Krassimir Ivandjiiski
Home Archive Search Sponsors About us Contact

Translate
Select Language
'20'19'18'17'16'15'14'13'12'11'10'09'08'07'06'05'04'03'02'01'00'99'98
 
User ID
Password

Тема на месеца
50 години контрареволюции - какво означава/ше/ Vatican Incorporated /8/
Продължение от предишния брой
Документация "Строго секретно"

Връщаме се отново към въвличането на България в "стрелбата по Йоан Павел ІІ" което беше една от най-големите атаки срещу НРБ, СССР и социалистическата общност преди 1990 г.

В нея участваха всички основни западни шпионски централи – ЦРУ MI6, френските, италианските, Ватикана, Турция и "Сивите вълци", Израел с Моссад и т.н.

Жертва стана един невинен човек – Сергей Антонов, както и имиджът на НРБ, като, в контекста на онези години, атаката беше преди всичко срещу СССР, заради което избраха България.

След 1990 г. започнахме разработката на цялостната картина на операцията срещу България, която постепенно се попълваше с нови подробности. Нищо чудно, че те бяха забелязани и прехванати, като на Запад послужиха и за основа на няколко книги и филми от хора, които не биха могли по никакъв начин да разполагат с тази информация или да участват в тези процеси.

Но в апокалиптичната България след 1990 г. те не бяха забелязани, защото никой не можеше да ги разбере и защото новите "демократи" трябваше с всички средства да обслужват интересите на онези, които ни въвлякоха в тези история, същите, които организираха и покушението срещу Йоан Павел ІІ /кардинал Карол Войтила/.

Връщаме се отново към тези години, защото те бяха основна част от "Операция цветни контрареволюции" срещу тогавашния световен социализъм и основно средство за дискредитиране на България.

Връщаме се към тези събития, защото продължават да са актуални с активизирането на тероризма в Европа и укриващите се зад него шпионски централи, най-вече октоподът на тероризма Гладио /Gladio/.

***

Когато Албино Лучани /Йоан Павел І/ става ръководител на Римокатолическата църква през август 1978 г., той застана начело на една наистина уникална организация – над 800 милиона души, почти една пета от световното население, гледаха към Лучани като към свой духовен водач.

Близо до Ватикана беше и друга структура, която контролираше не само вярата, но и фискалната политика на Църквата.

Става дума за Vatican Incorporated, която беше и е жизнено важна част от тази структура. Съществуваше в тухли и хоросан.

Рамките на определени философии. Пол Марчинкус от Ватиканската банка беше натоварен с нейното наблюдение.

Всъщност Марчинкус не трябваше да бъде осъждан за това, което може да изглежда като материализъм. Църквата играеше и играе много роли в много страни и имаше нужда от пари. Колко пари е различен въпрос. Какво трябва да се прави с тези пари е друг въпрос. Образование, медицина, храна, подслон – това са някои от резултатите, които произтичат от работата на църквата.

Но липсваше информация колко се придобива и как се придобива. По тези въпроси Ватикана винаги е бил много секретен. Тази тайна породили една от големите неразгадани мистерии в света през 70-те и 80-те години. А именно - колко струва Римокатолическата църква.

В средата на 1970 г., коментирайки статия в швейцарски вестник, който пишеше, че "капиталът на Ватикана може да е между 50 и 55 милиарда швейцарски франка" (13 милиарда долара), L’Osservatore Romano написа: "Това е просто фантастична цифра. В действителност на Светия престол, включително депозити и инвестиции, както в Италия, така и извън Италия, не достига даже една стотна от тази сума."

Това би означавало, че богатството на Ватикана към 22 юли 1970 г. беше 46 милиона лири или 111 милиона долара.

Но първата лъжа в изявлението на вестника на Ватикана беше изключването на активите на Ватиканската банка.

През април 1975 г. Ламберто Фурно от La Stampa попита кардинал Ваньози: "Ако предположа сумата от 300 милиарда лири капитал за петте администрации, ще бъда ли близо до истината?"

Ваньози отговори: "Казвам ви, продуктивната патримония на Светия престол в Италия и по света е по-малко от една четвърт от сумата, която споменавате."

Ако това беше вярно, на 1 април 1975 г. "производителното богатство" на Светия престол, с изключение на Ватиканската банка, беше по-ниско от 75 милиарда лири или приблизително 113 милиона долара.

