И ноември 2023 г. ни залива с вълна от важни събития.

Но за съвременна България няма и много години няма да има по-важно и определящо събитие от 10 ноември 1989 г. /пленумът на ЦК на БКП/ или по-точно от 9 ноември 1989 г., т.е. преди 34 години, заседанието на Политбюро на ЦК на БКП, когато Тодор Живков подаде оставка след 45-годишно присъствие на висшите постове в НРБ.

Така се случи, че и на мен се падна да обяснявам причините, довели до тези дати и последвалата ги национална катастрофа, която днес е около нас.

Важният момент за България преди 30 години беше заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г., на което Тодор Живков подаде оставка, чиято стенограма публикувах за първи път и като единствен източник още през 1992 г.

Преди години запитах и защо цели 30 години никой друг не се сети да разговаря с един от най-важните свидетели и участници в онези и много други събития – дългогодишният стенограф на секретното деловодство на Политбюро, покойната вече Мария Иванджийска-Далекова. Съвпадението в имената не е случайно. Мария далекова беше сестра на баща ми – Иван Иванджийски, /който беше със смъртна и доживотна присъда преди 9-ти септември, 1944 г., в една килия в плевенския затвор с Трайчо Костов, неслучайно споменавам за това/, която знаеше за партията, ЦК, Секретариата и Политбюро не по-малко от самия Живков, и която от 60-те години беше стенографката на Политбюро, включително и на заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989 г.

Може би това беше и една от причините, заради които след преврата на 10 ноември 1989 г., както Живков, така и почти всички други членове на Политбюро и Секретариата – Джуров, Балев /чрез неговия съветник Минчо Драганов/, Димитър Стоянов, Кубадински, Йотов и др., не отказаха да изложат своята версия за процесите преди и след 10 ноември.

... И така, преди 30 години - на 10 ноември 1989 г., в София станаха събития, които промениха хода на нашата история.

Защо Живков подаде оставка? Имаше ли държавен преврат, организиран от Горбачов?

Какво щеше да стане, ако Живков се беше противопоставил със средствата, с които разполагаше?

Конкретното подаване на оставката от Живков беше изяснено от „Строго секретно“ още преди години с публикуваната (с незначителни съкращения) стенограма на заседанието на Политбюро от 9 ноември 1989 г.

Но преди това имаше и други събития.

На 4-ти ноември на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция в зала „Георги Кирков“ в Партийния дом в своя доклад посланикът на СССР и служител на КГБ Виктор Шарапов за първи път не спомена главата на държавата, т.е. Живков, в която беше акредитиран. Всички присъстващи и неприсъстващи разбраха, че присъдата е приведена в изпълнение.

Движещата сила на процеса за свалянето на Живков бяха така наречените „чавдарци“ – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, /някои от които нямаха нищо общо с отряда "Чавдар"/.

Инициативата за формирането на групата беше на Добри Джуров. Осъществяването й стана на 5 ноември 1989 г. във вилата му в Драгалевци.

На 7 ноември на приема в съветското посолство тримата поискаха среща с Живков на другия ден – 8-ми ноември 1989 г., за 10 часа. Разговорът, който продължи два часа, беше труден. Тодор Живков беше изненадан, че именно те му отправят искане за оставка. Той прие, но изрази желание това да стане не на насрочения за 10-ти ноември пленум на ЦК, а на следващия, чиято дата не беше определена. Съгласиха се. Живков поръча да помислят за негов заместник, но изхождайки от това, че до бъдещия пленум има време, тази тема не беше обсъждана.

На следващия ден тримата се събраха и поискаха нова среща с Живков.

Новата среща на „чавдарци“ се проведе между 16 и 16,20 ч.

Йотов беше извън ЦК и охраната го предупреди, че Живков е поръчал веднага да отиде при него. Джуров и Станишев го очакваха в ЦК. Договориха се да настояват оставката да се осъществи на настоящия, а не на следващия пленум на ЦК.

Йотов отиде при Живков, който го посрещна с думите: „Абе, слушай, Джуров нещо се е раздвижил, нещо предприема.“ Което беше истина. едва беше свършил и Джуров влезе в кабинета. Извикаха и Станишев.

След като чу, че настояват да си подаде оставката на пленума на 10-ти, Живков ги изненада с думите: „Разбира се. Нали това е моето предложение. Добре, сега на заседанието на Политбюро от 17 часа ще си подам оставката, но кой ще ме замести?“ Спомена две имена – на Георги Атанасов и Петър Младенов, но заяви, че вторият е „лековат“.

Стенограмата от заседанието на Политбюро вече е широко известна от нашите предишни публикации. Можете да я намерите на уеб-страницата на "Строго секретно" или в архива на Националната библиотека "Кирил и Методий".

