнорираха.

В духа на геополитическия подход Шмит утвърждава изначалната връзка между политическата култура и пространството. Не само държавата, но и цялата социална реалност и особено законите се дължат на качественото организиране на пространството. Оттук Шмит взима и концепцията на "номоса". "Номос" е гръцки термин, означаващ "нещо взето, оформено, подредено, организирано" в смисъл на пространството. Този термин е близък до понятията "релеф" при Ратцел и месторазвитие на руските евразиатци като Савицки. Шмит твърди, че "номосът" е такава форма на организацията на битието, която установява най-хармоничното съотношение както вътре в социалните ансамбли, така и между ансамблите.

В книгата "Номосът на земята" най-важният извод на Шмит се свежда до това, че той стига до понятието за глобалното историческо и цивилизационно противоборство между цивилизациите на Сушата и цивилизациите на Морето. Това го довежда до създаването на особена геополитическа методология за осмислянето на политическата история на света.

През 1942 г. Шмит публикува своя най-важен труд "Земята и морето". Заедно с последвалия "Планетарното напрежение между Изтока и Запада, и противостоенето на Сушата и Морето", това е най-важният документ на цялата геополитическа наука.

При Шмит смисълът на противоборството на Сушата и Морето се свежда до това, че става дума за две коренно различни и напълно несъвместими и враждебни цивилизации, а не за варианти на единен цивилизационен комплекс. Това деление почти напълно съвпада с картината, нарисувана от Макиндер. Но Шмит дава на основните елементи на талассокрацията /Морската сила/ и Теллурокрацията /Сухопътната сила/ дълбоко философско тълкуване, свързано с основните юридически и етични системи. Именно Шмит използва за силите на Сушата определението "Хипопотамът", а за силите на Морето - "Левиатан", като напомняне за двете древни чудовища, първото от които въплъщава сухопътните животни, а второто - всички морски и водни. "Номосът" на Земята съществува безалтернативно през по-голямата част от човешката история. Всички разновидности на този "номос" се характеризират със строга и устойчива юридическа и етична форма, в която се отразява неподвижността и фиксираността на Сушата, на Земята. Тази връзка със Земята ражда същността на консерватизма в социалната, културната и техническата сфера. Съвкупността от "номоса" на Земята е онова, което е прието да се нарича в историята "традиционно общество".

В тази ситуация Морето, Водата е само периферно цивилизационно явление. Чак след откриването на Световния океан през XVI век ситуацията се променя. На първо място Англия започва да свиква с "морското съществуване" и да се определя като Остров сред водите, кораб.

Но морското пространство рязко се отличава от сухопътното. То е непостоянно и враждебно, подложено на постоянни изменения. В него няма фиксирани пътища. "Номосът" на Морето влече със себе си и глобално трансформиране на съзнанието. Социалните, юридическите и етичните нормативи стават "текущи". Ражда се нова цивилизация. "Номосът" на морето е противостоенето на сухопътните държави и придобива най-важен исторически, идеологически и философски смисъл при Шмит.

Той разработва още една важна геополитическа теория - за голямото пространство /Grossraum/.

Тази концепция разглежда процеса на развитието на държавите като стремеж към придобиване на най-голям териториален обем. Принципът на имперската интеграция е израз на логичния и естествен човешки стремеж към синтез. Етапите на териториалното разширение на държавата по този начин отговарят на етапите на движението на човешкия дух към универсализъм. Шмит твърди, че от определен момент на техническото и икономическо развитие държавата се нуждае от количествено и качествено увеличение на територията. Не става дума за колонизиране, анексии или военни агресии. Изграждането на Grossraum може да става и според други закони, чрез приемането от няколко държави на единна религиозна или културна форма.

Според Шмит развитието на "номоса" на Земята трябва да доведе до появата на Държавата-континент. Етапите на движението към нея минават от градовете-държава през държавите-територии. Появата на сухопътната Държава-континент, на континенталния Grossraum е историческа и геополитическа необходимост.

Въпреки че Grossraum може в определен смисъл да се отъждествява с Държавата и по-точно с Империята /das Reich/, тази концепция излиза извън рамките на обикновената държава. Това е нова форма на свръхнационално обединяване, основано на стратегическия, геополитически и идеологическия фактор.

За разлика от унификационния пангермански модел на Хитлер и от съветския интернационализъм, Grossraum на Шмит се гради върху културния и етнически плурализъм, върху широката автономия ограничена само от стратегически централизъм и тоталитарна лоялност към висшата държавна институция. При това Шмит подчертава, че създаването на новото "Голямо пространство" зависи само от политическата воля, разпознаваща историческата необходимост от такава геополитическа крачка. По този начин той изпреварва основните линии на съвременната интеграция.

Шмит изследва и връзките между трите концепции "тотален враг, тотална война и тотална държава". От негова гледна точка "тоталната държава" е най-съвършената форма на държавата от традиционен тип, върхът на развитието на сухопътния "номос". "Тоталната държава" изключва принципа на "тоталния враг" и "тоталната война", тъй като в представата за врага участват само ограничени контингенти професионални военни. Мерното население и частната собственост се намират под защитата на закона и не участват във военните действия. Либералната доктрина, която Шмит свързва с Новото време, и с "морската цивилизация", с "номоса" на морето, отричаща тоталитарната държава открива пътя към "тоталната война" и "тоталния враг".

Общата геополитическа картина, описана от Шмит се свежда до напрегнатия цивилизационен дуализъм, до противостоенето на двата Grossraum-a - англосаксонския /Англия + Америка/, и континентално-европейския-евразиатския. Тези две "пространства" на талассокрацията и теллурокрацията водят помежду си планетарно сражение, за да направят последната крачка към универсализирането и за преминаване от континенталното към световно господство. При това Шмит се отнася с песимизъм към възможността този конфликт да бъде обхванат от някаква юридическа база, тъй като двете макроконцепции се градят на взаимоизключващи се основи и борбата между тях е на живот и смърт.

В края на своя живот Шмит съсредоточава вниманието си върху фигурата на "партизанина". Тази фигура, според него, е последният представител на "номоса на Земята", оставащ верен на своето изначално призвание. "Партизанинът" е свързан с родната земя с неформални връзки. Историческият характер на тази връзка му диктува основната етика на войната, отличаваща се от общите и абстрактни нормативи. Заедно с универсализирането на "морския модел" и на "търговската етика", които обхващат и сферата на военните действия фигурата на "партизанина" получава според Шмит все по-голямо цивилизационно значение, тъй като той "остава последното действащо лице на историята, което защитава с всички средства сухопътния порядък пред тоталното настъпление на талассокрацията. Партизанинът е последният мохикан на континента, на земята, на Хипопотама, влязъл в битка с водата, с Левиатан, с анакондата...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