Тема на месеца

Следя с интерес и симпатия посланията на папа Франциск за слагане на край на всички войни, терористични атаки и страданията по света, както и за ликвидиране на колосалното социално неравенство, опрощаване на дълговете на най-бедните държави и т. н.

Впечатление направи и последното му послание: "Ние сме в грях, ние сме като "човешки прилепи", които се движат през нощта. По-лесно е да живеем на тъмно, тъй като светлината ни показва онова, което не искаме да видим..."

Дали с тези думи Франциск не иска да ни подскаже какво се случва в момента зад световната сцена.

Ето защо продължаваме нашата поредица с убеждението, че тя ще е полезна и за Ватикана в разкриване на някои процеси и техните причини от близкото минало.

Връщаме се отново и към въвличането на България в "стрелбата по Йоан Павел ІІ", което беше една от най-големите атаки срещу НРБ, СССР и социалистическата общност преди 1990 г.

В нея участваха всички основни западни шпионски централи – ЦРУ, MI6, френските, италианските, Ватикана, Турция и "Сивите вълци", Израел с Моссад и т.н.

Жертва стана един невинен човек – Сергей Антонов, както и имиджът на НРБ, като, в контекста на онези години, атаката беше преди всичко срещу СССР, заради което избраха България.

Но в апокалиптичната България след 1990 г. те не бяха забелязани, защото никой не можеше да ги разбере и защото новите "демократи" трябваше с всички средства да обслужват интересите на онези, които ни въвлякоха в тази история, същите, които организираха и покушението срещу Йоан Павел ІІ /кардинал Карол Войтила/.

Връщаме се отново към тези години, защото те бяха основна част от "Операция цветни контрареволюции" срещу световен социализъм и основно средство за дискредитиране на България.

Връщаме се към тези събития, защото продължават да са актуални с активизирането на тероризма в Европа и укриващите се зад него шпионски централи, най-вече октоподът на тероризма Гладио /Gladio/.

***

През 1963 г. Роберто Калви създаде люксембургска компания, наречена Compendium. името по-късно беше променено на Banco Ambrosiano Holdings SA. Запомнете това име. Тази компания беше основен камък в схемите на Калви. Милиони евродолари бяха предназначени да преминат през тази люксембургска холдингова компания. Броят на банките по света, които даваха пари директно на тази малка компания беше над 250. Сумата надхвърляше 450 милиона долара, които по онова време бяха колосална сума.

Империята на Рицаря, т.е. на Калви, бързо нарастваше. Още в началото на 60-те години Banco Ambrosiano придоби Banca del Gottardo в Лугано, Швейцария. Това стана основният тръбопровод за пране на пари от мафията след разпадането на Amincor на Синдона в Цюрих.

Други чуждестранни активи трябваше да ги последват. Един от тях беше именно Banco Ambrosiano Overseas Ltd., Nassau. Този клон на Бахамския данъчен рай беше основан през 1971 г и от създаването си неговият борд на директорите беше епископ Пол Марчинкус.

Първоначално се наричаше Cisalpine Overseas Bank, за да отклони любопитството на финансовата полиция на Италия.

Печалбите, които се насочваха към касите на Ватиканската банка, растяха пропорционално на империята на Калви. По същество Banco Ambrosiano – от Милано, и Ватиканската банка бяха свързани. Много от най-важните операции бяха техни съвместни операции. Причината, заради която Калви нарушаваше закона, беше помощта, оказвана му от Ватиканската банка.

По този начин, когато на 19 ноември 1976 г. Калви пожела да придобие 53,3% от Banco Mercantile SA от Флоренция, покупката беше извършена от името на Ватиканската банка. Фактът, че Ватикана не разполагаше с адекватни средства за плащане на акциите, беше преодолян чрез кредитирането на 17 декември 1976 г. на Ватиканската банка с 8 милиарда лири.

На следващото лято, на 29 юни 1977 г., Giammei изкупи акциите обратно от Ватиканската банка чрез Commerciale от Милано. Докато акциите следваха този змийски път, те претърпяха поне на хартия, драматично увеличение на цените си.