След недълги дискусии заседанието реши да приеме оставката на Тодор Живков.

Ще припомним само, че Петър Младенов взе думата последен и каза: "Тодор Живков – това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено сега и което сигурно ще се прави дълго време. Аз мисля, че който и да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно. Нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Неговият живот е посветен на революционното дело, на работническата класа, на комунистическата партия, изцяло, от началото на съзнателната му дейност и досега".

Петър Младенов благодари, че са го предложили за генерален секретар. И пое инициативата и ръководството по организирането на пленума на 10 ноември.

Тодор Живков: „Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава.“

Младенов предложи пленумът на следващия ден да се занимае само с този въпрос, за да не мине освобождаването на Тодор Живков незабелязано, между другото, а точката, свързана с конгреса, да се отложи за един следващ пленум.

Тодор Живков и останалите присъстващи не се съгласиха. Петър Младенов предложи да останат сами (без Живков), за да решат въпросите около пленума. Живков се съгласи като наблегна на това, че Политбюро трябва да излезе на пленума с документ. Джуров уточни какъв да бъде документът: първата част да е свързана с Тодор Живков, а втората – с Петър Младенов.

Тодор Живков се съгласи и напусна заседателната зала на Политбюро.

След неговото излизане членовете и кандидат-членовете на Политбюро се договориха кой ще ръководи пленума, кой ще докладва за оставката на Тодор Живков, кой ще предложи новия генерален секретар и какво съдържание да има документът, който ще се предложи от Политбюро, а също преди пленума да се извикат първите секретари на областните комитети на партията и да се информират за оставката на Живков...

След излизането на Тодор Живков от залата отново се постави въпросът за освобождаването му и като председател на Държавния съвет, но решение не бе взето.

След заседанието на Политбюро „реформаторите“ се събраха в кабинета на Продан Стоянов, завеждащ „Деловодството“ на ЦК и там добавиха неистината към стенограмата, че Живков е подал оставка не само като генерален секретар, но и като председател на Държавния съвет на НРБ. Решиха това да бъде обявено не от него самия, а докладвано от Политбюро. И да не се прави предложение Живков да стане почетен председател на Държавния съвет.

***

Така протече заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989 г.

Личеше някаква договорка Георги Атанасов да бъде избран вместо Тодор Живков, въпреки че последните години не бяха успешни за Атанасов като премиер, заради което Живков му взе валутната комисия и питаше Атанасов къде са изчезнали 300 милиона долара от нея. Въпросът беше и към Луканов.

Атанасов си направи отвод и предложи Петър Младенов.

Открито противопоставяне на оставката на Живков имаше от страна на Димитър Стоянов и Милко Балев.

Ясно личеше противопоставянето на Живков на Младенов и Луканов. Той оценяваше, че им липсват държавнически качества. Кандидатурата на Младенов, а зад него на Луканов, не му беше по вкуса.

Може да се каже, че в този момент започна следдесетоноемврийският преврат. Процесът на промяната след 10-ти ноември беше оглавен от хора, които нямаха никакво влияние в партията, идваха от паразитиращи министерства на външната търговия и външните работи и МВР.

Повечето тогавашни членове на Политбюро обаче помислиха, че с това е свършила тяхната мисия. Не разбираха, че най-тежката битка тепърва започва.

***

Това се изрази още на пленума на 10 ноември 1989 г., на който в неговата първа част Живков направи силен доклад. След това бе пристъпено към организационните въпроси и бе съобщено, че той иска да се оттегли.

Някои членове на Политбюро се опитаха да отложат пленума. Настана объркване. Последва бърза почивка и кулоарни комбинации. След почивката беше направено предложение изказванията да бъдат прекратени. Гласуваха „за“.

Живков искаше да му дадат думата.

Георги Атанасов отговори: „Нали гласувахме за прекратяване на изказванията.“

Всичко беше решено.

От тези моменти е и прословутата снимка на Живков, гледащ объркан и неразбиращ присъстващите.

Снимката отразяваше едно реално състояние, когато той чу да се съобщава, че си е „подал“ оставката и като председател на Държавния съвет.

Живков знаеше, че това е краят.

***

Трагичното е, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Всичко тръгна в друга посока. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални. Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани. Както и илюзиите, че след 10 ноември ще стане нещо по-добро.

Не е тайна, че руснаците сътрудничеха с американците при свалянето на Живков. Подобни операции те проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Румъния.

Реално във всички тези операции КГБ се беше превърнал в пета колона на ЦРУ, като още от времето на Андропов и руснаците, и американците се намираха под контрола на Моссад, Mi6 и на ционизма.

Всъщност Андропов, след него и Горбачов, използваше паралелни, извън КГБ структури като Академията на науките на СССР, Института САЩ-Канада, Института за световна икономика, Шеварнадзе и неговото министерство на външните работи, Евгени Примаков и т.н.

