В този брой на това място, вместо уводна статия публикуваме писмо, което преди известно време получих от САЩ, от една американка. Още тогава имах намерение да го публикувам, но се загуби някъде в бумагите. Намерих го чак сега и се чувствам задължен да го предложа на читателите. Едновременно се извинявам на Дебора за закъснението. Ако вече не е късно.

От главния редактор

Дебора Мария Пуласки от САЩ

Тази седмица научих, че умирам. Разбира се винаги съм знаела, че един ден ще умра. Но тази седмица разбрах, че ще умра "скоро". До една година. Никакво дишане, никаква шоколадова торта. Вече никога няма да се притеснявам дали имам бримка на чорапите, когато отивам при шефа, или че съм забравила да изпратя картичка с поздравления на най-добрия приятел на моя съпруг.

На 53 години съм. Това не е много. Бих могла да живея още 30, ако една малка клетка в мен не се беше "развалила". Но 53 години са достатъчни, за да се изживее един добър живот. Достатъчни да се стане пълна личност. Достатъчни, за да сте обичали по безумния начин, когато сте бил млад и по разумния начин, когато вече сте зрял.

Но не искам да говоря за любовта. Искам да говоря за свободата.

Защото обичам свободата повече от всичко друго.

Винаги съм била в политиката на САЩ. Не, това не е точно. Всъщност аз правех политика. Бях в политиката, защото не можех да стоя и да им позволя мирно да отмъкнат целия свят. Познавате тези типове, те нямат мира ако не управляват чуждия живот...

Когато срещна съсед или колега мога просто да кажа "Сайонара бейби" и да го избегна. Но тези са различни, те установяват закони за цялата страна, за целия свят. Те искат да накарат всеки човек по света да ги спазва, постоянно, навсякъде.

Те обичат да правят и налагат тези закони заради силата, властта. Заради контрола. Така, че всички заедно да са важни и да контролират.

Господи, бих искала да съм писател, или голям оратор, или специалист по законите. Но вие ме знаете. Винаги съм била малък работник, малък гласоподавател, звънящ по вратите, присъстващ на срещи, лепящ пликове... Една от онези жени, които виждате постоянно, които никога не са забелязвани, които всъщност не са искали да бъдат забелязвани. Но които винаги са искали да направят света по-свободен, да го държат по-далеч от онези, които искат да го контролират.

Опитвах през целия живот. Как звучи това "през целия живот".

Стремях се към свободата. Исках и моите деца да живеят нормален живот. Да печелят, да живеят както те искат. В рамките на доброто възпитание. Да живеят без да им се заповядва, без да бъдат заплашвани.

Имам две дъщери, около 20-те години. По-малката Еди винаги е била мечтателка. Тя има амбициите, които аз никога не посмях да имам. Като малка искаше да живее на Венера. След като разбра, че Венера не е най-подходящото място, превключи на Марс. След това имаше други мечти. Винаги съм искала Еди да има шанса да "опита"своята мечта. Може би няма да успее. Може би ще се провали. Но нали именно това движи човешката раса.

Но Еди няма да има този шанс. Боже, та тя няма да има шанс даже да построи свой малък бизнес, тъй като е твърде независима. Тя няма да има шанса да вземе своите лични решения, тъй като "те" няма да й позволят.

Когато работех във всички тези предизборни кампании мечтаех, че един ден ще спечеля правото на Еди да постигне своята мечта. Когато мислех за смъртта съжалявах, че няма да видя Еди как реализира мечтата си. Сега не съжалявам, защото знам, че това няма да се случи.

Преди няколко години нямаше да помисля така. Щях да кажа: "По дяволите. Има надежда. Свободата е достъпна. Ще победим". Но онова, което стана през тези години промени нещата. През това време "те" окончателно постигнаха онова, към което се стремяха. Създадоха законите, с които ни правят роби. Направиха го без никой да забележи. Пробутаха закон, с който шофьорската книжка става национален документ за самоличност. Една-две години след моята смърт те ще накарат хората да си носят постоянно картите с всички номера и отпечатъци, със скенирани лични данни, кодирани от тях. Така казват законите. Техните закони. Всичко се събира в някакъв огромен компютър във Вашингтон, където "те" ще знаят всичко за всеки. "Те" наричат това "пилотни програми". Било прекрасно. Някакъв бюрократ в администрацията за социално осигуряване ще решава дали можете въобще да работите?

А другите данни? За вашето здраве също ще се събират във Вашингтон. Някакви хора по всякакво време ще могат да ги прегледат. Вие няма да можете. Те ще могат.

Това е законът. Това те направиха през последните години, пробутвайки параграф или страница към някакъв голям закон, на който никой не обръщаше внимание. Сега става дума само за едно нещо. Става дума за робството.

Те вече са сигурни, че знаят всяка ваша крачка, всяка сделка, цялата ви биография.

Това са модерни фермери, държащи в компютъра всички данни за своите прасета. Та нали им принадлежат. Ще има още много закони, лоши закони, прокарани срещу хората. Защото всеки закон е за да контролира робите.

Другата ми дъщеря се казва Пат. Като всяка майка и аз исках да имам внуци. Сега, повярвайте ми, не искам те да имат деца и моите внуци да живеят в такава страна. Но ако имат деца бих искала техният живот, ако не е свободен, поне да не е тежък. Може би те ще бъдат отгледани като добри граждани. Дано не задават много въпроси. Защото техният живот ще бъде кошмар. Не забравяйте, че следващата стъпка, след като си купят робите или кравите, е да унищожат онези, които създават проблеми или не се държат както те искат.

Но по дяволите с тези внуци. Надявам се, че те ще бъдат упорити, свободомислещи, че ще намерят своя по-добър начин да воюват за свободата. Нека живеят в името на нещо истинско и дълбоко. Ако се борят може би няма да живеят дълго или добре. Но ако трябва да живеят въобще, нека живеят смело! Бедни души...

Помните ли химна "Старият оръфан кръст". Той е постоянно в главата ми откакто разбрах присъдата си. След около година /толкова ми дават/, когато легна за последен път няма да съжалявам за себе си. В деня, в който умра ще мога да кажа, че съм направила всичко, което съм могла. Даже не съм помислила, че бих могла да направя нещо по-различно. Няма да съжалявам, че напускам този свят, създаден от тези политици, от тези алчни хора.

Но моите внуци ще бъдат родени като роби. Боже, за това съжалявам. Съжалявам, че няма да съм до тях, за да ги защитя...

Дебора Мария Пуласки. Разрешено отпечатването за нетърговски цели.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