Една единствена администрация – Извънредният отдел на администрацията на патримонията на Светия престол /APSA/ се третираше като централна банка от Световната банка, Международния валутен фонд и Банката на международните разплащания в Базел. Всяка година персоналът на Базел публикува годишни данни, които показват какво централните банки в света са депозирали или взели назаем от други банки в групата на десетте. Техните данни за 1975 г. сочеха, че Ватикана е имал 120 милиона долара на депозит в чуждестранни банки и че по уникален начин Ватикана беше единствената банка в целия свят, която беше в такава позиция. А това беше само една администрация в рамките на Ватикана. И за да се установи цялото, трябваше да се добавят много други материални активи.

Подобно на Рим, богатството на Ватикана не е изградено за един ден. То има своите корени още през ІV век, когато римският император Константин преминава към християнството и дава колосално богатство на тогавашния папа Силвестър І. Така той създаде първия богат папа.

Претенцията на католическата вяра за уникалност е валидна и днес. Това е единствената религиозна организация в света, която има за седалище независима държава – град Ватикана, който е закон за себе си. Със 108,7 декара той е по-малък от голф игрищата по света, колкото парк Сейнт Джеймс в Лондон и приблизително една осма от централния парк в Ню Йорк. Разходката около Ватикана отнема около час, но да се брои богатството на Ватикана, ще отнеме по-дълго време.

Съвременното богатство на Ватикана се основава на щедростта на Бенито Мусолини. Латеранският договор, който правителството му сключи с Ватикана през 1929 г., даде на Римокатолическата църква различни гаранции и мерки за защита.

Светият престол получи признания като суверенна държава. Тя беше освободена от данъци, както за своите имоти, така и за своите граждани, освободена от плащане на мито върху вносни стоки. Тя имаше дипломатически имунитет и съпътстващи привилегии за своите собствени дипломати и тези, акредитирани към нея външни сили. Мусолини гарантираше въвеждането на католическото религиозно преподаване във всички държавни гимназии и цялата институция на брака беше поставена под закона, който изключва развода. Ползите за Ватикана бяха много. Не на последно място и финансовите.

Член първи. Италия се задължаваше да плати на Светия престол при ратифицирането на Договора сумата от 750 милиона лири и да предаде едновременно консолидирани 5 на сто държавни облигации на приносителя за номиналната стойност от един милиард лири. При обменния курс от 1929 г. този пакет представляваше 81 милиона долара. Еквивалентната цифра за 1984 г. беше приблизително 500 милиона долара.

Vatican Incorporated беше в бизнеса.

Папа Пий ХІ създаде на 7 юни 1929 г. Специалната администрация. Той назначи за ръководител на Департамента мирянина Бернардино Ногара. Освен че разполагаше с много милиони долари, с които да играе, Ногара имаше още един много важен актив. Сто години по-рано Римокатолическата църква напълно беше се отказала от позицията си за отпускане на пари и беше променила значението на думата лихварство.

В класическия смисъл лихварството означава всички печалби от заемане на пари. Това беше ерес до 1830 г. Но с любезното съдействие на Римокатолическата църква, днес лихварството означава само заемане на пари при прекомерни лихвени проценти.

Ногара беше член на благочестиво римокатолическо семейство. Трима от братята му станаха свещеници, друг стана директор на Ватиканския музей. Но приносът на Бернардино Ногара по всякакви стандарти беше най-голям.

Роден в Белано, близо до езерото Комо, през 1870 г., той постигна ранен успех като минералог в Турция. През 1912 г. играеше водеща роля в мирния договор между Италия и Турция. През 1919 г. отново беше член на италианската делегация, която договаряше мирния договор между Италия, Франция, Великобритания и Германия. Впоследствие работеше от името на италианското правителство като делегат на Banca Commerciale в Истанбул.

Когато папа Пий ХVІ потърси човек, способен да администрира плодовете на Латеранския договор, се насочи към Ногара.

Ногара не беше склонен да приеме работата и го направи чак когато папа Пий VІ се съгласи на определени условия. Ногара не искаше да бъде ограничаван от някакви традиционни възгледи, които Църквата все още имаше за печеленето на пари. Основните правила, на които настояваше Ногара, бяха следните:

1. Всяка инвестиция, която ще направи, трябва да бъде напълно свободна от всякакви религиозни или доктринални "съображения".

