По принцип юбилеите след 70 години не се отбелязват. Това е суета. Но в случая ще си позволя поне заради съчетанието в заглавието "Красимир Иванджийски – на 75 години, от които 50 години журналист, от които 30 години издател на "Строго секретно".

Тъй като съм в информационната война над 50 години мога да си позволя и оценката, че такова съчетание в европейските и световната журналистика и публицистика не е имало през последното 50 години и едва ли ще има, имайки предвид коренната промяна на информацията към дигитализиране. А думата "журналистика" предполага преди всичко написано на хартия, което остава завинаги, а не плещене на глупости по телевизора и микрофона.

На второ място, отбелязвам тази годишнина заради едно послание отпреди 21 години от Вангелия /Ванга/, която ми възложи доста важна мисия. /Ще го публикуваме в следващия брой./

Думата мисия е доста претенциозна. Използвам по-скоро думата "съдба". А както е известно не ние избираме съдбата, а тя ни избира.

Възможностите ни за маневри са ограничени и в крайна сметка се стига до отговора на въпроса как човек възприема и използва своята скромна роля в този свят.

Така че моите 75 години не са автоадорация, а обратното – опит да покажа днешните сложни времена във версия за възрастни.

Животът ми, както на всички българи на подобна възраст, премина на два етапа: от 1944 г. до 1990 г., и след 1990 г. – до днес. /Онези които се интересуват от моето CV могат да го прочетат на strogosekretno.com/.

Тъй като бях свидетел и участник в тези времена, ще напомня, че паметта ни още не е умряла, че бяхме едновременно и актьори в най-големия исторически успех на България и българите през 1944-1990 г. в които се формирахме като нация и национален интерес, геополитика, икономика, идеология и съюзничество, и търсехме своите пътища през живота. И никой няма право да рецензира нашата автобиография, особено днешните игноранти, шарлатани, криминалисти и примитиви.

С моите 75 години бях част от тези процеси, на които съм се спирал и в миналото. Ще ги припомня.

Роден съм през 1947 г. Родословното ми дърво и по двете линии е проследено 8-10 поколения назад, т.е. повече отколкото на британската кралица Елизабет.

Родът по бащина линия идва от днешно Априлци.

Прадядо ми по бащина линия е участвал в Новоселското въстание. Дядо ми – по бащина линия, е бил емигрант в САЩ до 1922 г., миньор, предприемач, военен ветеран. Американците му плащаха пенсия до 1945 г. След това я присвоиха, типично по американски.

Дядо ми по майчина линия е гърмял във Врачанско във въстанието от 1923 г. Като деца с брат ми – Васко, намерихме пушките на тавана и щяхме да се изпозастреляме.

Баща ми преди 9 септември 1944 г. е бил политзатворник в Плевенския с доживотна присъда, предписана му от татенцето на мадридския гастрольор Симеон Борисов. В една килия с Трайчо Костов. В затвора "вътре" добре са знаели кой какъв е "отвън". Всъщност, истинската антифашистка съпротива беше пратена за по-сигурно в затворите, а външната, както се оказа по-късно, беше манипулирана. Може би заради това бях и доста сложните отношения между баща ми /който след 9-ти беше в съветническата група по културата на Вълко Червенков/ и Тодор Живков /и неговата съветническа група/. Това обаче не пречеше на Живков, вече като домашен затворник на "Секвоя", да ме вика да поговорим за различни неща, в това число и за интервюто, в което определих от негово име Горбачов като "предател и шарлатанин". Оказа се истина.

Майка ми беше журналист и кадровик в БТА още по времето, когато "агенцията" беше в 3 стаички в къщата срещу Народното събрание и аз като малко дете /майка ми нямаше къде да ни оставя/ разнасях ролките на леличките с двата телекса. Оттогава мога да се пиша "журналист".

