Продължаваме нашата поредица „55 години цветни контрареволюции“, която съвпада с 35-годишнината от срива на социализма в СССР и Източна Европа и с 39-годишнината от началото на така наречената „перестройка“ на политическия шарлатанин Михаил Горбачов. Досега се спряхме на неизвестните кулиси на събитията, ставащи тогава във Варшава, София, Будапеща, Букурещ, Берлин и, разбира се, в Москва.

35 години по-късно пътешествието към съдбоносната 1989 г. на основата на неизвестни досега документи и мемоари на висши партийни и държавни ръководители на СССР и социалистическите страни ни довеждат до закономерни открития. Но без да се разберат тези събития не може да се разбере и онова, което става и ще става.

***

...Срещата на Горбачов с неговите най-близки съветници Яковлев, Шеварднадзе и Крючков в Ново Огарево в началото на 1989 г. стана ключово събитие за цялата година и стартира последвалите процеси в Източна Европа, в това число в България.

Горбачов заяви: „Доктрината Брежнев свърши.“ Това означаваше начало на доктрината Горбачов – предателство навсякъде и на всеки, неспазване на договореностите, поети от СССР спрямо съюзниците, организиране на държавни преврати или контрареволюции срещу досегашните съюзници.

В новите учебници по история 1989 г. е наречена „година на падането на Берлинската стена“. Но събитията в Източен Берлин бяха на опашката. Други събития ставаха по-рано във Варшава и Будапеща.

В началото на 1989 г. Полша и Унгария започнаха да търсят „собствен път“. Фактът, че именно тези две държави бяха първи, се дължеше и на подобната история от близкото минало, особено 1956 г.

Но в началото на 1989 г. никой във Варшава и Будапеща не можеше да предположи къде ще ги изведе „собственият път“. Реалностите надминаха най-смелите мечти на опозицията в тези страни. Това беше революция без революция. Народът не излезе на улицата, нямаше барикади, нито разстрели – написа полският дисидент Адам Михник през май 1989 г., когато основа „Газета виборча“.

„Но 1989 г. стана година на чудесата – говореше Михник. Онова, което през януари 1989 г. беше немислимо, през февруари вече беше реалност, а през март можеше да се иска вече повече.“

В началото на 1989 г., по-точно на 9 февруари, започна и „кръглата маса“ във Варшава, която стана наистина безпрецедентно събитие.

Масата беше предназначена за политическото мероприятие, което по-късно получи същото име (никой тогава не си даваше сметка за масонския символ на този дървен предмет). На нея щяха да седнат от едната страна представителите на държавната власт като Чеслав Кишчак, главата на държавния профсъюз Алфред Миодович и комсомолецът Александър Квашневски, а от другата страна техните опоненти – лидерът на „Солидарност“ елтехникът от Гданск Лех Валенса, дисидентите от събитията от 1968 г. Яцек Курон и Адам Михник, католическият публицист Тадеуш Мазовиецки и др.

Масата беше доставена във Варшава, в залата, в която през 1971 г. се появи Конституцията на Полша, първият съвременен основен закон на Европа. Тя беше поставена там, където през май 1955 г. беше подписан и Варшавският договор като отговор на НАТО.

За да посрещне делегацията на „Солидарност“ на входа на залата стоеше министърът на вътрешните работи Чеслав Кишчак, който през 1981 г. въведе законите за военното положение.

Дневният ред беше открит с въпроса дали могат да допуснат „Солидарност“ до дебатите. Тук компартията бързо отстъпи. В противен случай преговорите щяха да се провалят. По-малко спорове предизвика реформирането на икономиката.

Но търканията започнаха по други въпроси. Комунистите предлагаха нова система за изборите за парламента. 35 процента от депутатите ще се избират свободно, останалите се запазваха за партийните кандидати. Валенса не искаше да се съгласи.

Ситуацията беше спасена от младия функционер Александър Квашневски, който от неотдавна беше министър по въпросите на младежта. Без да влиза в дълги преговори със своята партия предложи да бъде създадена втора палата на парламента – Сенат.

