Преди 29 години, на 10 ноември 1989 г., в София станаха събития, които промениха хода на нашата история.

Защо Живков подаде оставка? Имаше ли държавен преврат, организиран от Горбачов? Какво щеше да стане, ако Живков се беше противопоставил със средствата, с които разполагаше?

Конкретното подаване на оставката от Живков беше изяснено от "Строго секретно" още преди години с публикуваната (с някои съкращения) стенограма на заседанието на Политбюро от 9 ноември 1989 г., която отново публикуваме.

Но преди това имаше и други събития.

На 4-ти ноември на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция в зала "Георги Кирков" в Партийния дом в своя доклад посланикът на СССР и служител на КГБ Виктор Шарапов за първи път не спомена главата на държавата, т.е. Живков, в която беше акредитиран. Всички присъстващи и неприсъстващи разбраха, че присъдата е приведена в изпълнение.

Движещата сила на процеса за свалянето на Живков бяха така наречените "чавдарци" - Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев.

Джуров действаше не само по поръчка на Москва, но и заради личната и взаимна дългогодишна антипатия с Живков, може би заради някои въпросителни около истината за "Чавдар".

Йотов, като главен идеолог, по-късно заяви, че са искали да спасят Живков от най-лошото, което означаваше, че на Живков се е готвела и трагична съдба.

Ролята на Станишев, както винаги при този човек, беше маргинална, "да не изпусне нещо".

Инициативата за формирането на групата беше на Добри Джуров. Осъществяването й стана на 5 ноември 1989 г. във вилата му. На 7 ноември на приема в съветското посолство тримата поискаха среща с Живков на другия ден за 10 ч.

Разговорът, който продължи два часа, беше труден. Тодор Живков беше изненадан, че именно те му отправят искане за оставка. Той прие, но изрази желание това да стане не на насрочения за 10-ти ноември пленум на ЦК, а на следващия, чиято дата не беше определена. Съгласиха се. Живков поръча да помислят за негов заместник, но изхождайки от това, че до бъдещия пленум има време, тази тема не беше обсъждана.

На следващия ден тримата се събраха и поискаха нова среща с Живков.

Мотивът на Йотов беше свързан с плъзналия в София слух за предстоящи кадрови промени в правителството, които щели да станат на пленума на 10-ти.

Мотивът на Станишев , както сам заяви, е бил упрекът от страна на Шарапов, тоест на Горбачов, че са допуснали непростима грешка и са се съгласили с отлагането на оставката на Живков за друг пленум.

Джуров пък беше изразител на искането на Георги Атанасов, Андрей Луканов и Петър Младенов, Живков да си подаде оставката още на пленума на 10-ти ноември.

Свои съображения имаше и Живков. Неговото желание беше да се срещне поотделно с Джуров и с Йотов.

Срещата с Йотов стана в 11 часа на 9 ноември. Тя беше много кратка – Живков зададе въпроса за отношението към неговото предложение за оставка, Йотов отговори, че мълчанието е израз на съгласие.

Новата среща на "чавдарци" се проведе между 16 и 16,20 ч. Йотов беше извън ЦК и охраната го предупреди, че Живков е поръчал веднага да отиде при него. Джуров и Станишев го очакваха в ЦК. Договориха се да настояват оставката да се осъществи на настоящия, а не на следващия пленум на ЦК.

Йотов отиде при Живков, който го посрещна с думите: "Абе, слушай, Джуров нещо се е раздвижил, нещо предприема." Едва беше свършил и Джуров влезе в кабинета. Извикаха и Станишев.

След като чу, че настояват да си подаде оставката на пленума на 10-ти, Живков ги изненада с думите: "Разбира се. Нали това е моето предложение. Добре, сега на заседанието на Политбюро от 17 часа ще си подам оставката, но кой ще ме замести?". Спомена две имена - на Георги Атанасов и Петър Младенов, но заяви, че вторият е "лековат".

Тръгнаха към заседателната зала на Политбюро. Станишев каза, че трябва да подкрепят кандидатурата на Младенов.

