През 2023 г. и 2024 г. се навършват 55 години от събитията, станали през 1967 г. и 1968 г., които бяха преломни за Европа и света.

Те останаха в историята с две формулировки: „Париж 1967-1968 г.“ и „Пражка пролет 1968 г.“

Но картината беше много по-широка.

Какво всъщност ставаше през 1967 г. и 1968 г.?

От перспективата на отминалите 55 години мога да направя извода, че това бяха първите цветни контрареволюции, организирани от евроатлантизма и ционизма срещу СССР и социализма в Европа. Те кулминираха през 1989-1990 г. с колосалното предателство на Горбачов и Елцин, краха на СССР и на световния социализъм.

Това е точната оценка, до която още не са стигнали и в Русия, /по-точно във властите, след 1991 г/.

Нашата поредица ще завършим към лятото на 2024 г. Преди години публикувахме нейни части. Сега ще е попълнена и актуализирана и ще е най-пълната, правена въобще досега. Вероятно такава ще остане и в бъдеще.

Още нещо. От съвременна геополитическа гледна точка 1967-1968 г. и 1989-1990 г. бяха потвърждение на геополитиката на англосаксонския Запад, че който контролира Източна Европа, контролира Евразия, т.е. сърцевината на Световния остров, и че без контрол над Източна Европа е невъзможен разгрома на СССР/Русия.

Не става дума за това че след 1944 г. Източна Европа стана „червена“, а за това, че Западът не се смири със своето геополитическо поражение и по каналите на Кометата на 300-те, още през 1947 г. беше разработен план за дългосрочни операции - в началото „Операция Льоте“, а по-късно различните „цветни революции“, либерални и неолиберални варианти на една и съща операция, унищожението на СССР и Източна Европа, а заедно с това православието, славянщината и Евразия от англо-американската атлантическа мафия, съюзена с ционизма на Израел.

1967 г. и 1968 г. бяха изключително важни за идеологическото противоборство между САЩ и СССР. Това бяха яростната война във Виетнам срещу американската агресия, бунтовете в черните гета на САЩ, студентските окупации в Западна Европа. Западът беше пред пропастта. Масовото движение на отрицанието на буржоазния живот от битниците, хипитата, сексуалната свобода, живота в комуните в САЩ и Западна Европа изглеждаше като окончателна присъда за капитализма. Едновременно се развиваше и културната революция на хунвейбините в Китай.

Масови антивоенни движения действаха в Япония – начело със Зенгакурен, в Западна Германия – начело с Руди Дучке, в Италия, Великобритания. Студентите се бунтуваха и срещу режимите в Испания и Португалия.

В „Третия свят“ – преди всичко в Мексико, студентските вълнения доведоха и до убийства на протестиращи през септември 1968 г.

В Европа зрееха събитията в ЧССР, Франция и Полша.

Става дума за едновременните социално-политически взривове в ЧССР, Полша и Франция, които бяха съставни части от глобален процес – атаката на Запада срещу Изтока, на англоамериканския капитализъм срещу тогавашния социализъм. Те имаха обща конструкция, която от перспективата на отминалите 50 години личи все по-ясно.

Имах възможност преди 50 години, т.е. през 1967 г. и 1968 г. да участвам или да наблюдавам отблизо събитията във Варшава, Прага и Париж. /Преди това бяха събитията в Унгария през 1956 г., към които ще се върна в бъдеще./

Събитията в ЧССР от края на 1967 г. и през 1968 г., се превърнаха в прословутата Пражка пролет, която тогава си спечели двете крайни оценки – на пълзяща контрареволюция, и на мирна демократична реформа за изграждане на „социализъм с човешко лице“.

Събитията бяха тясно свързани и още тогава полагаха фундамента на съвременното американско доминиране в Европа, подкрепяно от ционизма.

1967-1968 г. бяха наистина уникални. Цяла Западна Европа беше обхваната от бунтарството и жаждата за „капитализъм с човешко лице“. В живота влизаше следвоенното поколение, чиито кумири бяха Че Гевара, Ленин, Мао. Антиамериканските страсти бяха огромни. Пред Западна Европа беше нова социалистическа революция.

1967 г. и 1968 г. бяха преломни за Европа и света. Те останаха в историята с две формулировки: "Май в Париж 1968 г." и "Пражка пролет 1968 г.".

