Спорт

Скандалите около последната лятна олимпиада в Токио започнаха далеч преди нейното откриване.

Първият въпрос беше дали игрите въобще трябва да се състоят след отлагането им от 2020 г. Въпреки всеобщата съпротива те все пак се състояха,

независимо от това, че заради новата ковид-вълна властите на Япония обявиха национално бедствено положение.

Срещу олимпиадата се обявиха над 84 на сто от японците, 40 процента искаха игрите отново да бъдат отложени за 2022 г. или за далечното бъдеще, а 43 процента настояваха игрите въобще да бъдат анулирани.

От другата страна на този конфликт беше Международният олимпийски комитет – МОК. Почти никой не знаеше, че властите на МОК принудиха спортистите да подпишат преди Токио нещо като декларации, съдържащи освобождаване на МОК от каквато и да било отговорност за фаталната организация или, по-точно, за липсата на каквато и да е организация на игрите: "Заявявам, че участвам в игрите на собствен риск и собствена отговорност, което обхваща… сериозни увреждания на тялото или смърт, свързани с потенциалните заплахи за здравето, като например Ковид-19."

Никой не се вълнуваше, че стадионите и трибуните за първи път в историята са празни и че няма никакъв "празник" на цялото човечество.

Имайки предвид, че 75 на сто от приходите на МОК идват от правата на телевизионните предавания е ясно защо журналисти като мен, които са наблюдавали 20 олимпиади написаха: "МОК получава в конкурса за алчност златен медал, среброто отива за американския TV-концерн NBC, а японските организатори на олимпиадата печелят бронза. Тяхната отговорност да поставят своите интереси над кризата с общественото здраве е главната тема на тези инвалидни игри".

Заради това в няколко броя на "Строго секретно" ще възобновя нашата поредица отпреди години под заглавието "Бардакът на пет колела" с основни теми:

• политизирането на олимпиадите и класациите;
• отдавна изчезналата идея за масовост на спорта;
• парите и игрите;
• допингът и спорта;
• джендърите и извращенията в спорта;
• правото на МОК да включва без одобрение на сесията каквито поиска видове спорт и съответно да изключва;
• какво става с българския спорт
• докога "бардакът на пет колела ще продължи да се търкаля".

Споменах, че първите ми активни спомени за олимпиадите са още от 1952 г. Така че сегашната "Токио 2020" беше вероятно 20-ата поред, която имах възможност да следя.

От онези ранни години имам и други спомени. Например, как в средата на 50-те години с други деца чакахме с часове на някогашните червени сгуриени кортове на ЦДНА, защото този клуб имаше само няколко ракети и 50-ина топки и трябваше да чакаме ред за първите уроци по тенис. Но чакахме, защото искахме да спортуваме.

След това, отново в ЦСКА, минах през футбола и детския волейбол, чийто първи треньор беше Митко Захариев, след това през волейбола при юношите на Левски на "Веслец", където треньор беше Гигов…

Това беше масовият спорт. Спортът в провинцията и училищата беше по-силен от известните клубни отбори, които оттам черпеха таланти и сила за всички спортове.

Така се изграждаше правилната пирамида на масовия спорт. Такива като мен бяха стотици хиляди. Някои продължиха професионално в спорта, други останаха любители, но завинаги масови спортисти, от моето и следващите поколения до 1990 г.

По-късно избрах интелектуалната кариера, но отново бях първият български политически журналист, който започна да пише в официоза за недолюбвания до 80-те години по политически причини у нас тенис на корт. Гонехме топките с Евгени Раданов, който пък редовно ме биеше. Споменавам го, защото Евгени беше личната охрана на Петър Младенов на стълбите пред Народното събрание, когато приписаха на Младенов думите за "танковете", които той въобще не беше казал. Но интригантът с приписването беше Андрей Луканов, който съчини някаква касета и т.н. /към тази история ще се върна в бъдеще/.

Вероятно вече се сещате, че този увод е увертюра към тоталния ни провал в олимпийския и масовия спорт след 1990 г.