Но детството ни в следвоенна унищожена София беше невероятно – "бедно и гладно, но весело". Живеехме в центъра на София на "Толбухин", след това в стария "Лозенец". Растяхме с брат ми на улицата и по едно време една от бившите секретарки на Георги Димитров искаше да ни осинови.

Завърших английска гимназия с други подобни на мен отрочета на "високопоставени другари". За съжаление някои от тях вече ги няма, което ме подсеща, че трябва да напиша повече за онзи период на България.

По онова време нямаше наркотици, заради което спортувахме свирепо. Не бяхме чували за транссексуалността и "джендер"-остта и гонехме девойките. И те ни гонеха.

Но се и учехме.

Завърших висше образование във Варшава /Полша/ в елитната по онова време в СИВ Висша икономическа школа – международни икономически и всякакви други отношения. Оттогава имам дипломи, които се признават навсякъде по света. Дисертацията ми беше "България и Общият пазар". Обърнете внимание – това беше през 1971 г. И още тогава, на 30 странички написах, че евентуалното ни влизане някога в ЕС ще бъде тотална катастрофа. Познах. Същото се отнасяше и за НАТО.

Споменавам Полша /онази Полша нямаше нищо общо с днешна Полша/, защото по онова време в споменатата висша школа бяха поставени основите на геополитиката и геоикономиката в цялата социалистическа общност, за разлика от другите твърде идеологизирани науки и предмети.

Това бяха 60-те невероятни години на Европа.

На Изток – за социализъм с човешко лице, на Запад – за капитализъм с човешко лице. И тук, и там със сигурност бяхме най-силното поколение в съвременната история на Европа. Така става след големите войни. Още тогава имах възможност да пътувам в цяла Европа – и на Изток, и на Запад, и познавам Европа като джоба си.

Като студент работех на конвейера на "Волво" в Гьотеборг, Швеция, и се досетих, че капитализмът, даже социалдемократическият, не е съвсем хуманен.

По същото време почти живеехме в Москва. Баща ми беше един от първите, които завършиха кинодраматургия във ВГИК – Москва. Така че познавах СССР /и по-късно като журналист/ също като джоба си.

По-късно опознах като двата си джоба цяла Африка, Северна и Централна Америка и т.н.

Като млад човек работех в Министерството на външната търговия, отдел "СИВ". Отделът беше строго секретен, за да не разбере Западът по какви цени купувахме нефта и газа от СССР. По цените на доматите и чушките, още повече, че 90 на сто от националния доход на България минаваше през външната търговия, интегрирането и координацията на народностопанските планове.

Войниклъкът изкарах като военен журналист в "Народна армия". Завиждаше ми цялата армия, а тя по онова време беше най-сериозната на Балканите.

След това, през 1975 г., Георги Боков лично ме взе в "Работническо дело". Готвех се за друга кариера – дипломат, външен търговец. Но на честването на неговата 50-годишнина той ме дръпна настрана и каза: "Ела при мен и ще станеш сериозен журналист". Това не се дължеше само на приятелството му с вече покойния ми баща /между другото, техните имена са в капсулата в основите на Дома на МОЖ на "Златни пясъци"/, а защото Боков разбираше от журналистика.

След това бях кореспондент на "Дело" над 12 години в чужбина, най-напред в Централна Европа – Прага, Варшава и Виена, а след това в Африка Хараре и Адис Абеба. Имах възможност да наблюдавам и контактувам с най-великите политици на онова време.

През 1985 г. като първи журналист от Източна Европа влязох в ЮАР. Именно тогава се появи реалната възможност да предотвратим перестройката на Горбачов, не само в СССР. Това ставаше на фона на най-голямата в историята национално-освободителна борба на коренното население на ЮАР.

Заповедта на "маргинализирането" ми дойде лично от Горбачов. И продължи след 1990 г. от Луканов, заради други причини, заради които още през 1988 г. Живков се беше разпоредил Луканов да бъде арестуван, а през 1995 г. на "Секвоя" ме питаше защо не стана това. И аз го питах.