„Пражката пролет“ в голяма степен беше стратегически дуел между СССР и САЩ, олицетворяващ огромния геополитически конфликт между атлантизма и евразиатството.

Живях във Варшава през 1966-1972 г. Работих дълги години в ЧССР като кореспондент на в. „Работническо дело“ (1978-1983 г.) и имах достъп до почти всички архиви и личности , участвали в събитията. И мога да твърдя, че в ЧССР /и Полша/ през 1968 г. беше предотвратен първият по-сериозен контрареволюционен опит в тогавашния социализъм.

Тук ще се спра на онова, което ставаше по същото време в Полша.

Малко хора помнят, че събитията през 1968 г. не започнаха в ЧССР или във Франция, а най-напред в Полша в края на 1967 г. и началото на 1968 г., за да се стигне до събитията през март, които бяха преди вълненията в Прага и Париж, въпреки че приблизително времето им съвпадаше.

Всъщност предпоставките за събитията в Полша се появиха доста по-рано още през така наречения "октомври 1956 г.". Тогава на XVIII пленум на ЦК на ПОРП Владислав Гомулка обяви амнистия за политическите затворници, ограничаване на цензурата и нормализиране на отношенията с църквата. Доста голяма част от тези обещания ставаха заради неясната вътрешна ситуация в Полша, но правеше впечатление една важна особеност.

Още в последните месеци на 1956 г. Гомулка в своите речи атакуваше така наречените ревизионисти и тяхната програма за либерализиране на комунистическата система. Бяха направени много персонални промени. Спрени бяха студентските седмичници Po Prostu и Przeglad Кulturalny.

Рязкото изостряне на ситуацията – както във Франция и ЧССР, обаче настъпи чак през лятото на 1967 г. в резултат на избухването на израелско-арабската война (така наречената шестдневна война). СССР и социалистическите страни порицаха Израел и прекъснаха с него дипломатическите отношения.

САЩ и Англия направиха обратното - застанаха зад Израел срещу всички арабски държави. В стотици полски предприятия бяха организирани митинги срещу "еврейските империалистически забежки". Същото се отнасяше и за партията ПОРП, военните и специални структури и прогресивните, т.е. проправителствени католици, събрани около дружеството PAX, начело с Болеслав Пясецки. Изненадващо обаче полската католическа църква начело с кардинал Вишински зае произраелска позиция. Същото се отнасяше и за болшинството поляци с еврейски произход, които явно демонстрираха подкрепата си за израелската армия.

Напрежението в Полша започна да нараства. И отново Владислав Гомулка в речта си на VI конгрес на профсъюзите съобщи за съществуването в Полша на "ционистка пета колона" (тази формулировка не се появи в пресата, но беше изречена от него в залата), която подкрепя агресията на Израел срещу арабските държави. Гомулка стигна и до извода, че "агресията на Израел е резултат на заговора на най-реакционните сили на международния империализъм."

Всъщност Гомулка не казваше нищо ново или оригинално. Такава беше оценката на ръководствата на всички тогавашни комунистически и работнически партии (с малки изключения в ЧССР и донякъде в Румъния) на шестдневната война.

Постепенно в ПОРП започна вътрешно разместване на кадрите. Засили се позицията на така наречената "партизанска група" обединена около ген. Мечислав Мочар (от 1964 г. министър на вътрешните работи), известен със своята антипатия към петата колона на Израел в ПОРП и в администрацията.

Постепенно атаките срещу произраелската пета колона станаха основна изява на всички събрания и срещи. Самият Мочар сравни операциите на израелската армия с методите на хитлеристите във Втората световна война. Започнаха да излизат и факти за злоупотреби с властта на поляци с еврейски произход на висши постове в Държавна сигурност през целия следвоенен период. Мочар беше подкрепен от РАХ на Пясецки.

Това доведе до силно изостряне на антисемитските настроения не само в партийните кръгове, но и сред обикновените хора. Антиционизмът стана битов. Започна освобождаване на проеврейските поляци от структурите на ПОРП в армията (само през 1967 г. бяха освободени 200 висши офицери, в това число 14 генерали), което ставаше под ръководството на тогавашния министър на отбраната ген. Войчех Ярузелски, и в органите за сигурност. Чистката се пренесе и на висшите учебни заведения. Професорите с еврейски произход масово започнаха да напускат своите катедри.

