През 2017 г. и 2018 г. се навършват 50 години от събитията, станали през 1967 г. и 1968 г., които бяха преломни за Европа и света.

Те останаха в историята с две формулировки: "Париж 1967-1968 г." и "Пражка пролет 1968 г."

Но картината беше много по-широка.

Какво всъщност ставаше през 1967 г. и 1968 г.?

От перспективата на отминалите 50 години мога да направя извода, че това бяха първите цветни контрареволюции, организирани от евроатлантизма и ционизма срещу СССР и социализма в Европа. Те кулминираха през 1989-1990 г. с колосалното предателство на Горбачов и Елцин, краха на СССР и на световния социализъм.

Това е точната оценка, до която още не са стигнали и в Русия, /по-точно във властите, след 1991 г/.

Нашата поредица ще завършим към лятото на 2018 г. Преди години публикувахме нейни части. Сега ще е попълнена и актуализирана и ще е най-пълната, правена въобще досега. Вероятно такава ще остане и в бъдеще.

Още нещо. От съвременна геополитическа гледна точка 1967-1968 г. и 1989-1990 г. бяха потвърждение на геополитиката на англосаксонския Запад, че който контролира Източна Европа, контролира Евразия, т.е. сърцевината на Световния остров, и че без контрол над Източна Европа е невъзможен разгром на СССР/Русия.

Не става дума за това че след 1944 г. Източна Европа стана "червена", а за това, че Западът не се смири със своето геополитическо поражение и по каналите на Кометата на 300-те, още през 1947 г. беше разработен план за дългосрочни операции - в началото "Операция Льоте", а по-късно различните "цветни революции", либерални и неолиберални варианти на една и съща операция, унищожението на СССР и Източна Европа, а заедно с това православието, славянщината и Евразия от англо-американската атлантическа мафия, съюзена с ционизма на Израел.

1967 г. и 1968 г. бяха изключително важни за идеологическото противоборство между САЩ и СССР. Това бяха яростната война във Виетнам срещу американската агресия, бунтовете в черните гета на САЩ, студентските окупации в Англия. Западът беше пред пропастта. Масовото движение на отрицанието на буржоазния живот от битниците, хипитата, сексуалната свобода, живота в комуните в САЩ и Западна Европа изглеждаше като окончателна присъда за капитализма. Едновременно се развиваше и културната революция на хунвейбините в Китай.

Масови антивоенни движения действаха в Япония - начело със Зенгакурен, в Западна Германия - начело с Руди Дучке, в Италия, Великобритания. Студентите се бунтуваха и срещу режимите в Испания и Португалия.

В "Третия свят" - преди всичко в Мексико, студентските вълнения доведоха и до убийства на протестиращи през септември 1968 г.

В Европа зрееха събитията в ЧССР, Франция и Полша.

Става дума за едновременните социално-политически взривове в ЧССР, Полша и Франция, които бяха съставни части от глобален процес - атаката на Запада срещу Изтока, на англоамериканския капитализъм срещу тогавашния социализъм. Те имаха обща конструкция, която от перспективата на отминалите 50 години личи все по-ясно.

Имах възможност преди 50 години, т.е. през 1967 г. и 1968 г. да участвам или да наблюдавам отблизо събитията във Варшава, Прага и Париж. /Преди това бяха събитията в Унгария през 1956 г., към които ще се върна в бъдеще./

Тук ще започна от събитията в ЧССР от края на 1967 г. и през 1968 г., превърнали се в прословутата Пражка пролет, която тогава си спечели двете крайни оценки - на пълзяща контрареволюция, и на мирна демократична реформа за изграждане на "социализъм с човешко лице".

Събитията бяха тясно свързани и още тогава полагаха фундамента на съвременното американско доминиране в Европа, подкрепяно от ционизма.

1967-1968 г. бяха наистина уникални. Цяла Западна Европа беше обхваната от бунтарството и жаждата за "капитализъм с човешко лице". В живота вл изаше следвоенното поколение, чиито кумири бяха Че Гевара, Ленин, Мао. Антиамериканските страсти бяха огромни. Пред Западна Европа беше нова социалистическа революция.