За 4 юни бяха насрочени първите плуралистични избори в Полша. „Солидарност“ навсякъде лепеше афишите с лика на Гари Купър, който в Полша имаше имиджа на борец срещу злото. Над звездата на шерифа се виждаше значката на „Солидарност“, вместо револвер в ръката му имаше изборна бюлетина.

Ярузелски, главата на полската държава и партия, за всеки случай още веднъж отлетя за Москва, за да се срещне с Горбачов. В началото двамата работеха заедно добре. Самият Ярузелски през последните месеци правеше реформи. Но след това се стресна. В Краков станаха безредици. Студентите оскверниха паметника на съветските воини, носеха из града портрета на Горбачов, направен като мишена. Имаше сблъсъци. Ярузелски не виждаше друг изход, освен отново да заплаши опозицията със силови мерки. Но Горбачов го успокояваше. Не трябва да се страхува, не трябва да се обижда. И Ярузелски отмени силовите методи, но считаше за свой дълг да заяви, че те в определен период бяха оправдани.

На изборите в Полша комунистите претърпяха поражение. Те практически не водеха предизборна кампания като разчитаха, че популярността на Валенса вече е отминала. Но сбъркаха. Освен една трета от Сейма „Солидарност“ получи 99 на от 100 места в Сената. Реформите от „кръглата маса“ прераснаха в политическа революция.

В ПОРП бяха убедени, че Ярузелски трябва да стане президент. Но след поражението в изборите не вярваха, че генералът ще получи достатъчно гласове. От друга страна, в опозицията не бяха убедени, ако поискат президентското място каква ще бъде реакцията на силовите структури.

На 3 юли 1989 г. Михник предложи в „Газета виборча“ да бъде разделена властта: „Президентът – ваш, премиерът – наш.“ Москва се съгласи.

По същото време в столицата на съседна Унгария – Будапеща, се случваха също нечувани неща. Това стана в деня, в който нито един от унгарската политическа върхушка не беше на своето място.

Карой Грос, лидерът на Унгарската социалистическа работническа партия, сутринта на 28 януари отлетя за швейцарския Давос на Световния икономически форум. Премиерът Миклош Немет беше вкъщи и се чудеше как да се пребори с хиперинфлацията и да изплати милиардите кредити от Запада за изграждането на унгарския „гулаш-социализъм“.

В съботната вечер в 16 часа по радиото започна предаването „168 часа“. И Немет със собствените си уши чу в ефира как 55-годишния привърженик на реформите, членът на Политбюро министър и идеен вдъхновител на партията Имре Пожгай, заяви, че „събитията от 1956 г. в светлината на съвременните изследвания представляваха народно въстание против олигархичната форма на управление, оскърбяваща достойнството на нацията.“ Ставаше дума за контрареволюцията в Унгария през 1956 г., която може да бъде определена като всичко друго, но не и като тогавашно „народно въстание срещу олигархията“. По-важна обаче беше формулировката „обида на достойнството на нацията“, която взриви фундамента, на който се изграждаше политиката на унгарските комунисти след събитията от 1956 г. Пожгай взриви тази бомба съзнателно в момента, когато партийният лидер Грос беше извън страната.

След края на интервюто премиерът Немет се обади на заместник-министъра на външните работи Дюла Хорн, известен като близък на Кремъл, незабавно да съобщи за реакцията на думите на Пожгай, която ще идва през следващите дни от Москва. Но от Москва и от Горбачов не дойде никаква реакция. Тя дойде от другаде. Това бяха слуховете, че лидерите на ГДР и Румъния – Хонекер и Чаушеску, настояват СССР да заеме позиция спрямо ставащото в Унгария. Но Горбачов мълчеше.

