САЩ, Англия и Израел срещу Йемен. Думата "нова" не е точна. Тази война продължава поне от 70 години и е хибриден фронт, който САЩ, Англия и Израел откриха във войната срещу Русия, Иран и Китай, и който придобива веднага глобални измерения. Това е истината за войната в Йемен. Започна нова война на СКъм Запада се присъедини и коалиция от други държави, опитващи се да потушат хутите в Йемен, тъй като евентуалната загуба на така наречения Африкански рог ще прерасне в още една геополитическа катастрофа за Запада.

Досега конфликтът в Йемен беше площадка на непряка война между Саудитска Арабия и Иран. Така се интерпретира ситуацията от повечето анализатори, което е доста голямо опростяване на нещата. Защото те са с дълбок корен и тази война всъщност не е спирала от 70 години.

Вероятно съм един от малцината, а може би и единственият жив журналист, който може да направи връзка на миналото и сегашната война в Йемен. И около него..

Ще се опитам да направя това в няколко броя на „Строго секретно“.

... Нищо ново под слънцето. Тази битка е от столетия. От една страна на стратегическия Аденски залив е Сомалия, където вилнеят „пиратите“. От другата страна е Йемен.

По средата минават главните търговски и нефтени маршрути на планетата.

Англичаните са били тук от времето на наполеоновите войни, като тяхната военна база в Аден е контролирала пътя до Индия и обратно.

В средата на ХХ век южнойеменците изпъдиха англичаните, на чието място се появиха СССР и социалистическите страни, в това число и НР България.

Независимост Южен Йемен /предимно сунитски/ получи на 30 ноември 1967 г. и избра социалистически път.

Северен Йемен /предимно шиитски/ пък остана под влиянието на САЩ и Саудитска Арабия.

Оттук нататък това четиво изисква повишено внимание.

Ще ви разкажа отново една история, която е напълно непозната не само заради имената в нея…

…В средата на 70-те години в Южен Йемен, който вече се наричаше Народно-демократична република Йемен, президент беше Салем Рубея Али, генерален секретар на Националния фронт (т.е. главен идеолог) – беше Фатах Исмаил, а премиер – Али Насър Мохамед.

През 1977 г. бях в Аден и имах възможност, като журналист от тогавашния официоз „Работническо дело“, да се срещна с всички от споменатото по-горе ръководство – президента, премиера и идеолога. Задачата беше да се разбере, ако е възможно, какво става между тях, тъй като бяха затънали в типичните за онова време междуособици кой е по-голям приятел на СССР и на социалистическите страни.

От тримата, Али Насър Мохамед за довиждане ми направи интересен подарък – златен /или поне позлатен/ часовник.

Няколко месеца по-късно президентът Рубея Али беше свален и екзекутиран на 26 юни 1978 г.

Президент стана споменатият Али Насър Мохамед, а премиер – идеологът Фатах Исмаил, който през есента стана и генерален секретар на новата Йеменска социалистическа партия.

Спомням си, че от онова посещение в Аден през 1977 г. нямаше как да се върна, тъй като бяха прекратени всички полети до Аден и от Южен Йемен. В Аден ме взеха руснаци с военен самолет до Кайро, където още на пистата ме арестуваха египтяните, тъй като руснаците нямаха права за кацане. След около 10 часа египтяните ме пуснаха, но не забравиха, според местните обичаи да ми вземат всички пари. Но подарения златен часовник ми оставиха (него ми го откраднаха български цигани след 1990 г.).

Междувременно в Южен Йемен междуособиците във върховете продължаваха. През 1980 г. партийният лидер и премиер Фатах Исмаил замина за лечение в Москва. Али Насър Мохамед стана и генерален секретар и напрежението между двете групи растеше.

През 1985 г. Исмаил се върна от Москва и беше избран за секретар на ЦК, което не се хареса на Али Насър Мохамед.

И настъпиха страшни събития, които бяха причина за мое ново посещение в Аден. Ставаше дума за кървавата баня в Аден, разиграла се на 13 януари 1986 г. за заседанието на тяхното Политбюро, след което десетки хиляди йеменци загинаха, инфраструктурата на страната беше унищожена и около 100 000 емигрираха в съседен Северен Йемен.