Продължение от миналия брой

Но имаше и едно друго събитие, което тогава може би беше основна причина за ставащото в Европа - шестдневната война между Израел и Египет през лятото на 1967 г., която доведе до рязко политизиране на целия свят. САЩ и Англия застанаха зад Израел. СССР и социалистическите страни подкрепиха арабските държави.

В тази ситуация много важна роля играеше Франция при Шарл де Гол. Но всичко започна доста по-рано.

През 1958 г. САЩ, разтревожени от възможна победа на Фронта за национално освобождение на Алжир, която щеше да открие пътя на съветското влияние в Северна Африка, взеха решение да организират военен преврат във франция. Това беше съвместна операция на Дирекцията по планиране на ЦРУ и НАТО. В Алжир, френските генерали създадоха Комитет за национално спасение, който чрез давление върху централните граждански власти в Париж ги принуди без използване на сила да гласува за предаване на властта на генерал Шарл де Гол.

Но бързо се оказа, че генералът не е пешка на англоамериканците. В началото той се опита да удържи френските колонии като разшири автономията им в рамките на френския съюз. Но френската империя беше невъзможна за спасяване. Колониите искаха независимост. Де Гол се призна за победен и прояви рядката за политически деец мъдрост, като обяви всички френски колонии за независими.

Почти всички, които му помагаха да стигне до върха на властта, приеха тази рязка промяна на политическия курс като предателство. ЦРУ и НАТО организираха всевъзможни заговори за отстраняване или ликвидиране на генерала. Военният преврат обаче не успя, 40-те опита за убийство - също.

Де Гол продължаваше да регистрира своята политика на национална независимост на Франция, като в началото постави под въпрос принадлежността й към атлантически лагер и лидерството на Англия и САЩ в него.

Той се обяви срещу влизането на Англия в Общия пазар (1961 г. и 1967 г.) и беше срещу въвеждането на сили на ООН в Конго (1961 г.).

Де Гол всячески поощряваше държавите от Латинска Америка да излязат извън влиянието на американския империализъм (речта му в Мексико през 1964 г.)

По негова инициатива войските на НАТО бяха изведени от Франция и той напусна Обединеното командване на атлантическия съюз през 1966 г. Де Гол се обяви срещу войната във Виетнам (речта му в Пном Пен след 1966 г.), изобличи израелската агресия в шестдневната война през 1967 г., обяви се за независимост на Квебек от Канада (речта в Монтреал през 1967 г.) Същевременно генералът укрепваше военната мощ на Франция, създаде военнопромишлен комплекс и силите за ядрено възпиране. Появи се и неговата идея за Франция като "трета сила", като постепенно пренасочваше своята политика към СССР с идеята за Европа от Атлантика до Урал.

САЩ и Англия бяха силно разтревожени и успяха да наложат като премиер на де Гол, Жорж Помпиду - упълномощеното лице на френския банкерски клон на Ротшилд.

/По онова време беше поставено и началото на "операцията Саркози", т.е. изтласкването към върха на "момчето" на САЩ и Ротшилд Никола Саркози./

Генералът започна преоценка на цялата френска политика спрямо Близкия Изток. Избра бъдещото сътрудничество с арабите и се обърна срещу Израел.

В края на май 1967 г., само една седмица преди началото на 6-дневната война, генералът заповяда френската военна помощ за Израел да бъде прекратена.

Постепенно се изграждаше оста Франция-Ирак. Западът беше в огромна криза. Всъщност сегашната му системна криза започна именно преди 50 години.

На пръв поглед СССР и социалистическите страни бяха само на една крачка от великата победа. Можеха да маргинализират САЩ (ако не беше изострянето между Москва и Пекин), можеха да откъснат Западна Европа, да разпаднат НАТО, да съкратят оръжията в Европа, да погребат завинаги атлантизма и неговата евроверсия, да започнат изграждането на великата геополитическа континентална ос Париж - Москва - Пекин.

Парадоксално, двигател на този процес беше Шарл де Гол, човекът, който насочи Франция по собствен неатлантически път. Но за съжаление тогава това не беше схванато в Москва. Де Гол почти погреба НАТО и атлантизма, заради което стана основен враг на САЩ, Англия и Израел.

