НЛО и тайните на вселената

От края на март започнахме да следим гигантското дифузно слънчево петно AR3615 /1/, което не приличаше на повечето други слънчеви петна. Изглеждаше, че е счупено. Съдържаше повече от 40 по-малки ядра. От тях само няколко ядра са по-големи от Земята, останалите са по-малки, с размерите на Луната. Те са разпръснати на огромна територия от около 200 000 километра /2/.

Необичайната сложност на AR3615 е знак за потенциална опасност. Магнитните полюси, израстващи от всички тези ядра, са компресирани много плътно. Компресията на противоположни полярности може да доведе до експлозивно повторно свързване на магнитни линии, водещо до силно слънчево изригване.

Въпреки че петното AR3615 вече нямаше някои епични измерения /3/, то продължаваше да расте – светлите зони между ядрата постепенно потъмняваха и ядрата се сливаха /3а/.

Това, което се случва там с магнитните полета, можеше да се види дори без специални инструменти, само с достатъчно силен телескоп. Беше ясно, че AR3615 ще изгърми през следващите дни, единственият въпрос беше колко. Тъй като петното беше вече насочено почти директно към Земята, изригването щеше да се почувства.

Което се случи на 23 март. На Слънцето се случи двойно изригване с Х1.1. Слънцето предизвика изригване толкова силно, че бяха необходими две слънчеви петна, за да го причинят.

Дълготрайно изригване от клас Х1.1 започна на 23 март, когато се случиха изригванията на AR3615 и AR3616. Обсерваторията за слънчева динамика на НАСА регистрира двойна експлозия. Това явление се нарича "симпатично слънчево изригване". Симпатичните изригвания са двойки изригвания, които се появяват почти едновременно в широко разположени слънчеви петна, не случайно, а поради невидима физическа връзка. Почти невидими магнитни вериги в слънчевата корона свързват някои слънчеви петна, позволявайки на експлозивната нестабилност да се премести от едно към друго.

Някои симпатични изблици са толкова сходни един с друг, че се смятат за близнаци. Това събитие от клас Х продължи повече от 5 часа, достатъчно време.

Симпатичните слънчеви изригвания не са нови и не са много редки, въпреки че това явление се появи съвсем наскоро, така че би било добре да се замислим за причината за странното явление. Например, Слънцето , да работи с прекъсвания и всеки момент да изгасне за кратко.

На 24 март астронавтите на Международната космическа станция съобщиха, че нивата на радиация внезапно спаднаха с повече от 14%. Какво стана? Това беше изхвърляне на слънчева коронална маса, което изтласка радиацията настрани. Това се нарича "понижаване на Форбуш" от името на американския физик Скот Форбуш, който е изучавал космическите лъчи в началото на 20 век. Това се случва, когато слънчева коронална маса преминава покрай Земята и изблъсква галактическите космически лъчи от нашата планета. Излъчването от дълбокия космос, което обикновено удря космически станции, сателитите и горната атмосфера на Земята, е унищожавано за кратко време. На графиката спадът на Форбуш е показан като скок надолу в броя на неутроните, регистрирани в Геофизичната обсерватория в Оулу, Финландия. Неутроните са добре познат заместител на космическите лъчи. Когато космическите лъчи ударят горните слоеве на атмосферата на Земята, те създават поток от неутрони, който достига Земята. Сензорите в Оулу преброяват тези "вторични космически лъчи" за мониторинг на активността в Космоса.

Седмицата след 27 март спадът на Форбуш беше най-големият от слънчевия цикъл 25 (досега), надминавайки предишния рекорд, регистриран на 3-4 ноември 2021 г., когато мощна канибалска коронална маса намали броя на неутроните с 11%.

Нашият коментар: нашите читатели са запознати с опита на Ръдерфорд през 1910 г. /4/ Ръдерфорд бомбардира с алфа частици златно фолио, получавайки отклонение само с една от около 10 000 частици, докато останалите летят свободно през фолиото, без да губят траекторията си. Въз основа на този опит беше построен и планетарен модел на атома, където в центъра има плътно ядро, което отклонява алфа частиците, а наоколо летят електрони, които не отклоняват нищо.

Сега нека си представим космическото пространство, през което лети космическото излъчване. Плътността на частиците там е очевидно по-малка, отколкото в кюлче злато, следователно, когато такова пространство е бомбардирано с алфа частици, неутрони и протони, сблъсъците и отклоненията там ще бъдат милиарди трилиони пъти по-редки, отколкото в златото. Въпреки това, нека си представим, че плътността на космическото излъчване е сравнима с плътността на златното фолио. Но дори и в този случай короналната маса ще може да отклони една на 10 000 частици, но не всяка пета, така че теорията на астронавтите за "отрицателните слънчеви изригвания" не се вписва в нито една теория.

По-скоро нещо прекъсва от време на време космическото излъчване. Тук може да има три опции:

а) Земята понякога е засенчвана от космическата радиация от някакъв масивен обект, например Нибиру;

б) Слънцето работи с прекъсвания и от време на време излъчването от там спира;

в) магнитното поле на Земята работи с прекъсвания, понякога се изключва за няколко секунди или намалява силата си.

Не знаем кой вариант е правилен, но при всеки от тях е очевидно, че Слънчевата система се разпада и ни очакват "чудеса".

Най-вероятно говорим за микронова.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