Веднага след заседанието на Политбюро "реформаторите" се събраха в кабинета на Продан Стоянов, завеждащ "Деловодството" на ЦК и там добавиха неистината, и фалшифицираха стенограмата че Живков е подал оставка не само като генерален секретар, но и като председател на Държавния съвет на НРБ. Решиха това да бъде обявено не от него самия, а докладвано от Политбюро.

От пленума на 10. 11. 1989 г. има едни кадри, които изобразяват Живков в необичайна поза. Изразът на лицето му е направо неадекватен. Снимката отразява едно реално изживяно състояние, когато той чу да се съобщава, че си е подал оставката и като председател на Държавния съвет.

За подробностите от заседанието на Политбюро ви препращаме към броевете на "Строго секретно" от предишните години. От тях става ясна разстановката на силите в Политбюро и как Младенов и Луканов прехванаха инициативата, за да поставят началото на последвалата "реформа", която се превърна в безпрецедентна катастрофа.

Трагичното беше, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни. Промяната беше използвана от хора, които извършиха контрареволюция, която се диктуваше от Москва и от... Вашингтон.

Не е тайна, че руснаците сътрудничеха с американците при свалянето на Живков. Подобни операции те проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Румъния.

Реално във всички тези операции КГБ се беше превърнал в пета колона на ЦРУ, като още от времето на Андропов и руснаците, и американците, се намираха под контрола на Моссад и MI-6.

Либерално-реформистката фракция, наричаща се "перестройчици", под покровителството на Горбачов и неговия гуру Александър Яковлев, бяха клиентела на Западния глобален проект, заради което нямаха самостоятелно виждане или програма. Те се подкрепяха и от традиционното ционистко крило в КГБ.

В България тази група беше от хора, които нямаха нищо общо с реалната икономика или партийната практика. Това бяха парвенюта, апаратчици и чиновници предимно от външната търговия, външните работи и някои хора от органите.

Внимание в тази мозайка заслужава Луканов. Не е толкова важно за кого е работил – КГБ, ГРУ, ЦРУ или Моссад или за никой от тях. Важно е, че успя да стигне до Горбачов и да стане един от проводниците на инструкциите, получавани от Вашингтон и оформилите се вече там така наречени неоконсерватори.

В тогавашното Политбюро на ЦК на БКП противопоставянето би означавало бунт срещу Москва, а това никой не можеше да си позволи.

Аналогична беше ситуацията в Берлин, Прага, Варшава, Будапеща.

Чаушеску, който отдавна нямаше топли връзки с Москва, се опита, заради което беше ликвидиран от собствените сили за сигурност.

Групата на Луканов-Младенов-Атанасов-Станишев, подкрепяна от Джуров, блокира Живков, който до последния момент лавираше.

Основната сила, която можеше да се противопостави на трагедията, беше самата партия. Но не издържа срещу интригите и социалдемократизирането.

Парадоксално е че, въпреки че така наречената партийна маса беше прекършена и предадена няколко пъти от партийните върхушки в БСП, именно тя продължава да удържа България в лявото пространство, за да не бъде хвърлена напълно в историческия неофашистки реванш или в гражданска война.

Приказките за някаква опозиция или дисиденти в социалистическа България са за глупаците. Системата беше вътрешно много здрава и "опозицията" беше един от абортите на... органите за сигурност.

Така стигаме до третия фактор, изиграл роля в преврата на 1989 г. - службите и армията.

Армията, в лицето на Джуров, беше зад групата на Луканов-Младенов заради опростеното разбиране на процеса на перестройката.

В органите ситуацията беше подобна, въпреки че тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов не се присъедини към Луканов и Младенов. Но I-во и II-ро управления бяха затънали в интриги и маргинализиране. Те се намираха под контрола на КГБ и също бяха инфилтрирани от ЦРУ, MI6 и Моссад.

По този начин веднага след 1989 г. България направи пагубен завой към Западния глобален проект. Започна надпревара кой по-бързо ще влезе в западния елит. По това време бившата партийна бюрокрация и кръжащите около нея патриотични сили не можеха да формират своя групировка.