И именно от Израел и ционизма дойде най-силната атака срещу Франция, ЧССР и Полша. Във Вашингтон, Лондон и Тел Авив не можеха да мечтаят за краха на СССР, но правеха всичко възможно да елиминират де Гол, който издигна програма за промяна на световния баланс на силите.

В този смисъл, от днешна геополитическа гледна точка, де Гол беше първият политик евразиатец, който разбираше "Европа от Атлантика до Урал" като единен континентален блок, способен да се противопостави на САЩ и Англия.

Освен промяната на политиката на Париж към Израел през 1965-1967 г., де Гол правеше всичко възможно да се пребори с доларовия диктат, да върне международната валутно-финансова система към златния стандарт и националните валути. Именно той нареди на французите да натоварят на самолети всичките налични долари и излетяха към САЩ, за да си вземат от тях златото, с което бяха обезпечени. Самолетите се върнаха от средата на Атлантика след като Вашингтон започна да се моли на де Гол да не прави това изведнъж.

От този момент започна постепенният край на доларовото господство. Де Гол беше схванал същността на американската валутно-финансова система, нейната фиктивност и антиикономическа същност. Заради това той стана за САЩ много по-опасен враг, отколкото СССР.

В Москва обаче считаха, че де Гол реализира своя политика спрямо Източна Европа и по-прикрит опит за разлагане на социализма за сметка на интересите на СССР. Беше обратното. Франция предлагаше на СССР континентален съюз като алтернатива на атлантическата харта на САЩ. Паниката в САЩ беше огромна. Де Гол трябваше да бъде елиминиран или спрян, колкото се може по-бързо.

През май 1968 г. започнаха студентските протести в Париж начело с крайно левите, които, както винаги, бяха финансирани от американското разузнаване. Лозунгите бяха красиви - "червен май", "културна революция", "вместо олигархията трябва да дойде народът". Имаше и по-радикални, като - "да се обесят буржоата за техните черва" и др.

На 22 март 1968 г. в Нантер няколко студенти окупираха зданието на административния корпус, настоявайки за освобождението на шестима членове на Националния комитет в защита на Виетнам, арестувани на 20 март. Същият ден беше формирано и анархисткото движение "22 март", което привлече огромна маса студенти.

На 29 март студентите окупираха една от залите на Сорбоната с помощта на студенти от Италия, ФРГ, Западен Берлин и Испания. Създадено беше Движението за университетски действия, което изигра важна роля в Червения май.

На 1 май 1968 г. 100 000 души излязоха на улиците на Париж, скандирайки "Работа за младежта", "40-часова работна седмица", "Профсъюзни права".

Това беше искрата, подпалила пожара. Националният студентски съюз на Франция, заедно с Националния профсъюз на работниците във висшето образование призоваха студентите към стачка. Започнаха сблъсъци с полицията. Митинги и демонстрации преминаха по всички университети във Франция.

На 3 май студентите от Сорбоната влязоха в битка с полицията и започнаха да вадят паветата от улиците. Боевете обхванаха целия Латински квартал на Париж. Няколкостотин души бяха ранени, 596 студенти бяха арестувани.

На 4 май Сорбоната за първи път от времето на фашистката окупация беше затворена.

На 6 и 7 май стачкуваха всички учебни заведения и училища в Париж. На улицата излязоха 50 000 студенти.

Вечерта на 7 май започна преломът в общественото мнение. Няколко отраслеви профсъюзи подкрепиха студентите.

На 8 май де Гол заяви: "Няма да отстъпя пред насилието." Срещу него се обявиха интелектуалците Жан Пол Сартр, Симон де Бовуар, Натали Саррот, Франсуа Саган, Андре Горц, Франсоа Мориак, като по "стечение на обстоятелствата" всички бяха с еврейски произход.

На 10 и 11 май продължаваха битките между студентите и полицията, вече на барикадите.

На 11 май опозиционните партии поискаха свикване на Националното събрание, а премиерът Жорж Помпиду, зад когото стояха сили в САЩ и световната финансерия, обеща, че Сорбоната ще бъде отворена на 13 май. Но кризата набираше сила.