Защото позорът на българския спорт започна след 1990 г., когато ни набутаха в система, която унищожи всичко – промишлеността, селското стопанство, науката, образованието, интелекта и затънахме в блатото на грабежа, измамите, простотията и самозаблудите, че "не ни достигна съвсем малко", че "бяхме на косъм", че "нямахме късмет".

Или че спортистите имат нужда от психолози. Какви психолози, бе? Защо нашите предишни олимпийски участници и шампиони даже не бяха чували тази дума, но въпреки това държаха малка България няколко десетилетия в първата десетка на най-олимпийските нации на планетата. Защо те нямаха нужда от психолози, пресаташета, имиджмейкъри? Защо започнаха да взимат допинг чак когато другите ги бяха изпреварили с 15 години?

Отговорът е прост – защото техният допинг беше преди всичко патриотизмът. Те се бореха, тичаха, вдигаха, хвърляха, стреляха, ритаха и така нататък, за България.

А защо днес този патриотизъм го няма?

Защото що се отнася до спортистите, те нямат голям избор – или славата и парите, или тяхната липса. Избират първото заедно с допинга, абортите, преливането на кръв, пиенето на урина от бременни жени и т.н.

Залогът е огромен. Медал в леката атлетика гарантира стартове в платените международни състезания. Най-добрите подписват договори с производителите на екипи, дават на заем физиономиите си на рекламните агенции.

Заради това организирането и провеждането на игрите е поверено на други хора, събрани в една компания, наречена Международен олимпийски комитет (МОК). Толкова лъжи и измами на едно място не могат да се срещнат даже в български парламент.

Именно от МОК започва голямата илюзия.

Да се върнем към историята…

Благородната надпревара си остана лична илюзия на барон дьо Кубертен, бащата на съвременните олимпиади.

Петте олимпийски кръга, считани за древни символи, "открити" в каменния блок в Делфи от Лин и Грей Пул, в действителност бяха издълбани чак през 1936 г. за нуждите на филма на Лени Рифенстал "Олимп".

Олимпийският огън също няма нищо общо с "античната традиция", въпреки че преди всяка олимпиада няколко гръцки жени, облечени в туники, тържествено го палят на Олимп.

За първи път огънят беше използван като символ на игрите в Амстердам през 1928 г., а предаването на огъня с факли в щафета беше стартирано в нацистка Германия на олимпиадата в Берлин през 1936 г. Самите факли идваха от фабриките на Круп, който преди и по време на войната беше основен производител на оръжие за Хитлер.

Маратонското бягане, което днес е кулминацията на всяка олимпиада, въобще не е присъствало в древността. Но беше включен в канона за съвременните състезания в памет на войника, който през 490 г. преди новата ера е отнесъл от Маратон до Атина вестта за победата на гръцките войски над персите, след което е умрял от изтощение.

Чак до 724 г. преди новата ера игрите са продължавали само един ден и са се състояли само от една дисциплина – бягане на разстояние един стадион, т.е. по-малко от 200 метра. Постепенно са се удължавали и разраствали, докато стигнали до пет дни с такива дисциплини като бокс, борба, надбягване с колесници, панкратион (съчетание на бокса и борбата), къси и дълги бягания, и петобой.

Бегачите са се състезавали на правоъгълна писта. Първият овален стадион се е появил 500 г. преди новата ера в Коринг.

Олимпиада са наричали не самото спортно събитие, а периодът между състезанията, които са се провеждали на всеки четири години.

Идеята за игрите беше възродена през ХIX век от група ентусиасти на класическата култура – Евангелос Запас, Антониос Викелас и барон Пиер дьо Кубертен.

Първата съвременна олимпиада беше проведена през 1896 г. на стадиона Панатинайкос в Атина (наричан Калимармаро, т.е. красив мрамор), благодарение на Кубертен, който, ако днес можеше да види олимпиадите, щеше не само да се обърне, но и да излезе от гроба.

Наследник на Кубертен беше също барон – Анри дьо Байле-Латур, и продължител на великите идеи. "Болшевиките са извън човечеството, докато съм председател на МОК техният флаг няма да бъде вдигнат на нашия пилон."