На 30 юни 1977 г. акциите бяха продадени от Credito Commerciale на Immobiliare XX Settembre SA, която беше контролирана от Калви.

На хартия Ватиканската банка реализира печалба от 7 724 378 100 лири, тъй като цената на акциите беше по-висока. Но реалността беше, че Калви плати на Ватиканската банка 800 милиона лири за привилегията да използва тяхното име и съоръжения.

Ватиканската банка, разположена в независимата държава Ватикана, беше извън обсега на италианските банкови инспектори. Като продаде акциите, които вече бяха два пъти над първоначалната изкупна цена, Калви увеличи стойността /на хартия/ на Banco Mercantile и открадна 7 724 378 100 лири, разбира се без онези, които даде на Ватиканската банка. Впоследствие Калви продаде акциите си на миланската конкурентка – Анна Бономи, за 33 милиарда лири.

С тясното и непрекъснато сътрудничество на Ватиканската банка, Калви танцуваше през италианските закони. Отново и отново.

Това, което папа Павел VІ с помощта на Калви, Марчинкус и Синдона създаде, беше бомба със закъснител, която продължаваше да цъка до септември 1978 г.

Между 1974 г. и 1978 г. акциите на Ambrosiano продължаваха да падат, но финансовата къща Suprafin придоби над 15 на сто от банката.

Suprafin беше официално собственост на две лихтенщайнски компании – Teclefin и Imparfin. На теория те бяха технически собственост на Ватиканската банка. Това беше на теория. На практика обаче Suprafin беше собственост на Калви. Следователно, с пълното знание на Ватиканската банка, той подкрепяше пазарната стойност на акциите на Ambrosiano чрез масови покупки – напълно незаконна дейност. Парите за финансиране на измамата идваха от международни заеми, предоставени на дъщерното дружество в Люксембург и от банката майка в Милано.

Ватиканската банка получаваше огромни годишни плащания за предоставяне на съоръженията на Калви за неговата гигантска международна измама. Тези пари се плащаха по различни начини.

Всички ватикански депозити в банки Ambrosiano получаваха лихвени плащания поне с 1 процент по-високи от останалите вложители.

Друг метод беше Ambrosiano да "купува" акции от Ватикана. На хартия Ватиканската банка продаваше пакет акции на панамска компания на цена с 50 на сто повече, отколкото струваха акциите. Но акциите никога не напуснаха портфейла на Ватикана, а банката, която контролираше Марчинкус беше с милиони долари по-добре. Панамската компания, обикновено с капитал от само няколко хиляди долара, заемаше милиони от Banco Ambrosiano – Насау, където Марчинкус беше директор. Клонът в Насау щеше да получи заеми първоначално от люксембургската компания, която от своя страна беше взела пари назаем от международни банки.

Калви се надяваше, че цената на акциите на Banco Ambrosiano в крайна сметка ще се вдигне, за да може да се отърве от тях. До 1978 г. той вървеше по острието на бръснача, но сякаш цялата тази операция не му беше достатъчна, за да го държи буден през нощта, и той трябваше да се бори с проблемите с прането на пари от мафията. И постоянните искания, отправяни от ложата P-2 за пари. Това включваше по-нататъшно присвояване. Той страдаше и от изнудването на Микеле Синдона.

Докато Рицарят – Калви, беше зает с присвояване на милиони долари, за да поддържа измамно цената на акциите на Ambrosiano. Акулата – Синдона, също действаше. Личо Джели продължаваше да плаща за ангажимента на Синдона към P-2. Когато прокуратурата в Милано подаде молба за екстрадицията на Акулата през януари 1975 г., американските съдебни органи поискаха повече информация, включително снимка на Синдона. Министерството на правосъдието в Рим отговори, че не може да се справи с превода, въпреки че имаха един от най-големите преводачески отдели в Италия. Американското посолство в Рим заяви, че не знае за искането за екстрадиция. Личо Джели имаше приятели на много места.