За СССР това беше идеалният момент да помогне на де Гол. Връзки с крайно левите структури във Франция, руснаците имаха чрез влиянието на кубинците и чешкото разузнаване. Не беше проблем да се постигне исторически компромис между студентите и де Гол, който щеше да ги насочи срещу общия враг - САЩ и НАТО.

Но в Международния отдел на ЦК на КПСС направиха погрешен анализ и дадоха команда на френската конфедерация на труда да изведе на улиците един милион работници.

На 13 май профсъюзите призоваха работниците да подкрепят студентите и Франция беше парализирана от всеобща стачка, в която практически участваше цялото трудоспособно население - 10 милиона души. В Париж се състоя грандиозна демонстрация, в чиито първи редове вървяха ръководителят на Всеобщата конфедерация на труда (CGT) - комунистът Жорж Сеги, и анархистът Кон Бендит. Веднага след демонстрацията студентите превзеха Сорбоната и създадоха Генерална асамблея като обявиха "автономен народен университет".

На 14 май работниците започнаха стачки и окупация на предприятията. Стачната вълна обхвана металургичната и машиностроителна промишленост, а след това другите отрасли. Над вратите на много заводи и фабрики се появиха надписите "Заето от персонала" с червени флагове.

Но изведнъж се появиха листовки с фантастично съдържание: "Бъдете реалисти - искайте невъзможното - Гевара", "Сексът е прекрасно нещо - Мао", "Всичко и веднага", "Забрави какво са те учили - започни да мечтаеш", "Анархията - това съм аз", "Реформизмът - това е съвременният мазохизъм", "Не можеш да се влюбиш в ръста на промишленото производство", "Две и две вече не е четири", "Университетите - на студентите, заводите - на работниците, радиото - на журналистите, властта - на всички".

На 16 май бяха затворени пристанищата на Марсилия и Хавър. Спря да се движи Трансевропейският експрес. Вестниците вече не излизаха. Контролът в тях беше на печатарите.

На 17 май вече стачкуваха всички. Ставаха още по-странни неща. След като изпъдиха от търговията посредниците и комисионерите, революционните власти намалиха цените на дребно. Литърът мляко струваше 50, а не 80 сантима, килограмът картофи - 12 вместо 70. Болниците преминаваха на самоуправление, селяните пристигаха в градовете, за да участват в демонстрациите.

Президентът де Гол не правеше изявления. Даже замина на официална визита в Румъния, като че ли нищо не ставаше, но на 18 май я прекъсна и се върна в страната.

На 20 май броят на стачкуващите вече беше 10 милиона. В заводите се формираха комитети за самоуправление, в провинцията политическите комитети започнаха безплатно разпределение на стоките и продуктите на нуждаещите се.

На 21 май в Националното събрание се обсъждаше недоверие на правителството. Не мина с един глас.

На 24 май де Гол излезе по радиото с реч, в която призна, че участието на френския народ в управлението на държавата е нищожно. Предложи референдум за формите на участието на "хората в управлението на предприятията".

На 25 май социалистите, начело с Франсоа Митеран, поискаха създаване на временно правителство. В отговор, властите на много градове използваха сила и нощта на 25 май получи названието "кървавият петък".

На 29 май изчезна де Гол. След това стана ясно, че временно се е укрил на територията на военна база във ФРГ. Страната беше в шок. Лидерите на Червения май призоваха към завземане на властта, тъй като тя се "търкаля на улицата".

На 30 май де Гол излезе с остра реч, демонстрирайки решимост да въведе ред. Заяви, че се отказва от референдума, че разпуска Националното събрание и ще проведе извънредни парламентарни избори. Едновременно извърши реорганизиране на правителството на Помпиду и смени девет министри. В същия ден голистите проведоха 500-хилядна демонстрация. Скандираха "Върнете нашите заводи", "Де Гол, ти не си сам".

В началото на юни стачната вълна започна да спада. Предприятията, превзети от работниците, се прочистваха от полицията. Правителството и профсъюзите водеха преговори. На 6 юни постигнаха някакво споразумение. Животът започна да се нормализира.

На 10 юни властта премина в контраатака. Бяха забранени основните левичарски организации.

На 16 юни полицията очисти Сорбоната.

На 23 и 30 юни бяха двата тура на парламентарните избори. Голистите получиха повечето места. Средната класа, изплашена от призрака на революцията, гласуваше за де Гол.