Либерално-реформистката фракция, наричаща се „перестройчици“, под покровителството на Горбачов и неговия гуру Александър Яковлев, бяха клиентела на Западния глобален проект, заради което нямаха самостоятелно виждане или програма.

Отново подчертавам, че в КГБ ставаше тема за ционисткото крило – предимно в Москва, изграждано още от времето на ЧК, а по-късно от времето на Юрий Андропов.

В България тази група беше от хора, които нямаха нищо общо с реалната икономика или партийната практика. Това бяха парвенюта, апаратчици и чиновници предимно от външната търговия, външните работи и някои хора от органите.

Внимание в тази мозайка заслужава Луканов. Не е толкова важно за кого е работил – французите, ЦРУ, MI6 или Моссад, или за никой от тях. Важно е, че успя да стигне до Горбачов и да стане един от проводниците на инструкциите, получавани от Вашингтон и оформилите се вече там така наречени неоконсерватори.

В тогавашното Политбюро на ЦК на БКП противопоставянето би означавало бунт срещу Москва, а това никой не можеше да си позволи.

Аналогична беше ситуацията в Берлин, Прага, Варшава, Будапеща.

Чаушеску, който отдавна нямаше топли връзки с Москва, се опита, заради което беше ликвидиран от собствените сили за сигурност.

Групата на Луканов-Младенов-Атанасов-Станишев, подкрепяна от Джуров, блокира Живков.

Приказките за някаква опозиция или дисиденти в социалистическа България са за глупаците. Системата беше вътрешно много здрава и „опозицията“ беше един от абортите на... органите за сигурност.

Така стигаме до третия фактор, изиграл роля в преврата на 1989 г. – службите и армията.

Армията, в лицето на Джуров, беше зад групата на Луканов-Младенов заради опростеното разбиране на процеса на перестройката.

В органите ситуацията беше подобна, въпреки че тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов не се присъедини към Луканов и Младенов. Но І-во и ІІ-ро управления бяха затънали в интриги и маргинализиране. Те се намираха под контрола на КГБ и също бяха инфилтрирани от ЦРУ, Mi6 и Моссад.

По този начин веднага след 1989 г. България направи пагубен завой към Западния глобален проект. Започна надпревара кой по-бързо ще влезе в западния елит. По това време бившата партийна бюрокрация и кръжащите около нея патриотични сили не можеха да формират своя групировка.

За краха на социализма не бяха виновни партийните и стопански структури. Напротив. Социализмът ги устройваше. Показателно е, че повечето от тях не можеха да намерят място в новата системаше и ако все още има някакъв потенциал, който може да направи опит да се противопостави на ставащото, това са именно бившите партийни и стопански структури.

За съжаление така наречените народни маси бяха напълно деморализирани и демотивирани.

И младежта беше заразена от този морален СПИН.

Появилият се нов прозападен елит беше толкова неподготвен, че не разбра, че на Запад никой не се нуждае от него, освен за едно нещо – разгрома на България. Този „елит“ се оказа толкова примитивен и алчен, че постави под заплаха реализацията на Западния проект, който беше принуден да връща на власт привидно лявата върхушка на БСП, а след нея да изтласка към властта мафията.

Междувременно, за да бъде нанесен удар и срещу републиканските патриотични сили, беше докаран и мошеника Кобургготски, една от най-големите карикатури в Европа, която обаче се оказа по-крадлива и престъпна от дядо си и баща си.

На този фон пръкването на фашизоидни лумпени едва ли беше изненада.

За разлика от Източния проект, който залага на естествената пирамида, т.е. на широките маси и масовото им въвеждане в администрацията, политиката, културата и образованието, Западният проект, реализиран от САЩ, използва само върха на пирамидата, купува няколкостотин души да му служат и след това им дава индулгенции да крадат колкото могат, което води до физическо ликвидиране на тези маси.

***

И така, по лична заповед на Горбачов, оформено в секретно решение на Политбюро на ЦК на КПСС чрез тогавашните началници на КГБ и другите споменати структури беше създадено координиращо звено за превратите във всички социалистически страни – "Лъч", и беше пусната директивата за свалянето на всички генерални секретари на „братските“ социалистически страни, в това число и Живков. Без изключение. Методите можеха да бъдат всякакви, дори най-крайните, което пролича при разстрела на Чаушеску.

Детайлите бяха различни, но по същество еднакви в ГДР, ЧССР, ПНР, НРБ. Използваха се каналите на КГБ и ГРУ, МВнР и техните връзки с местната висша партийна номенклатура, армейското командване и спецорганите.

В България атаката вървеше предимно през някои членове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП.