Каква беше причината? Президентът Али Насър Мохамед губеше позиции спрямо завърналия се от Москва Фатах Исмаил и неговата група „опозиционери“. Страхувайки се да не загубят властта, на 13 януари 1986 г. за 10 часа сутринта на заседанието на Политбюро Али Насър Мохамед не се появи, но изпрати своята охрана, които, влизайки в залата, където бяха всичките „опозиционери“, откриха по тях стрелба с автомати.

„Зала“ е пресилена дума, тъй като ставаше дума за стая 6 х 6 метра, с маса за 13 души, а в единия ъгъл и малка масичка на стенографката. В престрелката (военните знаят какво е да се стреля от 1-2 метра с „Калашников“) „опозиционерите“ бяха избити. Оцеля само Али Ал-Бейд, бъдещият глава на НДРЙемен и на партията.

След тези събития в цялата страна започнаха кървави сражения. Всички посолства, в това число на социалистическите страни, бяха евакуирани. Останаха само пазачи и стажант-дипломати. Никой не знаеше какво и защо става.

По това време – 1984-1990 г. бях кореспондент за цяла Африка – с офиси в Адис Абеба и Хараре.

В тогавашното разпределение на отговорностите в рамките на Варшавския договор, Южен Йемен беше в „българската сфера“, още повече, че някогашната военна база на англичаните в Аден стана важна съветска база заради същите причини, заради които беше важна за САЩ и Англия.

Как стигнах от Адис Абеба до Аден /отново нямаше самолети/, през Джибути и през пролива Баб-ал-Мандеб ще разкажа друг път. Препоръчвам на сценаристите на "Джеймс Бонд" да ми се обадят. Фантазията им е бедна в сравнение с това, което тогава се случваше.

В Аден бях първият журналист, който беше допуснат до „мястото на събитията“, т.е. до стаята за заседание на Политбюро.

Картината не беше много приятна. Мозъците им бяха още по стените. Вероятно не бяха забелязали и отрязания с автоматичен откъс десен крак на стенографката, останал под нейната масичка.

В 3 часа през нощта ме закараха на среща с бъдещия ръководител на НДРЙ Али Ал Бейд, който през цялото време лежеше, не заради неуважение, а защото беше ранен в седалищните части по време на стрелбата на споменатото заседание. Все пак се беше отървал.

Онова, което трябваше да стигне от този разговор до света, стигна. Този път никой не ми подаряваше часовници.

Няколко дни по-късно, на погребението на изпоразстреляните, видях Илич Рамирес Санчес - Карлос (Чакала), с когото се познавахме от няколко години по-рано от Прага, и на който още тогава личеше, че е манипулиран от... Моссад.

През октомври 1986 г. фактически ръководител на Южен Йемен стана Ал Бейд, който се опита да стабилизира страната. Щеше да успее, ако не беше крахът на СССР и социализма. Южен Йемен остана без съюзници и беше глътнат от Северен Йемен, т.е. от САЩ, за да се окопаят още по-здраво в Аденския залив.

Става дума за контрола на морските пътища от Индийския океан, Персийския залив, покрай Аден, през Суецкия канал, Средиземно море и Европа. Един тесен морски пролив, контролиращ половината свят.

Но през 2010 г. в Южен Йемен отново започна съпротива срещу американците и те се нуждаеха от повод да им хвърлят няколко тона бомби. Съчиниха го.

Едновременно, от другата страна на пролива в Сомалия, като по команда се активираха „пиратите“.

Стратегическото значение на Африканския рог не се е променило и до днес. През 1977 г. Картър издаде декрет за създаването на глобални мобилни военни сили, които през октомври 1979 г. бяха официално наречени Сили за бързо разгръщане (RDF).

Районът на тяхното първо насочване бяха Сомалия, Египет, Оман и Кения.

Преименувани на 1 март 1980 г. в Обединени сили за бързо разгръщане (RDJTF) те обхванаха целия Персийски залив, Египет, Судан, Джибути, Етиопия, Кения, Сомалия, Афганистан, Бахрейн, Иран, Ирак, Кувейт, Оман, Пакистан, Южен Йемен, КАтар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Северен Йемен. Това означава, че „отговорността“ им беше от Средиземно море, източния бряг на Африка, до западния бряг на Индийския субконтинент.