2. Ще бъде свободен да инвестира ватикански средства навсякъде по света.

Папата се съгласи и отвори вратите за валутните спекулации и за играта на фондовата борса, включително закупуване на акции в компании, чиито продукти не отговаряха на римокатолическото учение. Бомби, танкове, пистолети и контрацептиви може да бъдат осъдени от амвона, но акциите, които Ногара купи за Ватикана в компании, произвеждащи тези иделия, помогнаха за попълването на касите на Свети Петър.

Ногара играеше на пазара на златото и фючърсите. Той купи Italgas, единственият доставчик на газ в много градове на Италия и постави в борда му от името на Ватикана Франческо Пачели. Братът на Пачели стана след време следващият папа (Пий ХІІ). Правилото стана "ако в борда има Пачели, шест към четири принадлежи на Ватикана".

Сред банките, които попаднаха под влияние и контрол на Ватикана чрез покупките на Ногара, бяха Banco di Roma, Banco di Santo Spirito и Cassa di Risparmio di Roma. Когато Banco di Roma заплаши да вземе голяма сума пари от Ватикана, Ногара убеди Мусолини да поеме до голяма степен безполезните ценни книжа на банката и да ги прехвърли на правителствена холдингова компания IRI. Мусолини се съгласи Ватикана да му възстанови сумата не по текущата пазарна стойност на ценните книжа, която на практика беше нулева, а по първоначалната им покупна цена. IRI плати на Banco di Roma над 630 милиона долара. Загубата беше отписана от италианската хазна.

Голяма част от спекулациите на които Ногара се отдаде от името на Ватикана, със сигурност противоречеше на канона и на Гражданското право, но тъй като негов клиент беше папата, който не задаваше въпроси, Ногара не беше обезпокоен от подобни неща.

Използвайки капитала на Ватикана, Ногара придобиваше значителни или контролиращи акции в компания след компания. След като се сдобиваше с компанията, той рядко седеше в Управителния съвет, като предпочете да назначи един от доверените ватикански елити, който да се грижи за интересите на Църквата.

Тримата племенници на Пий ХІІ, принцове Карло, Маркантонио и Джулио Пачели, бяха сред вътрешния елит, чиито имена започнаха да се появяват като директори в непрекъснато нарастващ списък с компании. Това бяха църковните "uomini di fiducia" – хората на доверие.

Осъзнавайки неизбежността на Втората световна война, Ногара премести част от активите, с които разполагаше, в злато – купи злато на стойност 26,8 милиона долара за 35 долара за унция. По-късно той продаде стойност на 5 милиона долара на свободния пазар. Печалбата от продажбата е била над 26,8 милиона долара. Спекулациите му със злато продължаваха през целия му контрол над Vatican Incorporated.

През 1933 г. Vatican Incorporated отново демонстрираше способността си да преговаря успешно с фашистките правителства. Конкордатът от 1929 г. с Мусолини беше последван от конкордата между Светия престол и Райха на Хитлер.

Адвокат Франческо Пачели беше една от ключовите фигури в споразумението "Мусолини"; брат му – кардинал Евгенио Пачели,

/бъдещият Пий ХІІ/, имаше водеща роля като държавен секретар на Ватикана при сключването на договор с нацистка Германия.

Хитлер виждаше много потенциални ползи в договора, не на последно място и фактът, че Пачели, човек, който вече проявява изразени пронацистки нагласи, може да се окаже полезен съюзник в наближаващата световна война. Оценката на Хитлер беше точна. Въпреки огромния натиск, папа Пий ХІІ отказа да отлъчи Хитлер или Мусолини.

В резултат на това френските епископи подкрепиха Франция, а германските епископи подкрепиха Германия. Той беше папата, който отказа да осъди нацистката инвазия в Полша, тъй като каза: "Не можем да забравим, че в Райха има четиридесет милиона католици".

За Ватикана един от основните активи, произтичащи от сделката с Хитлер, беше потвърждението на Kirchensteuer – църковен данък. Това беше държавен данък, който все още се приспада при всички получатели на заплати в Германия. Човек може да се откаже, като се откаже от религията. Този данък представлява между 8 и 10 на сто от данъка върху дохода, събиран от германското правителство. Парите се предават на протестантската и католическата църква.