КГБ и ЦРУ се бяха така добре взаимно инфилтрирали, че имаха взаимно действащи шпиони в своите централи и реално знаеха почти всичко за себе си. Те се бяха превърнали в една централа с две управления – източно и западно.

Вербовката на Луканов едновременно от англичаните, американците и Израел на практика нямаше никакво значение. Всичко се решаваше другаде и всичко се знаеше. След като Луканов си свърши работата, можеше да бъде елиминиран. Дали беше застрелян или „изведен“ в Израел нямаше никакво значение.

Операцията на КГБ беше грандиозен провал, за да премине към логичната си поредна фаза – унищожаването на СССР и Русия, която продължава и до днес.

На срещата през декември 1988 г. в Малта, Горбачов и Буш - старши, съобщиха за края на Студената война.

Няколко дни след нея, на сесията на общото събрание на ООН в Ню Йорк, Горбачов съобщи за плановете за едностранно съкращаване на числеността на Съветската армия и на обикновените оръжия. В силовите структури на СССР изчезнаха съмненията. Горбачов започва да сдава всичко. Ако дотогава в КГБ и в ГРУ имаше някаква вътрешна съпротива тя изчезна. И те бързаха да се преустройват като послушни чиновници.

Страшната истина е, че от началото на 1989 г. висшето силово ръководство на СССР стана ударната сила на разгрома на своята страна и на социалистическия лагер, в това число на НРБ. И се хвърлиха напред, към светлата ера на капитализма.

Реално нямаше кой да спре или да елиминира физически Горбачов.

В края на 1989 г. нещата навлязоха едновременно – октомври и ноември, в решаваща фаза – превратите в Берлин, София, Прага, Варшава, Будапеща, Букурещ.

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. по принцип демонтажът на източноевропейския социализъм приключваше.

Процесът беше необратим и вече нямаше кой да спре грандиозното предателство на Горбачов.

Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа.

Горбачов искаше да сключи със САЩ и някакъв „стратегически съюз“, в който СССР щеше да бъде младши партньор. В тази схема нямаше място за такива съюзници като НРБ, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или СФРЮ.

За да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции – от нелегитимни конспиративни творения като някакви „кръгли маси“ към още по-нелегитимните договорености между Горбачов и Белия дом в Малта и Рейкявик.

Характерни са и думите на Борис Елцин, който през януари 1994 г., по време на пресконференцията с Бил Клинтън, каза: „Ние се намираме във вихъра на руско-американската съвместна революция“. Това е признание и за съдържанието на последвалия колосален геополитически преврат. Всъщност това бяха първите „цветни революции“.

На България й беше отредена ролята на загиваща нация в сценарий, подпомаган от появилата се след 10 ноември „нулева политическа класа“, която продължава да присъства на политическата сцена като метастаза на 10-ти ноември.

През 1989 г. беше извършен икономически и социален контрареволюционен преврат – политически, икономически и социален. За България този преврат беше особено тежък, тъй като се съпровождаше и от геополитическа контра революция, тоест насочване към пагубния евроатлантически либерален модел.

Живков искаше да остане още на върха не само от лична амбиция. С дългогодишния си политически нюх към „ветровете“ и към политическото оцеляване разбираше, и не го криеше, че този път идващото от Москва ще бъде непоправимо, а в някои отношения – и трагично. Опитваше да се противопостави. Говореше за снижаване, изчакване. Но „присъдата“ беше подписана в Москва.

Живков присъстваше на върха на политиката от 1949 г. до 1989 г. – 40 години. Въпреки всичко, въпреки оспорването му, въпреки волунтаризма и селската му тарикатщина и хитрост, въпреки въпросите към дейността му преди 9-ти септември, не допусна трагични грешки. В България нямаше кървавите бунтове на Берлин, Познан и Будапеща, на Пражката пролет, на полската „Солидарност“.

Както неговото време, така и той беше авторитарен. Но за разлика от другите оставаше в рамките на политическото приличие, на „правешките параметри“, характерни за цялата ни политическа върхушка след 9 септември. Беше прилежен ученик на съветските лидери, техен добър подражател още от времето на Хрушчов, когото успя да обеди, че се бори с култа към личността на... Червенков. Политически експлоатираше добре българо-руската духовна и историческа близост. И печелеше от нея за България. И неслучайно сам се определяше като "човек от народа".

Превратът дойде през ноември 1989 г. Всичко тръгна в друга посока. Всичко се оказа фалшиво. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални.

Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани.

Както и илюзиите, че след 10 ноември 1989 г. ще стане нещо по-добро.

Не стана.

За да стигнем до днешния ден, в който България е на първо място в списъка на изчезващите нации и държави, и в безпрецедентна национална катастрофа.

Красимир Иванджийски

октомври 2023 г.