Нарастваше и напрежението в съседна Чехословакия, където в началото на 1968 г. на власт дойде Александър Дубчек със своята програма за социализъм с "човешко лице".

Но пряката причина за началото на така наречените събития беше студентската демонстрация под паметника на Адам Мицкевич във Варшава на 30 януари 1968 г. Ставаше дума за свалянето на спектакъла "Задушница" на Мицкевич в режисурата на Кажимеж Деймек от сцената на Варшавския народен театър с антисъветска и проционистка интерпретация. След първите три представления Деймек беше информиран, че спектакълът може да се играе само един път седмично като на училищната младеж не могат да се продават повече от 100 билета по нормални цени и режисьорът трябва да се съобрази с "обществената реакция".

На 16 януари 1968 г. беше съобщено, че на 30 януари ще се състои последното представление. На този спектакъл (единадесети поред) бяха предимно студенти. След края те започнаха да скандират "Независимост без цензура" и "Култура без цензура".

След излизане от театъра около 200 студенти тръгнаха към паметника на Мицкевич с лозунги "Искаме още представления."

Милицията в началото не се намеси, но след това трябваше да арестува 35 манифестанти, от които 5 бяха подведени под наказателно-административна отговорност. Двама студенти от Варшавския университет по нареждане на министъра на висшето образование проф. Хенрик Яблонски бяха предложени за изключване. Това бяха Адам Михник и Хенрик Шлайфер, и двамата с еврейски произход.

В началото на март 1968 г. се появиха предупреждения на МВР срещу "командосите на Михник". На 4 март Михник и Шлайфер бяха изключени от университета. На 6 март се появиха позиви за бойкот на митинга, насрочен за 8 март в подкрепа на двамата изключени.

Организаторите очакваха да се събере многохилядна тълпа. Но в края на площада пред университета се събраха 40 души. Някои от тях започнаха да четат протест срещу изключването на Михник, няколко думи за конституцията. И след 10 минути падна тишина. Прочетоха призива втори път. Опитаха се да скандират някакви лозунги и митингът практически приключи.

Проректорът на университета Рибицки излезе на балкона и призова студентите да се разотидат, но пътят им беше блокиран от милицията.

И чак тогава инцидентът започна да става събитие. Събра се доста по-голяма група, която тръгна по „Краковске пшедмиешче“. Когато стигнаха до кръстопътя на Нови Швят и Йерузалимске под прозорците на ЦК се чуха викове "Долу Гомулка!".

Властите нямаха намерение да отстъпят и превантивно арестуваха лидерите на протеста. Преди това, сутринта на 8 март задържаха Шлайфер, Северин Блумщайн, Ян Литински, Модзелевски и Курон. На 9 март беше задържан Михник. Вълненията се пренесоха на Варшавската политехника и SGPiS – главната икономическа школа.

Ситуацията обаче не беше опасна за партията, тъй като работниците въобще не се присъединиха към студентите. Напротив. Още на 11 март се състоя събрание на обществено-политическия актив на Варшавската воеводска организация на ПОРП, където Гомулка едва успя да овладее ситуацията и да устои на лозунгите "Евреите веднага да заминават за Израел", "Долу ционизма и империализма", "Ние сме с арабските народи", "Студентите в аулите, а не на улиците" и др.

Започнаха масови митинги в предприятията под лозунга "Ционистите в Цион".

На митинга на 19 март 1968 г. в Конгресната зала Владислав Гомулка остро порица антисъветските алюзии в спектакъла на Деймек и антисоциалистическата дейност на някои студентски групи, които бяха определени като "врагове на народна Полша". При това се спря на еврейския произход на инициаторите на събитията в университета и политехниката. Заяви, че борбата с ционизма няма нищо общо с антисемитизма.

Много силен отзвук получи и свиканият митинг в Катовице от тогавашния секретар на воеводския комитет Едвард Гиерек. Активен беше и тогавашният секретар на ЦК на ПОРП Владислав Кручек. Характерно беше, че в митинга в Конгресната зала по време на речта на Гомулка, някои от присъстващите започнаха да скандират "Гиерек, Гиерек".