Немет, младият глава на унгарското правителство, назначен само 65 дни по-рано, се считаше за „човек на Запада“ и започна реформи в страната, които нарушаваха доста досегашни табута. Подготовката за въвеждане на многопартийна система беше почти завършена, в правителството открито обсъждаха демонтажа на граничните укрепления с Австрия. От Москва не постъпваха никакви призиви за въвеждане на ред. Но в Будапеща все пак се притесняваха. Напразно. Ако знаеха какво става при Горбачов, щяха да спят спокойно.

15 януари вечерта Горбачов се срещна с трима най-близки съветници, за да обсъдят графика за следващата седмица. В началото той прочете шифрограмата от Прага от резидента на КГБ, който докладваше на съветския лидер „Ръководството на Чехословашката компартия (б.р. – под ръководството на Миклош Якеш) ненавижда започналата перестройка и предвижда на братския СССР хаос и катастрофа.“

Горбачов беше бесен. „Банда разбойници, дошли на власт през 1968 г., приятелчета на Брежнев“ – презрително се изказваше за тях. А Милош Якеш нарече „парцал“ (Якеш беше свален 38 дни след Хонекер).

Шифрограми Горбачов получаваше и от София. Оценките му за Живков не бяха по-ласкателни, отколкото за Хонекер, Якеш и т.н. „Трябва да се махнат бързо.“

Това беше най-важната операция на КГБ, Министерството на отбраната и Министерството на външните работи на СССР през 1988 г. и 1989 г. Тя имаше и кодово наименование. Разработени бяха няколко сценария.

На 3 март 1989 г. унгарският премиер Немет долетя в Москва. От момента на прословутото вече радиоинтервю на Пожгай бяха изминали 5 седмици. Но основната цел на визитата на Немет беше различна и тя щеше да изиграе централна роля в драматургията на цялата преломна 1989 г. Пожгай и Немет предложиха да се прекрати блокадата на границите със западните страни – преди всичко с Австрия, и да започне изтеглянето на съветската групировка от унгарска територия.

Будапеща вече демонтираше съоръженията по границата с Австрия. Министърът на вътрешните работи Ищван Хорват донесе от срещата с шефа на КГБ Крючков в Москва неочаквани впечатления. „Сега нашите гранични заграждения ги вълнуват най-малко.“

На 26 май 1989 г. в Западен Берлин унгарският държавен министър Имре Пожгай отново нарече „позорен“ антифашисткия защитен вал, отделящ ГДР от ФРГ. След три седмици в Будапеща се състоя тържествено ново погребение на останките на Имре Наги и други лидери на унгарската контрареволюция, загинали през 1956 г.

На 6 юли 1989 г. в кабинета на Пожгай зазвъня телефон. Починал е Янош Кадар. 33 години след 1956 г. той ръководеше компартията. Кадар умря в реанимацията на партийната болница в исторически момент, когато Върховният съд на Унгария преразглеждаше присъдите на Имре Наги и неговите помощници.

Събитията в Унгария течеха все по-бързо.

Премиерът Немет, когато разбра за смъртта на Кадър, заедно с Пожгай тръгнаха за вилата на „стареца“, за да изразят съболезнования на вдовицата Мария Кадар. Бяха в дома на заслужилия лидер на унгарските работници за първи път. Немет беше крайно изненадан. Кадар е живял в крайно скромни, направо в спартански условия.

На следващия ден унгарците вече бяха в столицата на съседна Румъния – Букурещ. Жегата беше страшна.

В 7 юли 1989 г. в столицата на Румъния – Букурещ, започна редовното заседание на Политическия консултативен комитет на страните-членки на Варшавския договор. Участваха всички партийни и държавни ръководители, министрите на отбраната и някои членове на администрацията на съответните страни. /Българската делегация се ръководеше от Тодор Живков, в нея беше и министърът на отбраната Добри Джуров./

Преди срещата най-активна дейност развиваха политиците на Унгария и Полша. Чаушеску посрещна унгарската делегация хладно и се обърна към нейния ръководител Немет с „господин“ вместо с „другарю“.

