'24 | '23 | '22 | '21 | '20 | '19 | '18 | '17 | '16 |
'15 | '14 | '13 | '12 | '11 | '10 | '09 | '08 | '07 |
'06 | '05 | '04 | '03 | '02 | '01 | '00 | '99 | '98 |
НЛО и генезисът на човечеството
Документация "Строго секретно"
На 8 юни 2020 г. списанието Nature Astronomy публикува резултатите от проучването, събрано от мисията Касини – междупланетна автоматична станция, пусната в средата на 90-те години към Сатурн.
Според данните, събрани от спътника и за голяма изненада на учените, Титан, най-голямата от луните на Сатурн, се отдалечава от него със скорост 4 инча (11 сантиметра) годишно. Това е 100 пъти по-бързо, отколкото астрономите мислеха по-рано.
Новината сега се обсъжда широко в научния свят, тъй като никой няма обяснение какво се случва. Планетата и нейните сателити представляват идеална механична система, в която няма триене и следователно движението, според теорията, трябва да продължи неопределено време – със същата скорост, по същата орбита.
Подобен механичен парадокс се случва и с Луната, която се отдалечава от Земята с 4 сантиметра годишно, което е известно от много време.
Опитвайки се интерпретират това чудо, астрономите измислиха теория за "приливното ускорение", според която Луната се ускорява чрез въртенето на Земята. Но, ако приемем, че "приливно ускорение" съществува, то би трябвало да работи глобално. По-специално – със звездите, които, според теорията, са или течни, или газообразни. Това е особено вярно за сдвоените звездни системи, където разстоянието между звездите е сравнимо с техния размер, а скоростта на движене на веществото е сравнима със скоростта на светлината.
Например пулсарите правят 700 оборота в секунда, въртят се като турбини и се движат по орбита със скорост от стотици километри в секунда. На теория "приливното ускорение" би трябвало да ги разпръсне по различни краища на галактиката, но това не се случва и звездите падат една върху друга, тъй като "приливното ускорение" може само да забавя, но не и да ускорява.
С планетите се случва по същия начин, следователно, Луната трябва да се забави и да губи орбита. Освен това в Слънчевата система има известно количество вещество от слънчевия вятър. Веществото не е плътно, но все пак забавя МКС и станцията трябва постоянно да се ускорява.
Въз основа на изложеното е очевидно, че теорията за "приливното ускорение" не работи и трябва да има някаква друга причина за миграцията на Титан от Сатурн.
Причините може да са много, но единствената реална причина за "бягството" на Титан е появата в близост до Сатурн на огромна маса, която дърпа Титан към себе си. Например – черна дупка или неутронна звезда.
Ако това е така, можем да предположим, че когато тази хипотетична черна дупка /неутронна звезда/ се приближи и до нас, на първо място тя ще отвлече Луната, ускорявайки нейното отдалечаване, сто пъти. Какво ни заплашва?
В теоретичната механика съществува теорема на Междинната ос, известна като "ефект на Джанибеков". Същността й се свежда до това, че когато едно тяло се върти с три главни инерционни моменти, въртенето около втората главна инерционна ос е нестабилно. Земята не е перфектно балансирана топка, така че на теория трябва да променя оста на въртене, ако не няколко пъти в минута, то веднъж на няколко години. Но това не се случва, защото Земята има Луна, която, балансира системата. Следователно, ако Нибиру, или нещо друго леко издърпа Луната от орбита, Земята ще се преобърне.
Що се отнася до Нибиру, в интернет се появи "нещо кръгло", близо до Слънцето, което е огромно, т.е. малко по-малко от Юпитер. Плътността му е неизвестна, но съдейки по близостта му до Слънцето, определено не е газов гигант, а се състои от твърди скали и следователно неговата маса е няколко пъти, а може би и порядък по-голям от масата на Юпитер. Но какво е това? Нибиру? Или нейният спътник?
Нямаме отговор на този въпрос, въпреки че, ако спекулираме, това нещо прилича на масивния спътник на Нибиру, който се смята, че е отговорен за 47-дневния цикъл на земетресенията.
Самата Нибиру вероятно е или черна дупка, или неутронна звезда, чийто диаметър е около 2 километра.
Друго обяснение могат да бъдат шумерските митове за Нибиру, според които Нибиру не е просто планета, а планета, превърната в космически кораб. В резултат на това там, където започва йоносферата на Земята, при Нибиру е разположен купол от златни йони, който по някакъв начин защитава планетата и предотвратява изтичането на топлина, когато Нибиру е далеч от една или друга звезда.
Тъй като златните йони от този купол непрекъснато се изпаряват, "нубирийците" са принудени постоянно да добавят злато в купола си, което "отглеждат" на Земята. И, ако Нибиру има такъв купол, той вероятно по някакъв начин поглъща светлината и Нибиру е слабо видима. Обясненията за "лошата видимост" може да са различи, но при всяко от тях Нибиру почти не се вижда.
...- БРИКС: Тектонични промени по линията Изток – Запад
- Какви са основните причини за войната на САЩ , Англия и Израел в Украйна
- Апокалипсис е на 90 секунди от командата „ядрен пуск“
- Курската криза – защо и какво след нея.
- Глобалният воден дефицит става фактор на реалната геополитика
- Голямата сензация: Първичната вода на планетата е възобновяем неограничен ресурс
Issue 301, Sept. 2020 |
За кислорода в организма В организма, наситен с кислород, не се развиват паразити, вируси, бактерии и гъбички.Отто Варбург, немски химик, носител... ⇨ |
Нови странни "кръгове на полето" На 23 юли 2020 г. на терена в Уилтшир се появи по-различна и странна фигура, която шокира местните изследователи на фено... ⇨ |