Като журналист съм отразявал толкова войни, че вече не ги помня. Всъщност на война журналистите са най-малко застрашени, но все пак гледаш да оцеляваш.

Работехме по целия свят с колеги – руснаци, чехи, поляци, сърби, румънци, немци, англичани, американци. И особено с кубинците в Африка. Тези момчета свършиха черната работа там. Даже служебната ми кола в Африка купих от охраната на Фидел Кастро, когато беше на Конференцията на необвързаните в Хараре. Излезе по-евтино.

Имам няколко отличия – български и чуждестранни. Чуждестранните са по-интересни – на СССР, Полша, Чехословакия, Южен Йемен, Етиопия, Судан, Мозамбик. За тях знам. Имам вероятно и още няколко, за които не знам, но се досещам. Не става дума за някакви глупости за "шпионажи", а за сериозна политическа, информационна и аналитична работа. Шпионажите са за филмчетата на Холивуд. Истинските неща не ставаха така. Ставаха чрез сериозен анализ.

През 1991 г. започнах проекта "Строго секретно".

Пред вас е неговият брой № 320.

Преди всичко това означава, че 320 пъти сте получавали четиво в обем от 150 страници.

320 пъти такива "книги" за 30 години.

30 години, 320 броя по 150 страници, т.е. една цяла библиотека. За да стигнем до статуса на уникално издание, което направи революция в журналистиката и аналитичната мисъл на континента, а може би и в света.

Когато преди 30 години, които бяха продължение на предишната ми 20-годишна кариера, не съм и предполагал, че "Строго секретно" ще се наложи и като важна част от основния феномен на нашето време – така наречените алтернативни медии, въпреки че знаехме, че светът навлиза в нов стадий на развитие, в който са важни трайните неща, като геополитиката, геоикономиката, реалното производство, почтената информация, т.е. на алтернативните медии, които да са антитеза и контрапункт на платените медии, на лъжливата пропаганда и глобалната измама и лъжа.

В началото бяхме неколцина в целия свят, по-малко от десетина, които чрез "периферни медийни изходи" бяхме стигнали до извода да бъдат лишени "основните медии" от техния информационен и исторически монопол. Постепенно се присъединиха нови хора и идеи, за да оформим реката на т.нар. алтернативни медии, които вече доминират и са политокоопределящи.

За да стигнем до днешния ден, когато с чиста съвест мога да напиша, че с направеното през отминалите 30 години и 320 броя създадохме един от важните информационни и аналитични агрегати на българската и световна публицистика и аналитичност.

Преди 30 години на първата страница на вестника написах "Вестник не за всеки", т.е. за хора, които могат да мислят, които разбират реалностите и могат да правят причинно-следствена аналитична връзка между предишните и "новите" времена.

В досегашните 320 броя на вестника се крие фундаменталната документация на политическата и обществена еволюция на нашето време, като за първи път в Европа въведох нови критерии за еволюцията и оспорих илюзията, че излизането от предишния строй и влизането в сегашното безумие е било безалтернативно.

Големите картини в галериите могат да се обхванат напълно само когато се отдръпнем по-далеч от тях, за да видим детайлите и тяхната композиция. Така е и с онова, кото правим. За да се разбере неговият мащаб и размах е нужно да измине време.

Някога написахме, че "Строго секретно" ще е другата гледна точка. Станахме не само другата, но и определящата.

Наистина ни се падна да живеем в сложно и критично време. Време на преход от една епоха към друга. Светът стигна до задънена улица и повече не може да живее в условията на ентусиазирания идиотизъм на западния проект, кулминирал в съвременния неолиберален финансов капитализъм и глобофашизъм. Но той няма намерение да се примири със своето историческо поражение и да слезе сам от сцената. Всъщност това е процес, в който войната и революцията са преплетени ,но се водят с нетрадиционни методи преди всичко в информационната, военната, финансовата, геополитическата и геоикономическа област.