За краха на социализма не бяха виновни партийните и стопански структури. Напротив. Социализмът ги устройваше. Показателно е, че повечето от тях не можеха да намерят място в новата система и ако все още има някакъв потенциал, който може да направи опит да се противопостави на ставащото, това са именно бившите партийни и стопански структури. За съжаление така наречените народни маси бяха напълно деморализирани и демотивирани.

Младежта беше заразена от този морален СПИН. Появилият се нов прозападен елит беше толкова неподготвен, че не разбра, че на Запад никой не се нуждае от него, освен за едно нещо - разгрома на България. Този "елит" се оказа толкова примитивен и алчен, че постави под заплаха реализацията на Западния проект, който беше принуден да връща на власт привидно лявата актуална върхушка на БСП.

Междувременно, за да бъде нанесен удар и срещу републиканските патриотични сили, беше докаран и Кобургготски, една от най-големите карикатури в Европа, която обаче се оказа по-крадлива и престъпна от дядо си и баща си.

На този фон пръкването на фашизоидни лумпени като Борисов, Сидеров, Симеонов, Каракачанов едва ли беше изненада.

За разлика от Източния проект, който залага на естествената пирамида, т.е. на широките маси и масовото им въвеждане в администрацията, политиката, културата и образованието, Западният проект, реализиран от САЩ, използва само върха на пирамидата, купува няколкостотин души да му служат и след това им дава индулгенции да крадат колкото могат, което води до физическо ликвидиране на тези маси.

И така, по лична заповед на Горбачов, чрез тогавашните началници на КГБ и ГРУ, беше пусната директивата за свалянето на всички генерални секретари на "братските" социалистически страни, в това число и Живков. Без изключение. Методите можеха да бъдат всякакви, дори най-крайните, което пролича при разстрела на Чаушеску.

Детайлите бяха различни, но по същество еднакви в ГДР, ЧССР, ПНР, НРБ. Използваха се каналите на КГБ и ГРУ и техните връзки с местната висша партийна номенклатура, армейското командване и спецорганите.

В България атаката вървеше предимно през някои членове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП.

Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов вероятно не се поддаде на натиска, беше даже в списъка на евентуалните наследници на Живков.

Дясната ръка на Живков - Милко Балев, беше отдавна блокиран с интригите, водени от Луканов в Москва.

КГБ и ЦРУ се бяха така добре взаимно инфилтрирали, че имаха взаимно действащи шпиони в своите централи и реално знаеха почти всичко за себе си. Те се бяха превърнали в една централа с две управления - източно и западно.

На този фон дойде и сценарият със свалянето Живков, в който активно участваха Шарапов, хората на КГБ и ГРУ в София.

Вербовката на Луканов едновременно от американците и Израел на практика нямаше никакво значение. Всичко се решаваше другаде и всичко се знаеше. След като Луканов си свърши работата, можеше да бъде елиминиран. Дали беше застрелян или "изведен" в Израел нямаше никакво значение.

Операцията на КГБ беше грандиозен провал, за да премине към логичната си поредна фаза - унищожаването на СССР и Русия, която продължава и до днес.

Така се стигна и до срещата през декември 1988 г. в Малта на Горбачов и Буш - старши, които съобщиха за края на Студената война.

Няколко дни след нея, на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, Горбачов съобщи за плановете за едностранно съкращаване на числеността на Съветската армия и на обикновените оръжия. В силовите структури на СССР изчезнаха съмненията. Горбачов започва да сдава всичко. Ако дотогава в КГБ и в ГРУ имаше някаква вътрешна съпротива тя изчезна. И те бързаха да се преустройват като послушни чиновници.

Страшната истина е, че от началото на 1989 г. висшето силово ръководство на СССР стана ударната сила на разгрома на своята страна и на социалистическия лагер, в това число на НРБ. И се хвърлиха напред, към светлата ера на капитализма.

Реално нямаше кой да спре или да елиминира физически Горбачов.

В края на 1989 г. нещата навлязоха в решаваща фаза - превратите в Берлин, София, Прага, Варшава, Будапеща, Букурещ. И всичко това ставаше с преките заповеди на Горбачов, Крючков, Шебаршин, Язов.