Значително суми, получени от този данък, започнаха да постъпват към Ватикана в годините, непосредствено преди Втората световна война. Потокът продължаваше през цялата война - 100 милиона долара например през 1943 г.

Във Ватикана Ногара накара германските приходи да работят заедно с другите валути, които се наливаха.

На 27 юни 1942 г. папа Пий ХІІ реши да вкара и друга част от Ватикана в съвременния свят и в зоната на Ногара. Той промени името на Администрацията на религиозните произведения в Институт за религиозни дела – IOR. Промяната не се появи на първите страници на световните вестници; те бяха по-скоро заети с Втората световна война.

IOR, или Ватиканската банка, както е известна на всички, се роди.

Vatican Incorporated роди копеле.

Ногара взе да чете подробно условията на Латеранския договор, особено клаузи 29, 30 и 31 от Конкордата. Те третираха освобождаването от данъци и с образуването на нови, освободени от данъци "църковни корпорации", над които италианската държава нямаше да има контрол. Започнаха интересни дискусии относно значението на израза "църковни корпорации". Разсеян от другите събития по онова време, Мусолини възприе либерално мнение. На 31 декември 1942 г. финансовото министерство на италианското правителство издаде циркуляр, в който заяви, че Светият престол е освободен от плащането на данъка върху дивидентите за акции.

Циркулярът посочваше различните организации в рамките на Светия престол, които бяха освободени от данъка. Списъкът беше дълъг и включваше Специалната администрация и Ватиканската банка. Човекът, когото Ногара избра да контролира Ватиканската банка, беше отец, по-късно кардинал, Алберто ди Жорио. Той вече функционираше като помощник на Ногара в Специалната администрация, като запази тази длъжност и пое ролята на първи секретар-президент на Ватиканската банка. Освен контролните участия в много банки извън Ватикана, Ногара сега имаше две вътрешни банки, с които да играе.

Използвайки ума си за задачата да увеличи парите на Ватикана, Ногара вървеше нагоре.

Пипалата на Vatican Incorporated се разпространиха по целия свят – Ротшилди от Париж и Лондон правеха бизнес с Ватикана от начлото на ХІХ век

С Ногара бизнесът рязко се увеличи – Credit Suisse, Hambros, Morgan Guarantee, The Bankers Trust Company of New York, Chase Manhattan и Continental Bank of Illinois.

Освен в банките, Ногара придобиваше за Ватикана контролни дялове в компании в застраховането, стоманата, финансирането, брашното и спагетите, машинната промишленост, цимента и недвижимите имоти.

Societa Generale Immobiliare е най-старата строителна компания в Италия. Чрез собствеността си върху строителната фирма SOGENE, Ватикана придоби собственост върху Рим-Хилтън; Italo Americana Nuovi Alberghi; Ambrosiani – Милано; Compagnia Italiana Alberghi Cavalieri и др. Това са големите хотели в Италия. Списъкът на основните сгради и промишлени компании, които също са собственост на Ватикана беше много по-дълъг.

Във Франция построиха огромен блок от офиси и магазини на 90 Avenue de Champs Elysees, друг на 61 Rue de Ponthieu и друг на 6 Rue de Berry.

В Канада притежаваха най-високия небостъргач в света – борсовата кула, разположена в Монреал – кулата Порт Роял, блок с 224 апартамента, огромен жилищен район в Гринсдейл, Монреал.

В САЩ разполагаха с пет огромни жилищни блока във Вашингтон, включително хотел Уотъргейт, а в Ню Йорк жилищна зона от 277 декара, разположена в залива Ойстър.

В Мексико те притежаваха цял сателитен град на Мексико Сити – Lomas Verdes.

Този списък с имоти в никакъв случай не беше изчерпателен. Ногара купи дялове в General Motors, Shell, Gulf Oil, General Electric, Bethlehem Steel, IBM и TWA. Ако акциите се движеха, а те се движеха нагоре, това бяха хора като Ногара, които създадоха движението.

Въпреки че Ногара се пенсионира през 1954 г., той продължаваше да дава на Ватикана уникалните си финансови съвети чак до смъртта си през 1958 г. Този човек, получил паметен епитаф от кардинал Спелман от Ню Йорк. "След Исус Христос най-голямото нещо, което се случи на Католическата църква, беше Бернардино Ногара."