Кризата е планетарна, съпротивата срещу нея – също. Съвременният капитализъм е последният стадий на злокачественото глобализиране. Това е криза на целия предишен световен ред. Имаме пълен отказ на цялата система в мащабите на цялата планета. И Господ да слезе на Земята, не може да ги спаси.

Какво ще бъде по-нататък? Въпросът "какво по-нататък" трябва да се оформи в някакъв продукт. На хората е нужно ново начало и нова свобода.

Приближаваме се към така наречения End Game, сходна с обстановката преди Първата и Втората световни войни. Дисбалансите водят към тектонични промени.

В тази обстановка "Строго секретно" се превърна в медиен и политически феномен. Появата ни като проект с неговата политическа, геополитическа, икономическа и социална платформа беше неизбежна.

Станахме пионери на геополитиката и геоикономиката не само в България. Разликата между мен и другите основни геополитици на съвремието /в това число и в Русия/ е, че аз съм бил "на място" на всички основни точки на геополитиката на планетата, а не само на теория и по книжки. И така се случи, че съм ходил и по коридорите през втората половина на 20-ти век, в които се взимаха най-важните решения не само за геополитиката.

Станахме основен мозъчен тръст срещу лъжата, простащината, отчаянието, страха.

Но всъщност става дума за система на абсурда, за системен абсурд или абсурдна система.

Най-точното е система на абсурда, която доведе планетата до екологична гибел, като човекът стана несъвместим със Земята.

Човекът беше превърнат от системата в излишен лумпен. Вижте какво става около нас. Това е фашизъм. В новите условия – неофашизъм, унищожение на 7 милиарда "излишни хора".

Единственият ни шанс е унищожението на тази човекоядна система. Ако не успеем, историята на Homo Sapiens като биологичен вид ще стигне до своя край с небивала катастрофа.

Значи, пред нас продължават да са основните въпроси "защо, накъде и как". Съпротивата е започнала и навлиза в революционна фаза. Това е неизбежно.

От 30 години се опитваме да отговорим на въпроса "какво трябва да се прави".

Много хора очакват отговора от нас. Все пак "Строго секретно" всеки месец се чете от 500 000 българи и от още няколко милиона /в 193 държави по света, чрез нашата web-страница.

Хаосът по света се разширява. Едни го аричат "контролиран", други – "неконтролиран". Така или иначе световната лудница има дни на отворените врати. Но зад всяка лудост все пак има система. Каква е тя?

Логиката на тази стратегия е проста – най-важно е да има хаос до такава степен, че да промени посоката на развитието на цели общества.

Но убеждението, че общественият живот може точно и дългосрочно да се командва е глупаво. Никой преди 30 години не можеше да предвиди този кошмар, който се разиграва днес. Но това е и обнадеждаващо, защото историята отново показва, че не може да бъде програмирана и че всичко, което не може да се предвиди е реалният живот. Значи, все пак можем да бъдем оптимисти.

От тази гледна точка и от перспективата на 75-те ми години продължаваме да пишем история. И съм дълбоко благодарен на майка ми и баща ми, които отдавна са в Безкрая, че са ме родили с дух, който беше и техен.

И че когато видя газениче в далечните пазви на Балкана, въпреки че познавам целия свят като джоба си, някак си топло ми става на сърцето.

Даже в началото на ХХI век…

Разбира се, всяко начало има и край. Вероятно скоро ще стигнем до момента, в който проектът "Строго секретно" ще спре поради житейски причини. Но и това да стане, няма страшно.

Няма да сме нито първите, нито последните, които ще слязат от тази неблагодарна хамлетовска сцена.

От тази гледна точка тези 75, 50 и 30 години и 320-те броя не са точка, а само запетая.

И винаги ще харесваме, когато другите се смеят. Защото знаем, че ще се смеем последни.