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. по принцип демонтажът на източноевропейския социализъм приключваше.

Процесът беше необратим и вече нямаше кой да спре грандиозното предателство на Горбачов. Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа.

Горбачов искаше да сключи със САЩ и някакъв "стратегически съюз", в който СССР щеше да бъде младши партньор. В тази схема нямаше място за такива съюзници като НРБ, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или СФРЮ.

За да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции - от нелегитимни конспиративни творения като някакви "кръгли маси" към още цо-нелегитимните договорености между Горбачов и Белия дом в Малта и Рейкявик.

Характерни са и думите на Борис Елцин, който през януари 1994 г., по време на пресконференцията с Бил Клинтън, каза: "Ние се намираме във вихъра на руско-американската съвместна революция". Това е признание и за съдържанието на последвалия колосален геополитически преврат. Всъщност това бяха първите "цветни революции".

На България й беше отредена ролята на загиваща нация в сценарий, подпомаган от появилата се след 10 ноември "нулева политическа класа”, която продължава да присъства на политическата сцена като метастаза на 10-ти ноември.

В България след 1990 г. се появи капитализъм, който беше наречен бандитски, разбойнически, грабителски, хищнически, криминален, олигархичен. Регресът ни върна не към капитализма, а към феодализма.

През 1989 г, беше извършен икономически и социален контрареволюционен преврат - политически, икономически и социален. За България този преврат беше особено тежък, тъй като се съпровождаше и от геополитическа контра революция, тоест насочване към пагубния евроатлантически либерален модел.

Живков искаше да остане още на върха не само от лична амбиция. С дългогодишния си политически нюх към "ветровете” и към политическото оцеляване разбираше, и не го криеше, че този път идващото откъм Москва ще бъде непоправимо, а в някои отношения - и трагично. Опитваше да се противопостави. Пишеше писма до Горбачов. Говореше за снижаване, изчакване. Но "присъдата” беше подписана в Москва. В София трябваше да бъде "изпълнена”...

Кулминацията беше периода 4-10 ноември 1989 г.

Но Живков продължаваше да опипва почвата. Дали се надяваше на нещо?

"Изпита” отново Шарапов на 7 ноември, на приема в съветското посолство. "Дали да не си подам оставката” - запита той посланика. "Това ще ви направи само чест” - беше отговорът. Всичко беше ясно.

На същия прием Живков говори и с Луканов. Но закъсня с няколко месеца. Ако беше решил по-рано "проблема Луканов”, той едва ли щеше да се изправи срещу "проблема оставка”.

Събитията набираха динамика. На 10 ноември предстоеше пленум, на който Живков трябваше да направи важен доклад. До пленума оставаха два дни.

На 8-и ноември, както споменах в началото, Живков се срещна с Джуров, Йотов и Станишев, които му казаха, че е време да се оттегли. Живков не се противеше. Разбираше неизбежната развръзка. На този разговор за първи път започнаха да обсъждат кой да бъде наследникът.

На 9 ноември беше насрочено заседанието на Политбюро. Джуров, Йотов и Станишев отново се срещнаха с Живков.

Джуров постави въпроса за оставката. Нервите му не издържаха и той се разплака. Живков го успокои: "Добре, нали вече се разбрахме.” Тримата бяха изненадани.

Живков беше решил да си подаде оставката веднага, на заседанието на Политбюро.

То започна на 9 ноември в 17.00 часа.

Тодор Живков веднага започна: "Другари, утре е пленумът на Централния комитет. Искам да поставя един въпрос, с който съм запознал някои другари. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията. Сега отново го поставям и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, в това, че аз стоя вече 30 и няколко години начело на партията и държавата; второ - наближавам 80 години. Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение. Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен.

Кой да бъде избран за генерален секретар - това е работа на Политбюро. Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, се имаше предвид да бъде издигнат по-млад другар. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Може да бъде от състава на политбюро, от състава на ЦК, а може да се кооптира някои извън състава на ЦК. Така че, моля Политбюро да се занимае сега и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията. Но категорично поставям въпроса да бъда освободен.”