Един месец по-късно – през април 1980 г., в отговор на тази геополитическа опасност СССР изпрати свои части в Афганистан. САЩ използваха това, за да плашат, че СССР иска да завладее нефтените залежи на Близкия Изток. Бжежински обяви своя доктрина, че „съветите трябва да останат далеч от Персийския залив“.

Именно това САЩ използваха като оправдание за двете войни срещу ирак – през 1991 г. и 2003 г., и за тяхното сегашно масивно военно присъствие в Персийския залив и подготовката за агресия срещу Иран.

По времето на Рейгън Силите за бързо реагиране бяха превърнати в Централно командване (CENTCOM) – първото ново регионално военно командване на САЩ след Втората световна война.

Централното командване имаше в своята зона за отговорност Афганистан, Бахрейн, Египет, иран, Ирак Йордания, Казахстан, Кувейт, Киргизстан, Ливан, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Таджикистан, Туркменистан, ОАЕ, Узбекистан, Йемен и района от Червено море, Персийския залив и западната част на Индийския океан. Доскоро обхващаше Джибути, Египет, Еритрея, Етиопия, Кения, Сейшелите, Сомалия и Судан, докато всичките 53 африкански държави не преминаха към новото Африканско командване през октомври 2008 г.

CENTCOM беше основната военна сила във войните срещу Ирак – през 1991 г. и 2003 г., и в инвазията в Афганистан през 2001 г. Ирак и Афганистан продължават да са в зоната за отговорност на командването. То има бази в Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман, Пакистан, Централна Азия и до неотдавна в Джибути. Оперативната зона фактически е от Персийския залив и Ормузкия пролив, където преминават 40 на сто от световния нефт, до Аденския залив, откъдето преминават 15 на сто от световното корабоплаване, и до Малакския пролив – откъдето пък преминават 25 на сто от световната търговия.

На този фон ставащото в Йемен и в района е по-разбираемо.

Става дума за световния нефт и за контрола над морските пътища от Индийския океан и Персийския залив, край брега на Сомалия през Аденския залив, Суецкия канал, Средиземно море и Европа.

Това е война, чието изостряне се очакваше отдавна.

Събитията в района на Африканския рог дават основания да се предполага, че САЩ и техните съюзници започват да формират нова система за нефтеното си подсигуряване.

Що се отнася до ресурсите в Африканския рог - с най-големи и висококачествени разполага Южен Судан.

Големи запаси от нефт и газ има в Огаден (Източна Етиопия) и шелфа на Еритрея. При това огаденският нефт беше открит за първи път от англичаните още през 1940 г., заради което до края на 40-те години те не изведоха войниците си оттам.

Сомалия през втората половина на 80-те години, със съдействието на СССР и Китай, беше на т рето място в Африка по проучвания и сондиране на нефт и газ. Но след разпадането на страната тези операции бяха прекратени като архивните данни изчезнаха и изведнъж се появиха в западни фирми, които подновиха нефтеното разузнаване в Сомалия.

Важно е и това, че практически всички нефтени ресурси на Африканския рог са едни от най-висококачествените и евтини в света по себестойност, добив и транспортиране. И на второ място, че в района са разположени нефтопреработващи комбинати и терминали, които са ненатоварени. С една дума, налице са фактори, предопределящи максималната конкурентоспособност на Африканския рог и екваториална Африка в нефтоснабдяването на САЩ. И на трето място, именно покрай Африканския рог от години става транспортирането на 25 на сто от обемите на превозвания нефт за страните от НАТО и Япония.

След тази ретроспекция да се върнем към днешния ден, в който търсенето на споразумение за ядрената програма на иран, войната в Украйна, действията на Саудитска Арабия на нефтения пазар, излизането на Китай на първо място като нефтен вносител и ставащото в Йемен създават нова картина и формират поток, който силно влияе и ще влияе върху световната икономика и геополитика.

В новата геополитическа разстановка на силите изострянето на ситуацията в района беше неизбежно. Йемен отново се превърна в свръхгореща точка. Войната в тази страна отново беше подпалена отвън.

И отново става дума за класическа ситуация в някоя част на света, където навлизат англосаксонците и Израел, използвайки местни марионетки и агенти.