Междувременно Синдона живееше в луксозния си апартамент в хотел Pierre в Ню Йорк. Той нае адвокатската кантора на Ричард Никсън / Джон Мичъл, за да му помогне да се бори срещу екстрадицията. И отхвърли италианските проблеми, когато беше разпитан от репортери.

Докато беше осъден в Милано на три години и половина лишаване от свобода, признат за виновен по 23 обвинения за присвояване на 10 милиона лири, той учеше студентите от Колумбийския университет в САЩ.

Синдона работеше сериозно. Той организира редица срещи на американската мафия, Коза Ностра и сицилианската мафия и се опита да убеди тях и Личо Джели, че трябва да организират отделянето на Сицилия от Италия. Преди това, през 1972 г., участваше в "Бял преврат" – заговорът за превземане на Италия. Но мафията беше скептична, а Джели презрителен. Той нарече идеята "луда" и каза на Синдона, че отцепването на Сицилия може да се случи само с подкрепата на военните и неполитическите членове на P-2.

През септември 1976 г. италианските власти най-накрая успяха да арестуват Синдона в Ню Йорк. Това беше първият значителен пробив, който постигнаха в дългата битка за екстрадицията му. Синдона изрази изненада, че "САЩ избраха сега, около две години след като фалшивите обвинения бяха повдигнати срещу мен в Италия, за да започнат тези екстрадиционни процедури. Искам да подчертая, че обвиненията бяха повдигнати в Италия въз основа на никакво разследване и са неверни".

Впоследствие той беше освободен под гаранция от 3 милиона долара, но към 1977 г. примката най-накрая започва да се затяга. Федералното голямо жури започна разследване на предполагаемите нарушения от страна на Синдона, свързани с краха на банката Franklin.

Синдона използваше всички "оръжия", с които разполагаше Кармело Спагньоло, председател на отделение на Върховния съд в Рим, който положи клетва, свидетелстваща, че обвиненията срещу Синдона са "комунистически заговор".

Освен това той се закле, че Синдона е голям защитник на работническата класа, че хората, разследващи Синдона в Италия, са некомпетентни и са контролирани от политически преследвачи. Той посъветва съда в САЩ, че много членове на италианската съдебна система са леви екстремисти и че ако Акулата бъде върнат в Италия, ще бъде убит. Кармело Спагньоло беше член на P-2.

Личо Джели също се закле с показание в полза на Синдона. Той отбеляза, че самият е бил обвинен, че е агент на ЦРУ; началник на аржентинския отряд на смъртта; представител на португалските тайни служби; координатор на гръцките, чилийските и западногерманските тайни служби; шеф на международното движение на подземния фашизъм и т.н.

Той не направи опит да отрече тези твърдения и ги приписа на "възхода на комунистическата сила в Италия". След клетвата продължи да изтъква, че "комунистическото влияние вече е достигнало до някои сектори на правителството, особено в Министерството на правосъдието, където през последните пет години имаше политическа промяна от центъра към центъра крайно ляво". Джели твърдеше, че поради "инфилтрация на левицата" Синдона няма да получи справедлив процес в Италия и вероятно ще бъде убит. И продължи: "Омразата на комунистите към Микеле Синдона се дължи на факта, че той е антикомунист и че винаги е бил благосклонен към системата на свободните предприятия в демократична Италия."

На 13 ноември 1977 г. Синдона показа своята версия на системата за свободните предприятия в демократична Италия. Планираното изнудване на Калви се активира и в Милано започнаха да се появяват плакати и памфлети. Те обвиняваха Калви в измама, износ на валута, фалшифициране на сметки, присвояване, укриване на данъци. Цитираха се тайни номера на банкови сметки в Швейцария, принадлежащи на Калви. Подробно се разкриваха незаконни сделки с мафията. Стана по-интересно да се четат стените на Милано, отколкото Corriere della Sera.

Синдона, който организираше това показване на мръсното бельо на Калви, беше стигнал до извода, че като член на P-2 Калви не проявяваше достатъчно интерес към проблемите на Акулата.

Синдона се обърна към Личо Джели, който се съгласи, че Калви трябва да даде "съществен принос" в раклата на Синдона. Джели се подложи за посредник между двамата си масонски приятели. Това гарантираше, че двамата ще плащат на Джели комисионна.