Милко Балев: "Отчитате ли временната сложна обстановка у нас?”

Тодор Живков: "Обстановката сега навсякъде е сложна, не бягам от трудности, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта си.”

Георги Атанасов: "Аз лично, приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло, като предложение, което ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшното разгръщане на процеса на преустройството в страната. Ние трябва да кажем, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. Това е един достоен път с едно достойно ръководство на страната, на партията начело с др. Живков. И съображението, което др. Живков изложи тук, е човешко съображение и същевременно, доколкото става дума за политически деец, то е и политическо съображение. Утрешният пленум, на който ще се обяви свикването на конгреса, в политически план е най-подходящият момент да се извърши тази назряла промяна. Смятам, че тези съображения налагат да се отнесем с разбиране и да подкрепим предложението на др. Живков, да приемем неговата оставка от поста генерален секретар. Моля моята кандидатура за генерален секретар да не се обсъжда. Основният ми аргумент е, че този пост освен всичко друго, изисква и някои други качества.

Предлагам за генерален секретар на партията Петър Младенов.”

Тодор Живков предложи да се даде почивка, за да могат да помислят.

Милко Балев: "Ние вече сме сме изразявали становища.”

Добри Джуров: "Не е необходима почивка.”

Димитър Стоянов: "Аз сега научавам за това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан, в такъв смисъл, че сега сме в етап, когато искаме да разгърнем преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става в другите социалистически страни. На този етап опитът, авторитетът на др. Живков ни е необходим. И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. Аз смятам, че сега ние не сме подготвени да извършим една такава радикална промяна в нашето ръководство.

Стоян Овчаров: "Аз мисля, че предложението, което направи др. Живков, е правилно, необходимо, то отговаря на интересите на партията, на интересите на народа, на необходимостта да поддържаме стратегическото сътрудничество със Съветския съюз. Мисля че това решение е мъдро и ние трябва да го уважим.”

Андрей Луканов: "Категорично подкрепям предложението на Тодор Живков за оставка. Другари, в живота на всеки обществен организъм има дни и решения, от които за дълго време зависи неговата съдба и неговото бъдеще.

Днес и утре за нас са такива дни и всеки е изправен пред една изключителна отговорност. Ние нямаме право да сгрешим, защото за такива грешки се плаща скъпо. Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двумислие този въпрос трябва да намери решение. Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос. Мисля, че и партията, и народът очакват такова решение. Всяко друго решение, всяка непоследователност може само да усложни обстановката и да обремени политическата атмосфера, да засили негативните настроения. Ако ние твърдим, както току-що направи др. Стоянов, че у нас всичко е наред, че ние се развиваме безкризисно, ще направим фатална грешка.”

Пенчо Кубадински: "Другарят Живков 30 и толкова години води партията и страната по много пътища на възход и ние трябва да му благодарим. Мен напоследък ме тревожат някои неща, които стават в България. В много категории, сред наши партийни членове се създава едно негодувание, едно настроение. Смятам, че една такава нормална промяна ще послужи като отдушник в нашата партия. Иначе може да стигнем до положението, до което искат да ни докарат неформалните групи, които изкараха вече хиляди хора на площада. Трябва да се намерят пътища, докато не сме се разделили от нашия народ, по-млади другари да поемат щафетата и да се умиротвори страната. Защото аз не смятам, че тези неща, които стават, са край. Те са начало. Затова трябва да бъдем достатъчно предвидливи и мъдри и да преценяваме обстановката. Колкото да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, убеден съм, че трябва да стане промяна.

Начо Папазов: "Тодор Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва мъдро и правилно. Обстановката у нас не е никак добра и се налагат промени.”

Добри Джуров: "Обстановката в страната - и в партията, и в икономиката, и в духовната сфера - е изключително сложна, с определени кризисни явления. Международната обстановка също е сложна. Предложението на др. Живков в контекста на тази сложност му прави чест. Това е едно мъдро предложение. Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство. Аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Във връзка с това ми се чини, че не бива да има абсолютно никакво колебание в приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки да се отнесем към неговото дело.”