Сталин, за да си го върне на барона, организира Червената спартакиада, която беше контрата на олимпиадата в Амстердам през 1928 г.

Хитлер разбираше значението на олимпийската идея, въпреки че в началото твърдеше, че е измислица на евреите и масоните. Но Х-ата олимпиада в Берлин през 1936 г. беше първата истинска, което се дължеше на факта, че за първи път тя беше предавана по телевизията, която беше измислена от американците и използвана от д-р Гьобелс. В Берлин трябваше да се докаже превъзходството на бялата раса. Герой стана негърът Джеси Оуенс от САЩ.

От името на хитлеристка Германия в МОК участваше граф Карл Ритер фон Халт, който по-късно стана министър на спорта на Третия райх и член на NSDAP и SA. Именно той уреди с някой си Евъри Бръндейдж (тогавашен редови член на МОК, американец с висок ранг в масонската ложа) позволение за изрисуването на петте олимпийски кръга върху хитлеристките подводници.

След това граф фон Халт, заедно със същия Бръндейдж, уредиха следващите игри през 1940 г. да се състоят в столицата на другия член на оста – Токио. Той твърдеше, че игрите в Берлин са помогнали много за укрепването на световния мир и международното разбирателство. Граф Халт беше член на МОК чак до 1964 г., докато в Токио най-накрая се състоя олимпиадата. Тогава умря.

Не умря обаче масонът Бръндейдж, който беше шеф на МОК през 1952-1972 г. През 1966 г. в Комитета беше приет и един испанец – маркиз Хуан Антонио Самаранч, който беше банкер, през 50-те години – губернатор на Барцелона, преди това – член на фашисткия режим на Франко.

Когато членовете на МОК взимаха подкупи от градовете, борещи се за домакинство на игрите, Самаранч "не знаеше нищо за това".

Така стигаме до съвременния МОК или по-точно каква шашма е този Международен олимпийски комитет МОК? Кой ги е избрал или сам се избира и кооптира?

МОК е една от най-загадъчните, да не кажем смешни, международни структури. Членове на МОК не са олимпийските комитети на страните-участнички. Членовете на МОК са не повече от 115, от които 70 въобще не са свързани с определена дейност, 15 члена са действащи спортисти, 15 члена представляват международните спортни федерации или техните асоциации и само 15 члена представляват националните олимпийски комитети или техните асоциации.

Членовете на МОК са негови представители в своите страни, а не са делегати в МОК на тези страни.

Започвайки от 2003 г. членовете на МОК могат да се избират за 8 години с възможност за преизбиране. Но да се стане член на МОК вече е много трудно. Създадена беше така наречената Комисия по номинация, т.е. "отдел кадри", където трябва да постъпват предложенията от международните федерации, националните олимпийски комитети, техните обединения или от действащи членове на МОК. Комисията прави предложения на Изпълкома, който ги изучава и чак тогава предлага на сесията на МОК да приеме един или друг кандидат.

Това означава, че никой не избира членовете на МОК. Те са кооптирани, т.е. въвеждат в своя състав от самите членове на МОК.

Какъв е текущият състав на МОК? От неговите членове една трета са аристократи, останалите са милионери или приобщени.

От какво се хранят? Единственият източник на финансиране на МОК е частният сектор. Голяма част от средствата идват от телевизионни компании и спонсори, предимно спортните фирми.

Към 2015 г. доходите на МОК бяха: от продажба на правата на предаване на олимпийските игри – 53 процента от общия обем, от спонсори – 34 процента, от продажба на билети – 11 процента, от лицензиране – 2 процента.

Печалбата на МОК за 2015 г. беше 4,4 милиарда долара. Достатъчно да се нахранят стотици гладни "аристократи". И, разбира се, да изпълняват политически поръчки. И, тъй като все пак става дума за спорт, трябваше да има медали и класации.

И именно тук започна политическото деградиране на игрите – летни и зимни, което достигна своя връх сега в Токио.

Заради политиката някъде преди 30 години споменатият МОК промени системата за изчисляване на класациите на олимпийските отбори.

