За съвременна България няма и много години няма да има по-важно и определящо събитие от 10 ноември 1989 г. /пленумът на ЦК на БКП/ или по-точно от 9 ноември 1989 г. /т. е. заседанието на Политбюро на ЦК на БКП/, когато Тодор Живков подаде оставка/.

Така се случи, че и на мен се падна да обяснявам причините, довели до тези дати и последвалата ги национална катастрофа, която днес е около нас.

Заради това ще си позволя няколко думи за моето позициониране в тях, защото и до днес анализите на вътрешните и външни причини за разгрома на България след 1990 г. са дефицитни и защото бяха написани нелепости и глупости от аутсайдери, сополанковци, провокатори, "журналисти", реститути, някои хора от предишната върхушка, някакви "архитекти на прехода", които изопачават и замъгляват картината. И защото продължаваме да търсим отговорите на въпросите, както и в другите бивши социалистически страни, които изчезнаха заедно с НР България почти по едно и също време – в края на 1989 г.

Важният момент за България преди 31 години беше заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г., на което Тодор Живков подаде оставка.

Интересно защо цели 30 години никой друг не се сети да разговаря с един от най-важните свидетели и участници в онези и много други събития – дългогодишният стенограф на секретното деловодство на Политбюро, покойната вече, за съжаление, Мария Иванджийска-Далекова. Съвпадението в имената не е случайно. Мария Далекова е сестра на баща ми – Иван Иванджийски, /който беше със смъртна и доживотна присъда преди 9-ти септември 1944 г./, която знаеше за партията, ЦК, Секретариата и Политбюро не по-малко от самия Живков, и която от 60-е години беше стенографката на Политбюро, включително и на заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989 г.

Няколко думи за баща ми – Иван Иванджийски, доживотен политзатворник в Плевенския затвор, в началото, в най-голямата килия на фашистка България – "Абисиния", а след това в килия с Трайчо Костов.

Неведнъж в миналото съм писал, че истинската съпротива преди 9 септември беше пратена в затворите, където се знаеше най-добре кой какъв е в съпротивата извън затворите. Може би заради това отношенията на баща ми с Тодор Живков не бяха добри преди и след 1956 г. Баща ми пострада и ни напусна само на 49 години, със сигурност не само заради лошото здраве от затворите.

Може би заради това и аз напуснах дипломатическата и външнотърговска кариера и стигнах до "Работническо дело" през 1974 г. по лично настояване на Георги Боков.

Всъщност въпросите около миналото на Живков станаха ясни още с появата на неговото досие отпреди 9 септември на бюрото на Руси Христозов, първият министър на МВР, в резултат на което Христозов стана набързо директор на шоколадената фабрика. Не е ясно и до днес защо Хрушчов през 1956 г. избра Живков.

Споменах за "Дело", който беше и ще остане най-големият вестник в историята на България.

В "Дело" към мен беше СССР и целият социализъм, в т.ч. Китай, КНДР, Румъния, Югославия и цялата социалистическа интеграция, като имах достъп до секретните документи не само на Варшавския договор, но и на Съвета за икономическа взаимопомощ – Изпълкома, и различните комисии.

Пишех и уводните статии на официоза, които имаха директивен характер. Другият икономист на вестника, но по вътрешната тематика, беше починалият неотдавна Колю Колев, който търсеше 1 милиард по телевизията, докато аз търсех милиарди извън България, защото от 17-те години работа в Международния отдел /бях и последният негов шеф през 1991 г./ 10 години бях кореспондент в Централна Европа, а след това за цяла Африка. Повтарям – бях единственият кореспондент на централен партиен орган от целия Варшавски договор за цяла Африка през 1985 – 1990 г. "Правда", "Трибуна люди", "Руде право", "Нойес Дойчланд", "Непсабатшаг" ме последваха или въобще не се показаха.

Ще припомня, че след 1990 г. Африка беше основният фронт на политическия и идеологически сблъсък, а не Европа, Азия или Латинска Америка. А когато бях в София, "големите началници" – Живков, Станко Тодоров, Гриша Филипов, Милко Балев, Владимир Бонев и др. искаха аз да пътувам с тях по света, като специален пратеник на "Работническо дело" в това число и най-сложните визити или конгреси в ПНР, ЧССР, Румъния, Куба, Етиопия, Йемен и др.

Спирам се на тези неща и на тези години и като обяснение защо след 1990 г. "перестройчиците" – начело с Луканов и Пирински, направиха всичко възможно да ме отстранят от "Дело" и докараха недоразумението Продев с неговите "мили хора".

Направиха ми обаче услуга, създадох "Строго секретно", който днес е единственият вестник в Европа четен в 193 държави.

Може би това беше и една от причините, заради които след преврата на 10 ноември 1989 г., както Живков, така и почти всички други членове на Политбюро и Секретариата – Джуров, Балев /чрез неговия съветник Минчо Драганов/, Димитър Стоянов, Кубадински, Георги Йорданов, Йотов и др. искаха да се срещнат с мен или не отказаха да изложат своята версия за процесите преди и след 10 ноември.

Живков искаше да му помагам да напише мемоарите си. Отклоних. Всъщност мемоарите на Живков (особено в международната част) написа Христо Малеев (бившият шеф на Международния отдел на ЦК на БКП).

Отказах на Живков (заради споменати лични мотиви), но това не ми пречи да оценя голямата картина за периода на НР България след 1944 г., която беше еднозначна – това е най-успешният период в развитието на нацията и държавата за цялата история на България, и че след 1990 г. настъпи най-страшната катастрофа в историята на нацията и държавата, от която имаме минимални шансове да излезем. Същото се отнася и за икономиката и геополитиката.

Вероятно разбирате, че горните редове са само малка част от голямата картина, особено в периода ноември – декември 1989 г. Вероятно заради това на мен се падна да напиша и първото голямо интервю на Тодор живков от домашния му арест на улица "Секвоя" през 1995 г., което публикувах в "Строго секретно" и което стана ъглов камък за оценките му: "Горбачов беше предател. Каква пародия на историята и до каква степен един сбъркан човек може да унищожи една велика страна и един велик народ. Това е трагедията на ХХ век. Една жалка историческа личност. Реформите на Горбачов причиниха идеологически банкрут, делегитимираха системата. Той не разбираше простата истина, че всяка система се нуждае от идеология. Горбачов доведе до дегенериране на кадрите, до деморализиране на обществото, до мафиотски неофеодализъм и до капитализъм в най-уродливото му издание, включително в България." т.е. социализмът не рухна, защото беше изчерпан, а защото беше унищожен отвътре и предаден отгоре.