Георги Йорданов: "Аз мисля, че страната и партията се намират наистина в много сложен етап и от политическата мъдрост на решенията, които ще се вземат от Централния комитет по инициатива на Политбюро, много ще зависи бъдещото развитие на страната. България има име на страна, която се е развивала стабилно. И ако сега намерим такава мъдрост, ние много ще улесним процеса на преустройството, който е един от най-трудните в историческото ни развитие през последните десетилетия. Аз съм дълбоко убеден, че др. Живков е обмислил предложението, което прави, поради което виждам в него мъдрост и политическа целесъобразност. На свой ред смятам, че ние трябва да го приемем. Приемането на това решение трябва да бъде единодушно и цивилизовано. Когато у нас се сменя човек от висок политически или държавен пост, това се превръща в драма и за самия него, и за семейството му, става повод да бъде обсипван с хули и кал.”

Тодор Живков: "Предлагам да се обединим около становището за приемането на оставката ми и да се прекратят разискванията.”

Милко Балев: "Може да има възражения против оставката.”

Димитър Станишев: "Това заседание има изключително принципно значение за по-нататъшната работа на нашата партия. Искам да се присъединя към думите на др. Живков за причините за даване на оставка от поста генерален секретар. Това е постъпка на политически деец, който правилно оценява времето, когато трябва да напусне.”

Емил Христов: "Одобрявам предложението за оставка на Живков.”

Йордан Йотов: "Приемам всички изказани съображения. Една такава промяна ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес.”

Милко Балев: "Аз неслучайно зададох въпроса: "Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това ваше предложение?”

Тодор Живков: "Очевидно съм мислил.”

Милко Балев: "Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос. Преди месеци обсъдихме ваше писмено предложение, по-рано устно в Политбюро, и тогава пак единодушно се обединихме около становището, че не бива да се приема оставката ви или оттеглянето ви, по редица международни и вътрешни съображения. Обстановката сега е сложна. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме някои от тези предложения.

Тодор Живков: "Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос. Значи съм го мислил. В това трябва да бъдете убедени.”

Милко Балев: "Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави.”

Петър Младенов взе думата последен. "Тодор Живков - това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено сега и което сигурно ще се прави дълго време. Аз мисля, че който и да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно. Нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Неговият живот е посветен на революционното дело, на работническата класа, на комунистическата партия, изцяло, от началото на съзнателната му дейност и досега.”

Петър Младенов благодари, че са го предложили за генерален секретар. И пое инициативата и ръководството по организирането на пленума на 10 ноември.

Тодор Живков: "Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава.”

Младенов предложи пленумът да се занимае само с този въпрос, за да не мине освобождаването на Тодор Живков незабелязано, между другото, а точката, свързана с конгреса, да се отложи за един следващ пленум.

Тодор Живков и останалите присъстващи не се съгласиха. Петър Младенов предложи да останат сами (без Живков), за да решат въпросите около пленума. Живков се съгласи като наблегна на това, че Политбюро трябва да излезе на пленума с документ. Джуров уточни какъв да бъде документът: първата част да е свързана с Тодор Живков, а втората - с Петър Младенов. Тодор Живков се съгласи и напусна заседателната зала на Политбюро.

След неговото излизане членовете и кандидат-членовете на Политбюро се договориха кой ще ръководи пленума, кой ще докладва за оставката на Тодор Живков, кой ще предложи новия генерален секретар и какво съдържание да има документът, който ще се предложи от Политбюро, а също преди пленума да се извикат първите секретари на областните комитети на партията и да се информират за оставката на Живков...

***

Така протече заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989 г.

След излизането на Тодор Живков от залата отново се постави въпросът за освобождаването му и като председател на Държавния съвет, но решението не бе взето.

Личеше някаква договорка Георги Атанасов да бъде избран вместо Тодор Живков.

Атанасов си направи отвод и предложи Петър Младенов.

Открито противопоставяне на оставката на Живков имаше от страна на Димитър Стоянов и Милко Балев.

Ясно личеше противопоставянето на Живков на Младенов и Луканов. Той оценяваше, че им липсват държавнически качества. Кандидатурата на Младенов, а зад него на Луканов, не му беше по вкуса.