Започвайки само с 80 милиона долара Ногара беше създал Vatican Incorporated. Със "стотинките" на верните плюс лирите от Мусолини и дойче марките на Хитлер, той предаде на своите наследници огромен набор от финансови интереси и инструменти на стойност най-малко 500 милиона долара, контролирани от Специалната администрация, 650 милиона долара – контролирани от Обикновения отдел /APSA/ и активи във Ватиканската банка надвишаващи 940 милиона долара, като годината печалба от банката бяха средно 40 милиона долара и отиваха директно за папата.

От капиталистическа гледна точка каузата на Ногара за делото на Римокатолическата църква имаше невероятен успех. Но, погледнато в светлината на евангелията, това беше невъобразимо бедствие. Христовият викарий беше станал шеф на Управителен съвет.

Четири години след смъртта на Ногара – през 1958 г., Ватиканът спешно се нуждаеше от неговата експертиза. Италианското правителство повиши данъчното облагане на дивидентите.

Това, което последва, имаше пряко отношение към поредицата от бедствия за Ватикана, включително проникването на мафията, финансовия хаос, последвалите убийства и опити за убийства, в това число на Йоан Павел ІІ /Карол Войтила/.

Това щеше да започне през 1968 г. Може би неслучайно по същото време започваха събитията в Полша и ЧССР. Във всеки списък от годините, които се смятаха за най-лоши в историята на Църквата, 1968 г. беше близо до върха. Това беше годината на Humanae Vitae.

Беше и годината, в която Горилата и Акулата – както бяха наричани, бяха пуснати в двете банки на Ватикана.

Горилата беше Пол Марчинкус – човекът на ЦРУ.

Акулата беше Микеле Синдона – човекът на мафията.

Съчетанието им доведе до техния контрол върху финансите на Ватикана.

Бенджамин Франклин казваше: "В този свят има само две сигурни неща – смъртта и данъците". Малцина бяха онези, които се опитваха да оспорват това твърдение. Сред тях бяха мъжете, които контролираха финансите на Ватикана.

През декември 1962 г. италианското правителство прие законодателство, облагащо печалбата от дяловите дивиденти. Първоначално данъкът беше определен на 15 на сто. След това тръгна по пътя на всички данъци и се удвои.

Първоначално Ватикана не възрази срещу плащането на данъка. Поне не публично. Но, по дипломатически път той съобщи на италианското правителство, че: "в духа на нашия Конкордат и като се има предвид Законът от 2 октомври 1942 г. би било желателно да се предостави благоприятно третиране на Светия престол".

Започнаха преговори.

Тайното писмо на държавния секретар на Ватикана, кардинал Чиконяни, до италианския посланик при Светия престол, Бартоломео Миньоне, описваше подробно какво точно трябва да бъде "благоприятното третиране" – освобождаване от данъци на дълъг списък на отделите, включително, разбира се, двете банки на Ватикана – Специалната администрация и IOR. Ватиканът искаше да играе на пазара, но да не плаща за тази привилегия.

Правителството на християндемократите, подкрепяно от Ватикана, докосна челото си, целуна папския пръстен и се съгласи с молбата на Ватикана. Но, когато това правителство на малцинството падна, за да бъде заменено от християндемократа Алдо Моро с коалиция от християнски демократи и социалисти, постът на финансовия министър отиде при социалиста Роберто Тремелони и той отказа да одобри това, което очевидно беше незаконно споразумение, сключено от неговия предшественик, освен това, без да бъде ратифицирано от Парламента. И, още по-важно, направено осем дни след подаването на оставка на предишното правителство.

Алдо Моро, изправен пред опасността финансовият министър да подаде оставка от една страна, и от друга – пред натиска на Ватикана, потърси компромис. Моро помоли Ватикана да представи декларация за дяловите си участия като прелюдия за тяхното изключение. Премиерът смяташе, че италианската нация трябва да знае колко пари ще загуби. Ватиканът отказа да разкрие подробностите и гръмко съобщи, че е "суверенна държава", т.е. експлоатираната държава не можеше да знае колко е експлоатирана.

Правителствата идваха и си отиваха. Въпросът се обсъждаше от време на време и в италианския парламент. По едно време, през 1964 г. Ватиканът посочи колко далеч е отишъл от Христос – "моето царство не е от тази земя", и до каква степен е възприел учението на Бернардино Ногара: "Увеличете размера на вашата компания, защото фискален контрол от страна на правителството да стане по-силен".