Голистите спечелиха. Но това беше само илюзия. Де Гол и Франция загубиха една огромна битка.

Майските събития бяха фатални за френската икономика. Инфлацията скочи нагоре, настъпи силно намаляване на златния резерв на страната, голяма част от който замина за САЩ, а не както искаше де Гол - в обратната посока. Финансовата криза подкопа икономиката. За да спаси системата де Гол трябваше да прибегне към крайно непопулярни мерки, в това число строг контрол над работната заплата, на паричния оборот и повишаване на данъците.

Но и до днес е без отговор основният въпрос - защо се случи май 1968 г. във Франция. Защо изведнъж в една развита страна в икономически подем студентите започнаха метеж без да си поставят някакви реални цели. Защо бунтът почти веднага беше пречупен и стана ирационален - "две и две вече не е четири".

От днешната перспектива не е трудно да се докаже, че възможностите за този бунт бяха изкуствено създадени и насочени срещу необходимите обекти. Правеше се проверка как от национален това може да се качи и на международен мащаб.

В майските събития във Франция през 1968 г. основна роля играеха студентите. Работниците само ги подкрепиха. След тези събития студентството стана един от главните тарани за изпълнение на така наречените "кадифени" и "оранжеви" революции, които след 1990 г. се нароиха в Източна Европа и в други важни геополитически райони.

На пръв поглед изглеждаше, че събитията в Париж започнаха от протеста срещу войната на САЩ във Виетнам. Но това не беше истина.

На 7 юли де Гол, в телевизионно обръщение даде следната дефиниция: "Този взрив беше предизвикан от определени групи лица, бунтуващи се срещу съвременното общество, обществото на потреблението от капиталистически тип. От хора, които не знаят с какво да заменят предишните общества, използващи негативността, разрушението, насилието, анархията под черните знамена".

Дали де Гол се правеше на глупак или искаше да маскира истинската причина? Добре знаеше, че знамената бяха червени и че тези групи знаеха с какво искат да заменят капиталистическото общество - със социалистическо.

Но комунистическата партия на Франция през май 1968 г. се отказа да вземе властта, въпреки че фактически тя беше нейна. Но защо не я взеха? Защото не знаеха какво да правят и не бяха в сценария, който се разиграваше във Франция през 1968 г.

Защото тази поредна френска революция имаше своите външни спонсори, които вече тренираха съвременните кадифени революции, които са политически спектакъл с използването на специални технически и художествени средства. Но като всеки спектакъл и те се нуждаят от режисьор.

Защо никой не се опита да открие кой беше режисьорът на Червения май във Франция през 1968 г.? И как така целият революционен импулс, обхванал половината от френското население, секна само за един месец?

Някой някъде беше решил да накаже непослушния френски генерал. Наказанието трябваше да включва масови безредици, които трябваше да го елиминират, но не трябваше да се стига до революция, т.е. предаване на властта на комунистите. За тази цел трябваше да бъде блокиран основният враг - СССР и социалистическите страни, като се провокират подобни събития на тяхна територия. И отново, по "случайно стечение на обстоятелствата" такива събития - Пражката пролет и пролетните събития в Полша, станаха точно през 1968 г. СССР беше блокиран.

По време на Червения май френската компартия можеше да вземе властта и никой на Запад нямаше да гъкне. Заплахата от интервенция на НАТО отпадаше на фона на бойната мощ на СССР. Ако можеше да я използва. Значи, трябваше да се създаде ситуация, която да направи това невъзможно. И тя се появи със събитията в ЧССР и Полша.

Онова, заради което започна авантюрата с Червения май в Париж, беше постигнато малко по-късно - на 28 април 1969 г. Де Гол подаде оставка след като бяха отклонени неговите предложения за конституционна реформа. Именно това искаха американците - да накажат този противен френски генерал. Те обаче трябваше да са сигурни, че СССР няма да му помогне и съчиниха контрареволюционните постановки в Прага и Варшава.

Тренираха се няколко вида контрареволюции - на "реформите" в ЧССР и на "работниците срещу ръководната партия" - в Полша.

Красимир Иванджийски

Продължение в следващия брой