Преди 1990 г., т.е. при СССР и социалистическите страни, се смяташе така: 6 точки – за злато, 5 точки – за сребро, 4 точки – за бронз, 3 точки – за 4-то място, 2 точки – за 5-то място, и 1 точка – за шесто място.

Това беше справедлива система. Тя показваше не само истинското състояние на спортните отбори, но беше и важно отражение на масовостта на спорта в отделните страни.

Но тя имаше само един "недостатък". При тази система често печелеха класирането отборите на СССР, на ГДР, на Куба и други соцстрани. Това бяха и годините на огромните олимпийски успехи на НР България.

Американците не можеха да печелят по тази система.

Всъщност маневрите около Олимпийските игри започнаха някъде в началото на 60-те години на ХХ век. СССР започна редовно да изтласква САЩ от първото място в отборното класиране. По онова време САЩ и СССР придаваха голямо значение на конкуренцията на социалните им системи. Включително и на спортната арена. И въпросът се изкачи на политическо равнище.

САЩ трябваше да направят нещо. И измислиха. И някъде в средата на 60-те години чрез тяхната клиентела в МОК и олимпийските структури предприеха редица мерки за "коригиране на ситуацията".

1. Броят на медалите по видовете спортове беше ревизиран. Например в гимнастиката, в която спортистите на СССР по онова време бяха силни, намалиха броя на дисциплините и съответно на медалите. А в плуването, където САЩ бяха лидер, увеличиха броя на дистанциите и дисциплините, и на някои други подобни места.

2. Въведени бяха нови видове спортове, с които освен в САЩ, никой не се занимава. И продължават. Последният, който си спомням беше скуош. (Или искаха да го въведат?). В същото време категорично отказваха да въведат самбо, в което спортистите от СССР и соцстраните бяха водещи.

3. Преструктурираха състезателния график така, че онези спортове, в които Западът и САЩ водеха, да са в първите дни на игрите. А в които СССР и соцстраните водеха – да се играят в края на игрите.

Графиците бяха пренаредени с пропагандна цел. През първата седмица на Олимпиадата всички американски медии съобщаваха за "смазващата победа на спортистите от свободния свят" над "империята на злото". А от втората седмица сухо съобщаваха броя на точките, спечелени от всички отбори, докато на финала за победата на СССР въобще забравяха да съобщят.

Разбира се, и соцпропагандата работеше – "социализмът за пореден път доказа своето превъзходство за следващите 4 години".

4. САЩ въведоха почти свободен и безплатен принцип за набиране на олимпийския си отбор, позволявайки на чуждестранни спортисти да бъдат приемани. За да могат да купуват спортни таланти от цял свят.

5. Измислиха и нови правила за допинга. Оказа се, че допинг-тестове се събират от всички. Но се обявяват избирателно и че тестовете за допинг се съхраняват в продължение на 6 години. И могат да бъдат представени по всяко време през тези 6 години. Или може да не бъдат представени. Значи, ако е необходимо, може да бъде отстранен или оставен даден спортист в националния отбор и в бъдещата олимпиада.

За допинг се счита всяко лекарство, дори потискащо кашлицата, което се приема без разрешението на лекар, сертифициран от WADA. А ако има такова разрешение ,тогава всяко лекарство не се счита за допинг. По този начин повечето олимпийски отбори днес са съставени предимно от "смъртноболни хора", приемащи с разрешението на WADA животоспасяващи лекарства.

Що се отнася до допинга, в САЩ са най-силните концерни и фармацевтичните продукти, за които се харчат милиарди долари, които или не са включени в списъка на забранените препарати или не са откривани с методи, одобрени от Олимпийския антидопингов комитет.

6. Когато и горните мерки не даваха резултат (това се случваше често), тогава САЩ се захванаха за статистиката. Например отборът с най-много златни медали да бъде обявен за победител. А не по общ брой медали или по споменатата в началото точкова система, която е най-обективна.

Това доведе и до скандалите с класирането в Токио, особено между САЩ и Китай, и между Русия и Великобритания (виж таблицата).

Продължение в следващите броеве.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