Да не се забелязват пукнатините във фасадата на Варшавския договор, предизвикани от Горбачов, вече не беше възможно. Оформиха се два фронта. От една страна бяха политическите и административни ръководства на ГДР, ЧССР, България и Румъния, а от другата – на Унгария и Полша, зад които стоеше Горбачов.

Чаушеску трябваше да изчака един час Горбачов на летището, който след това на пленарните заседания се шегуваше с делегациите на Унгария и Полша, като демонстративно не обръщаше внимание на „твърдоглавите“ политици от ГДР, Чехословакия, България и Румъния. Накрая започна да разсъждава отново за своята перестройка и края на Студената война. Хонекер не издържа и енергично предупреди Горбачов за „коварството на империалистическите сили, дестабилизиращи социализма“. Унгарците обратно – поискаха „свободна дискусия за правата на човека“ и „демократизиране на политиката“. Чаушеску парира унгарците като заяви, че така наречените „права на човека“ поставят под заплаха „общата линия“.

Горбачов след това се срещна с главата на унгарската делегация на едночасов разговор на четири очи. По този начин показваше своята благосклонност към „гулаш-социализма“ и подкрепа за реформите в Унгария, но мълчеше и правеше гримаси по време на изказванията на другите лидери, които явно не му харесваха. В заключителното комюнике Горбачов и унгарците удържаха победа – в документа се говореше за „безусловно уважение на националната независимост и суверенитет и равноправие и право на всеки народ на самоопределение“. Добре звучащи лозунги, които в контекста на тогавашната ситуация имаха точно определен смисъл.

На 19 юли 1989 г. Войчех Ярузелски стана президент на всички поляци. Генералът получи преимущество само с един глас и само защото някои представители на опозицията при гласуването се въздържаха. Един месец по-късно той поръча на Тадеуш Мазовиецки да формира правителство.

На 24 август Мазовиецки получи пълна подкрепа в Сейма. За него гласуваха 378 депутати, срещу четирима. От този момент правителството на една от най-важните социалистически страни се ръководеше от човек, чиято политическа линия беше католицизмът. Полските комунисти като че ли въздъхнаха облекчено. Сега над тях не висеше отговорността за чудовищното състояние на икономиката. Но място в парламента не намери например новият премиер Мечислав Раковски, един от основните двигатели на реформите.

На 19 август 1989 г. на унгарската граница с Австрия се състоя паневропейски „пикник“. Опозицията от Дебрецен и Шопрон го планираше отдавна. Пожгай, който пое патронаж над събитието, отказа да участва в него, защото складовете в Будапеща и къмпингите на бреговете на Балатон бяха пълни с бежанци – туристи от ГДР, и държавният министър на Унгария не искаше да рискува допълнително изостряне на отношенията с Хонекер. Но Пожгай се беше разбрал с министъра на вътрешните работи Ищван Хорват, че унгарската милиция и граничните войски, ако се наложи, няма да използват сила. Премиерът Немет също беше информиран и се разпореди, че, ако „по време на пикника неколкостотин немци преминат границата няма да възразяваме“.

Унгарското правителство не искаше да изглежда като съучастник на първото масово бягство на Запад след началото на Студената война. В резултат, благодарение на невмешателството на унгарската гранична служба, в течение на няколко часа над 600 немци преминаха през дървените врати и се озоваха на австрийска земя.

В същото време в Москва решенията на бившите държавни съюзници вече не срещаха съпротива. За да благослови коалицията с опозицията в края на август във Варшава пристигна даже шефът на КГБ Крючков. Във Варшава лидерът на опозицията Мазовиецки каза „всичко е наред, причина за тревога няма“. И Крючков се върна в Москва.