"Компанията" беше Vatican Incorporated, а "правителството" – онези нещастници зад Тибър, които бяха длъжни да толерират офшорното данъчно убежище насред Рим, т.е. Ватикана.

През юни 1964 г., когато Алдо Моро отново дойде на власт, "Църквата на бедните" заплашва да срине цялата италианска икономика. По време на преговорите ватиканските служители казаха на италианското правителство, че ако не е по тяхному, ще изхвърлят на пазара всяка акция, която притежават в Италия.

Избраха добре момента. Италианският фондов пазар преминаваше през лош период, акциите падаха всеки ден. Внезапно пускането на пазара на огромните акции на Ватикана щяха да унищожат цялата италианска икономика.

Италианското правителство, изправено пред тази реалност, капитулира.

През октомври 1964 г. беше изготвен законопроект, който щеше да ратифицира незаконното споразумение.

Но проектозаконът никога не беше поставен пред Парламента, защото правителствата се сриваха по-бързо, отколкото различни финансови министри можеха да открият какво е в техните таблици.

Междувременно Ватикана продължи да се ползва от данъчно изключение. Не беше плащал данъци върху акциите си от април 1963 г.

През 1967 г. италианската преса, по-специално лявата Press, преминава към атаката. Искаха да знаят защо. Те също така искаха да знаят и колко акции притежава Ватикана в страната им. Цифрите започнаха да летят. Те варираха от оценки за стойността на инвестицията на Ватикана в италианската фондова борса от 160 милиона долара до 2,4 милиарда долара.

През март 1967 г. тогавашният италиански финансов министър Луиджи Прети хвърли някаква официална светлина върху акциите на Ватикана в италия. Неговата разбивка показа, че най-големият ватикански инвеститор е банката на Ватикана IOR, следвана от ватиканската Специална администрация.

В крайна сметка Италия реши да съобщи на Ватикана – Римокатолическата църква в италия поне трябва да даде на Цезара това, което е негово.

През януари 1968 г. още едно временно правителство – на Джовани Леоне, заяви, че в края на годината Ватикана ще трябва да плати. С коментари, че инвестициите му са стимул за италианската икономика Ватикана се съгласи – но по типичен за него начин. Подобно на затворника на подсъдимата скамейка, признат за виновен, той поиска време да плати на малки вноски.

Цялата афера имаше злощастни резултати за Ватикана. Всички в Италия вече знаеха, че "Църквата на бедните" има много големи инвестиции, които произвеждат милиони долари годишна печалба.

Широкият портфейл показваше ужасен капитализъм. Тогавашният папа Павел VІ имаше проблем.

Мъжете, към които се обърна за решение бяха Горилата и Акулата.

Горилата беше Пол Марчинкус.

Акулата беше Микеле Синдона.

Продължение в следващия брой.


You have read 1 of your 30 free articles this month.
Subscribe to gain access to the Strogo Sekretno issues.

Subscribers please enter your username and password above.

 Issue 295, March 2020
Каква евро-чакалня бе?
Започна поредната и присъща на българската политическа и икономическа сцена дискусия – дали да се излиза от валутния бор...
    Босфор №2 ще промени геополитиката на Европа
Каналът Истанбул – т.е. Босфор № 2, ще промени геополитиката на Балканите и Европа. Ще се строи алтернативната морска на...

 



 

 
"Строго секретно" излиза от 1991г. Вестникът е уникално издание за кулисите на висшата политика, геополитиката, шпионажа, финансовите престъпления, конспирацията, невероятното, трагичното и смешното.
Strogo Sekretno is the home for the highest politics, geopolitics, geo-economics, world crisis, weapons, intelligence, financial crimes...
(c) 1991-2020, Strogosekretno.com, All Rights Reserved
Contents may not be reproduces in whole or in part without permission of publisher. Information presented in Strogo Sekretno may or may not represent the views of Strogo Sekretno, its staff, or its advertisers.
Strogo Sekretno assume no responsibility for the reliability of advertisements presented in the newspaper. Strogo Sekretno respects the privacy of our subscribers. Our subscriber mailing list is not available for sale or sharing.
Reprint permission: contact@strogosekretno.com