И Калви бръкна отново в джоба си. Половин милион долара Калви плати в Banco del Gottardo през април 1978 г. на сметката на Синдона.

Същата седмица – през април 1978 г., в която Синдона получи половин милион долара, служители от Банката на Италия, които от няколко години следяха Banco Ambrosiano и Роберто Калви, влязоха в банката със сила. Дванадесетте мъже бяха внимателно избрани от Паоло Бафи и неговия старши колега Марио Сарчинели. Мъжът, избран да ръководи инспекцията, беше Джулио Падалино. За нещастие на Калви, Падалино беше некорумпиран.

Атаката с плакатите на Синдона беше ухапване от бълха в сравнение с проблемите, пред които беше изправен Калви. Новините за мащабното разследване изтекоха в света на бизнеса в Милано. Цената на акциите на Ambrosiano падна още повече, принуждавайки Калви да отклони още повече пари, за да държи цената им. Ахилесовата пета беше Suprafin. Ако банковите инспектори откриеха истината за Suprafin, тогава крахът на Banco Ambrosiano и ареста на Калви ставаха неизбежни и екстрадирането на Синдона би се превърнало в проста операция. И двамата мъже щяха да загубят всичко, включително свободата си, ако инспекторите успееха да решат пъзела Suprafin.

Единствената надежда и за двамата беше епископ Марчинкус. Когато инспеторите от Банката на Италия попитаха генералния директор на Ambrosiano Карло Олджати, който притежаваше Suprafin, той им каза, че тя е собственост на Instituto per le Opere di Religione, т.е. Ватиканската банка.

Банковите инспектори продължиха да проучват лабиринта от покупки на акции, трансфери, кръстосани преводи, обратно изкупуване, паркиране. Но бяха силно ограничени от италианския закон.

Все пак инспекторите установиха, че Suprafin беше създадена в Милано през ноември 1971 г. от двама от най-близките сътрудници на Калви – Вахан Пасаргиклян, който към момента на разследването през 1978 г. беше станал управляващ директор на Banca Cattolica, и Дженаро Занфагна. Ревизията продължаваше. Внимателният анализ на текущите сметки на Suprafin убеди инспекторите, че компанията наистина е собственост на Banco Ambrosiano, а не на Ватикана.

Уверен, че е блокирал банковото разследване в потенциално най-уязвимият му район, Калви финализира подготовката за пътуване до Южна Америка със съпругата си Клара, планирано да бъде част от "бизнеса".

В Южна Америка Калви започна да се отпуска. Но тогава папа Павел VІ почина. Телефонните линии между хотелския апартамент на Калви в Буенос Айрес и различни части на Италия бяха постоянно заети. Когато чу името на новия папа Албино Лучани, Калви беше шокиран. На практика всеки от останалите 110 кардинали би бил за предпочитане.

Калви беше наясно, че Лучани отива в Рим да си върне контрола над банката. Той също осъзнаваше, че Лучани е човек с огромна репутация, с лично достойнство и непримиримост към машинациите. От Буенос Айрес Калви се обади да се продадат част от акциите в банката, която притежаваше Suprafin. През първите три седмици на септември 1978 г. "разтовариха" 350 000 акции.

Тогава Калви чу новината, от която се страхуваше най-много. Дните на епископ Марчинкус бяха преброени. Ако Марчинкус си отиде, разкриването на измамата беше неизбежно. Марчинкус му беше казал по телефона след избора на Лучани: "Нещата ще се различават. Този папа е съвсем различен човек."

Това беше истина.

Албино Лучани беше много сериозна заплаха, както за Микеле Синдона, така и за Роберто Калви. Новият папа представляваше голяма заплаха и за епископ Пол Марчинкус – главата на Ватиканската банка.

Меннини и Де Стробел също бяха заложили главите си с писмото за Suprafin. И двамата бяха замесени в престъпните действия на Синдона и Калви. Vatican Incorporated беше изминала дълъг път, откакто Мусолини й даде своя тласък през 1929 г.