И изведнъж Горбачов поиска пренасочване на перестройката в друга посока. Но тук се появи нов проблем – ГДР. През първите 9 месеца в Москва не обръщаха внимание на бягството на източните немци през Прага и Будапеща. В Кремъл вече разбираха, че са предали и загубили ГДР. Ако се вярва на Шеварднадзе, съветското ръководство беше отписало по незнайно какви причини ГДР още през 1989 г. През пролетта на 1989 г. в Политбюро на ЦК на КПСС беше внесен „меморандум, в който се говореше за конфедерация на двете равноправни немски държави с тяхно едновременно излизане от Варшавския договор и НАТО. Но когато през юни 1989 г. Горбачов беше във Федералната република, даде картбланш на канцлера Хелмут Кол: „Правете с ГДР каквото можете“.

...Вечерта на 7 октомври 1989 г. Дворецът на републиката в центъра на Берлин беше празнично осветен. Недалеч на Александърплац събралите се викаха: „Горби, Горби“. По същото време в двореца бяха тържествата за 40-годишнината на ГДР. В кръга на Хонекер бяха Горбачов, Живков и Чаушеску. По същото време министърът на държавната сигурност на ГДР Ерих Милке въдворяваше ред пред двореца.

В 20.24 ч. от Будапеща съобщиха за коренно преустройство на партията, управлявала държавата почти 40 години, и за нейното преименуване в Унгарска социалистическа партия. Отпадна „работническа“. Почти 84 процента от делегатите подкрепиха доброволното отказване на комунистите от властта. Един ден преди това Горбачов всячески се опитваше да не пътува за тържествата в ГДР и каза, че няма да произнесе в Берлин нито една дума в подкрепа на Хонекер. В Кремъл имаха информация, че по време на визитата в Берлин източногерманците готвят щурм на стената. Съветските войски няма да се намесват, заяви на 30 септември съветският посланик Фалин на кмета на Берлин Валтер Момпер.

На 7 октомври стената не беше атакувана. Но всичко останало се сбъдна.

Конгресът на УСРП съобщи за самоликвидирането на социалистическата унгарска народна република.

В Полша ПОРП не само загуби властта, но беше ясно, че няма да просъществува до конгреса си през февруари.

С една дума вървеше тотален демонтаж на социализма, организиран от Горбачов.

По едно време се включи и ЦРУ, но те гледаха да не пречат. Не можеха да повярват, че всичко това се случва.

Какво правеше Хонекер. Когато Горбачов пред немското Политбюро му четеше поредното нравоучение Хонекер не издържа и го постави на място: „а във вашите магазина няма даже сол и кибрит“.

Човекът на Горбачов – Егон Кренц, след това заговорничеше: „Хонекер въобще не иска да сътрудничи – каза на Фалин. Не е изключено на пленума на 10 октомври да го пратим в оставка.“

На 25 октомври във Варшава Бронислав Геремек приемаше посланика на ГДР Юрген фон Цвол. За Варшава ГДР беше гарант, че немският въпрос няма да е повече опасност на полската нация. Но какво щеше да стане след конфедерацията на двете немски държави никой не знаеше. Не е ясно и до днес.

В нощта на падането на Берлинската стена премиерът на Унгария Немет посрещна в компанията на своя испански колега – социалистът Фелипе Гонзалес. Пожгай гледаше ставащото в Берлин по телевизията. Изглеждаше, че всички бариери в Европа вече падат. Но двамата – Немет и Пожгай, двигателите на събитията в Унгария, не подозираха, че вълната ще отнесе не само Хонекер, Живков, Чаушеску, но и тях самите. След 11 месеца, в деня на обединяването на двете Германии, те вече не играеха в политическия живот на Унгария никаква роля.

Горбачов вече нищо не разбираше и нищо не правеше. На 7 ноември 1989 г., когато СССР отбелязваше 72-та годишнина от революцията в Москва имаше манифестация с ракети и танкове. След тях – „организираният народ“ с цветя и балони. Но на 3 километра от Червения площад се провеждаше демонстрация на несъгласните с лозунга: „Този път е за никъде“.

Още 2 години и СССР щеше да прекрати своето съществуване след колосалното предателство на политическия шарлатанин Горбачов. Това обаче беше само началото на края...