Студентските стачки продължаваха с искания за "отмяна на цензурата и на националната и расова дискриминация." Властите отговориха, че ще затворят университета и че стачките трябва да приключат до три дни. Много странно студентите бяха подкрепени от Епископата заради ... антисемитските мерки на партията (става дума за полската католическа църква). Изпратиха и писмо до премиера Юзеф Циранкевич. На 25 март бяха освободени проректорите Зигмунд Бауман, Лешек Колаковски и Мария Хиршович.

На 28 март беше организиран студентски митинг, на който беше приета Декларация на студентското движение, повтаряща предишни постулати. Последва нова реакция на властите и затваряне на шест факултета на Варшавския университет, сред които философският. Проведени бяха нови приемни изпити с насърчаване на студенти от работническо-селски произход.

На априлската сесия на Сейма през 1968 г. беше освободен като председател на Държавния съвет Едвард Охаб. Избраха Хенрик Яблонски. По-късно, на XII пленум на ПОРП беше съобщено, че "въпросът с ционизма е достатъчно изяснен и няма поводи повече да се поддържа тази тема."

Въпреки, че и до днес има опити да се представят тези дати като велики събития в историята на Полша, истината е че такива събития нямаше. В март 1968 г. взимаха участие малобройни групи (предимно с ционистки забежки).

Гомулка остана на власт още 3 години. Несъмнено тези събития отразяваха и вътрешнопартийни борби в ръководството на ПОРП по линията етнически поляци и еврейски комунисти, но такива имаше във всички тогавашни комунистически и работнически партии, в това число и в БКП.

Характерно е, че март 1968 г. не беше и особено събитие в историята на полските евреи, както преди това в Испания, Франция или Германия. Никой не пъдеше евреите от Полша през 1968 г. Просто еврейските комунисти получиха възможност да напуснат Полша - най-много 12 000, въпреки че се говори за над 25 000. Заминаха 1000 студенти, 18 висши партийни функционери, 729 висши чиновници, 28 дипломати, 176 служители от Държавна сигурност, 55 политически офицери, 28 съдии, 200 журналисти. Никой не ги пъдеше. Мотивите им за напускане на Полша бяха, че се чувстват обидени от партията, че не се чувстват поляци или искат да заминат на Запад и да изкарат там по-добър живот.

Че никой не пъдеше евреите от Полша свидетелства и фактът, че хиляди от тях останаха в тази страна, сред които Якуб Берман, Хилари Минц, Роман Забровски. И откъде всъщност се взеха Адам Михник, Йежи Урбан, Бронислав Геремек и други полски евреи. Да се говори за полски антисемитизъм беше лъжа, която обаче вършеше работа на онези, които използваха тези събития и на онези, които се опитваха да изопачат историята, че всъщност събитията от март 1968 г. са черно петно в историята на еврейския антиполонизъм.

Имаше и парадокси. Заради антисъветска насоченост Деймек не беше свален от сцената от Гомулка, а от цензора Озиаш Шехтер - баща на Адам Михник. В борбата за властта, която тогава се разиграваше на партийните върхове, Гомулка принадлежеше към фракцията на "провинциалистите", а Шехтер - към фракцията на "евреите". Заради това и Адам Михник и Яцек Курон в студентските манифестации призоваваха за свалянето на Гомулка.

През следващите месеци и години някои от тези хора заминаха от Полша, а някои не се считаха за мъченици и не заминаха.

Март 1968 г. беше един от най-митологизираните епизоди на ПНР. Едни говореха, че това е битка за свобода и човешки права, други - за подобряване на социализма, трети - за ционистка провокация, както в ЧССР и Франция, четвърти - че това беше борба вътре в ПОРП.

Най-смешното в тази ситуация беше самото сваляне на "Задушница" от сцената на Народния театър. До днес преобладава убеждението, че представлението беше пореден епизод в полската история на борба за независимост. Нищо подобно. Пиесата беше поставена във връзка с честванията 50-та годишнина от победата на Великата октомврийска социалистическа революция, самият режисьор Деймек беше член на ПОРП, като през февруари 1968 г., обръщайки се към ЦК на ПОРП с молба за подновяване на представлението написа: "Като материалист пренесох христианизма и мистицизма на автора върху основата на народните обичаи, акцентирайки върху революционността и патриотизма на произведението." Какво искаше да каже, никой не знае.

Но най-важното на събитията в Полша през март 1968 г. беше нещо друго, което оставаше дълбоко зад кулисите и което не се виждаше както в ЧССР и Франция.

Продължение в следващия брой