Както споменах, до 1990 г. Йемен беше разделен на две държави – Йеменската арабска република /Северен Йемен/, и Народно-демократична република Йемен – Южен Йемен. Първата, въпреки че е шиитска, се ориентираше към саудитите и САЩ, втората /сунитска/ - към социалистическите страни.

След унищожението на СССР от Горбачов и Елин, Западът бързо си присвои цялото геополитическо наследство на СССР. В 1994 г. Йемен се обедини. Начело застана Але Абдала Салех. Но в новите условия това не реши нещата, тъй като в Йемен са представени двете основни течения на исляма – сунитите 52 на сто, и шиитите 46 на сто. Заради това войната в Йемен сега има и религиозна окраска, както и кланове.

Салех управляваше през 90-те години, докато инициираната от американците „арабска пролет“ не свали и него през 2011 г. САЩ помагаха активно за това и сееха своя хаос.

След свалянето на Салех Йеменският котел закипя още по-силно, което завърши през март 2015 г. с изпъждането на новия президент Абд Раби Мансур Хади.

Тук се появи нов момент. Хади беше свален от новата структура на хутите „Ансар Аллах“, която е считана за шиитска, но която по-скоро е симбиоза на шиитите и сунитите, което за Йемен е нещо ново.

Групировката започна да набира скорост след 2014 г. и извърши триумфално шествие п страната. Властта беше взета, Хади избяга в Саудитска Арабия и започна да призовава САЩ и саудитите да навлязат в Йемен.

Зад хутите застана, както се очакваше, Иран в своето противостоене със Саудитска Арабия.

Развитието на ситуацията в Йемен съпътстваше настъпленията на САЩ срещу Русия и Китай и Иран – превратът в Украйна, инсталирането на ционистката проамериканска хунта в Киев, разпалването на войната в Донбас, въвеждането на санкции срещу Русия, сривът на нефтените цени, което е съгласувана операция на саудитите и Вашингтон, и т.н.

Русия отговори. На 20 януари 2015 г. министърът на отбраната Сергей Шойгу посети Техеран и подписа споразумение за доставка на зенитно-ракетните комплекси С-300.

Иран и по-рано помагаше на шиитите в Йемен. Още на 10 февруари 2013 г. САЩ обвиниха Техеран, че доставя оръжие на една от страните на конфликта в Йемен, т.е. на хутите.

Хутите са военно крило на една от шиитските секти на зейдитите. Названието на сектата идва от името на Зейд Ибн Али, внук на Хюсеин, петият брат на шиитския имам Ал Бакир. Зейдитите живеят предимно на север на Йемен и са около една трета от 25-милионното население на страната. Сунитите са предимно в юга и западната част.

Всъщност хутите бяха в Йемен отдавна, но едва след активирането на САЩ и Саудитска Арабия, в това движение започнаха реалните успехи, взеха страната под контрол и излязоха на границите на Саудитска Арабия и на брега на пролива Баб-ал-Мандеб. Отвъд границата е Източната провинция на Саудитска Арабия, където се добива голяма част от саудитския нефт, и която е населена предимно с шиити. От гледна точка на САЩ и Риад, Иран излезе на стратегически мегаватния пункт на брега на Червено море. Това е и сериозна заплаха на Израел и неговите подводници, минаващи по този маршрут към Персийския залив.

Така се стигна до откритата военна агресия на Саудитска Арабия, САЩ и Израел срещу Йемен.

Саудитска Арабия и редица страни от Персийския залив на 26 март започнаха военната операция в Йемен „по молба“ на избягалия президент Хади за защита от „хутите“. Саудитска Арабия задейства 100 самолета и 150 000 военнослужещи. Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ също изпратиха някакви части. С въздушна подкрепа се появи и Египет.

Но Саудитска Арабия е твърде слаба за да се конфронтира с Иран. За да няма недоразумение САЩ официално заявиха, че войната в Йемен е и „тяхна война“. Всъщност никой не се е съмнявал, че могат да липсват и в тази война.

В момента тази война продължава.

Що се отнася до Близкия Изток – това е още една крачка към пълния хаос в региона. На карта отново е съдбата на целия Близък Изток.