Може да се каже, че в този момент започна следдесетоноемврийския преврат. Процесът на промяната след 10-и ноември беше оглавен от хора, които нямаха никакво влияние в партията, идваха от паразитиращи министерства на външната търговия и външните работи и МВР.

Основната заслуга за мирния преход не беше на Младенов и Луканов, а на други членове на Политбюро и на самия Живков. Повечето тогавашни членове на Политбюро обаче помислиха, че с това е свършила тяхната мисия. Не разбираха, че най-тежката битка тепърва започва.

Това се изрази още на пленума на 10 ноември, на койтов неговата първа част Живков направи силен доклад. След това бе пристъпено към организационните въпроси и бе съобщено, че той иска да се оттегли.

Някои членове на Политбюро се опитаха да отложат пленума. Настана объркване. Последва бърза почивка и кулоарни комбинации. След почивката беше направено предложение изказванията да бъдат прекратени. Гласуваха "за”.

Живков искаше да му дадат думата.

Георги Атанасов отговори: "Нали гласувахме за прекратяване на изказванията.”

Всичко беше решено.

От тези моменти е и прословутата снимка на Живков, гледащ объркан и неразбиращ присъстващите.

Живков знаеше, че това е краят. И изведнъж разбра, че е изигран напълно.

***

Беше последният. Което ще рече, че беше работил във времето на Сталин, Хрушчов, Брежнев, Черненко, Андропов. Надживя ги. С изключение на един - Горбачов. Според Живков, Горбачов беше единствената му грешка. В първото си голямо интервю с мен в "Строго секретно” след 1990 г. това беше ъгловият камък за неговите оценки: "Горбачов беше предател. Каква пародия на историята и до каква степен един сбъркан човек може да унищожи една велика страна и един велик народ. Това е трагедията на XX век. Една жалка историческа личност. Реформите на Горбачов причиниха идеологически банкрут, делегитимираха системата. Той не разбираше простата истина, че всяка система се нуждае от идеология. Горбачов доведе до дегенериране на кадрите, до деморализиране на обществото, до мафиотски неофеодализъм и до капитализъм в най-уродливото му издание, включително в България.”

На тази тема Живков беше бесен. Не защото е бил лично излъган и унижен, а защото нещо, което е било градено с толкова труд през десетилетия от милиони, беше унищожено от един политически аутсайдер и игнорант.

А Живков не беше аутсайдер. Присъстваше на върха на политиката от 1949 г. до 1989 г. - 40 години. Въпреки всичко, въпреки оспорването му, въпреки волунтаризма и селската му тарикатщина и хитрост, той не допусна трагични грешки. В България нямаше кървавите бунтове на Берлин, Познан и Будапеща, на Пражката пролет, на полската "Солидарност”.

Превратът дойде чак през 1989 г. Но дали беше неизбежен.

Както неговото време, така и той беше авторитарен. Но за разлика от другите оставаше в рамките на политическото приличие, на "правешките параметри”, характерни за цялата ни политическа върхушка след 9 септември. Той не позволи да бъде изграден култ към него както при съседите - Енвер Ходжа, Чаушеску, Тито. Надсмиваше им се. Шегуваше се със себе си. Беше прилежен ученик на съветските лидери, техен добър подражател още от времето на Хрушчов, когото успя да убеди, че се бори с култа към личността на... Червенков. Политически експлоатираше добре българо-руската духовна и историческа близост. И печелеше от нея за България. Това беше силната му страна, която ще сложи печата под историческата оценка в един свят на тотално противопоставяне и глобален конфликт.

Разбираше нуждата от запазване на баланса между националното и интернационалното, между необходимите разходи (материални и човешки) и надеждата за по-добро бъдеще. Това беше неговият народен нюх - да търси баланса и не случайно сам се определяше като "човек от народа".

Трагичното е, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Всичко тръгна в друга посока. Всичко се оказа фалшиво. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални. Силите не достигнаха.

Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани.

Както и илюзиите, че след 10 ноември ще стане нещо по-добро.

Не стана.

Красимир Иванджийски, октомври 2018 г.