През септември 1978 г. Албино Лучани – Йоан Павел І, застана начело на многонационална корпорация и докато гледаше през прозорците на апартамента си на третия етаж, този човек мислеше за Църквата, бедните и имаше задача, която беше също толкова върховна, колкото и неговата позиция.

Vatican Incorporated трябваше да бъде разрушен.

Това беше за печелене на пари.

Администрацията на Патримонията на Светия Престол (APSA), с нейния президент Кардинал Виьо и секретар монсеньор Антонети управляваше цялото богатство на различните конгрегации, трибунали и служби. Само в Рим това възлизаше на над 5000 апартамента, давани под наем. През 1979 г. брутните му активи бяха над 1 милиард долара.

Ватиканската банка, която управляваше Марчинкус, имаше активи от над 1 милиард долара. Годишните й печалби до 1978 г. бяха над 120 милиона долара; 85 процента отиваха директно при папата, да ги използва както сметне за добре. Броят на текущите сметки беше над 11 000. При условията, при които Банката беше създадена от Пий ХІІ по време на Втората световна война, тези сметки би трябвало да принадлежат на религиозни ордени и религиозни институти.

Когато Албино Лучани стана папа, само 1047 от тях принадлежаха на религиозни ордени и институти, 312 на енории и 290 на епархии. Останалите 9351 бяха собственост на дипломати, прелати и "привилегировани граждани", като значителен брой от тази последна категория дори не бяха италиански граждани. Други сметки бяха на водещи политици и големи индустриалци. Много от титулярите на сметките използваха банката като канал, по който незаконно изнасяха валута от Италия. Всички направени депозити не подлежаха на данъчно облагане.

Двата отдела на APSA и Ватиканската банка бяха основните проблеми на Албино Лучани, които трябваше да бъдат преодолени, преди Църквата да се върне към ранния си християнски произход. Имаше и много други, не на последно място и богатството, придобито през вековете, включително съкровищата на изкуството.

Vatican Incorporated, подобно на всички многонационални компании, не беше небрежен към изкуството – Караваджо, Рафаел, Фарнезе, Джентиле да Фабриано, Аполон в Белведере и Торсо, картините на Леонардо да Винчи, скулптурите на Бернини, Сикстинската капела с нейното величие – последно решение от микеланджелог класифицира всичко това като непродуктивни активи.

Какво би почувствал Христос, ако се върнеше на Земята през септември 1978 г., за да види Ватикана? Какво би почувствал човекът, който заяви: "Моето царство не е от тази земя", ако се беше разхождал из отделите на APSA с екипите чиновници и анализатори, всеки експерт в своята област, следейки минута по минута колебанията на акциите, ценните книжа и инвестициите, които APSA притежаваше по целия свят?

Какво би казал човекът, който сравни трудността на богатия човек да влезе в Царството небесно с камила, минаваща през иглено ухо, за последните котировки на фондовите борси на Лондон, Уол стрийт, Цюрих, Милано, Монреал и Токио?

Какво би казал човекът, който каза "Благословени са бедните" за годишната печалба от продажбата на ватикански марки с печалба над 1 милион долара.

Какво би било мнението му за подаянията, отиващи директно при папата – между 15 и 20 милиона долара годишно?

Какво би почувствал основателят на вярата пред нейното извращение?

Въпросът, разбира се, е риторичен. Ако Христос се беше върнал на Земята през септември 1978 г., нямаше да стигне даже до вратите на Ватиканската банка. Щеше да бъде арестуван на портата Света Анна и предаден на италианските власти. Той никога нямаше да научи за Vatican Incorporated, многонационалния конгломерат, който се захранваше от много посоки с огромни суми от САЩ и Западна Германия.

Лучани застана пред чудовище, създадено от Бернардино Ногара до 1978 г., което се самогенерираше.

Когато кардиналите избраха Албино Лучани за папа в онзи горещ августовски ден на 1978 г., те поставиха един честен, свят, и напълно некорумпиран папа срещу Vatican Incorporated. Съдбата му беше решена само за 30 дни.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