Нямаше да седна върху тези редове, ако не бяха написали за Тодор Живков толкова нелепости - политикани - сополанковци, начинаещи журналисти, реститути, хора от някогашното му обкръжение, които изчезнаха, за да се появят там, където едва ли би искал да ги види.

Нямаше да ги напиша, защото всеки опит за оценка на един или друг човек - камо ли на политик, е погрешен и само най-близките му приятели и роднини имат правото да претендират, че могат да обхванат поне частично историческата картина...

Поради това няма да правя оценки, а ще добавя само някои детайли.

Живков ми се обади в началото на 1995 г. (и преди това имах възможността да пътувам с него нерядко по света). "Защо не минете, да се видим?" Четеше "Строго секретно". Намираше в него важни неща. Като например стенограмата за неговата оставка на 8 ноември, отразяваща истината, а не измислиците, фейлетоните за моралната и политическа физиономия на Горбачов, за секретните механизми на манипулирането на света и др.

Често го посещавах. Времето на "Секвоя" имаше своя ритъм, определян от него. Гледаше към спомените. Но се опитваше да разбере и безсмислицата на днешния ден. За бъдещето говореше с песимизъм и питаше къде е инстинктът за оцеляване на този народ.

Явлението Живков беше наистина необикновено. След 1994 г. той пак присъстваше реално в политиката. Чрез своето ... отсъствие. Нали беше постоянният арестант? Въпреки това през "Секвоя" течеше река от общественици, съратници, политици, бизнесмени, чужденци, обикновени хора. Рядко споделяше кой и защо идва. Но търсеше информацията. Задаваше въпроси за причините. И ги съпоставяше с това, което знаеше.

Беше последният след Сталин. Което ще рече, че беше работил във времето на Сталин, Хрушчов, Брежнев, Черненко, Андропов. Надживя ги. С изключение на един - Горбачов. Според Живков Горбачов беше единствената му грешка. В първото си голямо интервю в "Строго секретно" преди няколко години (което всъщност отприщи дигата) това беше ъгловият камък за неговите оценки: "Горбачов беше предател. Каква пародия на историята и до каква степен един сбъркан човек може да унищожи една велика страна и един велик народ. Това е трагедията на ХХ век. Една жалка историческа личност. Реформите на Горбачов причиниха идеологически банкрут, делегитимираха системата, като политик той не разбираше простата истина, че всяка система се нуждае от идеология. Горбачов доведе до дегенериране на кадрите, до деморализиране на обществото, до мафиотски неофеодализъм и до капитализъм в най-уродливото му издание, включително в България."

Днес едва ли има човек, който да се съмнява в тези думи.

На тази тема Живков беше бесен. Не защото е бил лично излъган и унижен, а защото нещо, което е било градено с толкова труд през десетилетия от милиони беше унищожено от един политически аутсайдер.

А Живков не беше аутсайдер. Присъстваше на върха на политиката от 1949 г. до 1989 г. Цели 40 години. Въпреки всичко, въпреки оспорването му, не допусна трагични грешки. Оцеляваше. В България нямаше кървавите бунтове на Берлин, Познан и Будапеща, на Пражката пролет, на полската "Солидарност". Превратът дойде чак през 1989 г. Той беше неизбежен, въпреки че Живков съжаляваше, че не се е опитал да се противопостави.

Както неговото време, така и той винаги е бил авторитарен. Но за разлика от другите оставаше в рамките на политическото приличие, на "правешките параметри", характерни за цялата ни политическа върхушка след 9 септември. Той не позволи да бъде изграден култ към него както при съседите - Енвер Ходжа, Чаушеску, Тито. Надсмиваше им се. Шегуваше се със себе си. Беше прилежен ученик на съветските лидери, техен добър подражател. Не му беше трудно. Политически експлоатираше добре българо-руската духовна и историческа близост. И печелеше от нея за България. Това беше силната му страна, която ще сложи печата под историческата оценка на един живот в един свят на тотално противопоставяне и глобален конфликт.

Въпреки това разбираше нуждата от запазване на баланса между националното и интернационалното, между необходимите разходи (материлани и човешки) и надеждата за по-добро бъдеще. Това беше неговият здрав нюх - да търси баланса. Тази дума той използваше често. Баланс.

Иронично полето му за баланс винаги беше ограничено. По различни причини. Казваше, че всички големи тайни ще вземе със себе си в гроба. Тайни, за които вероятно плати и своята голяма лична цена. Не е изключено, именно заради баланса - неговия и на други. Но все пак гледаше винаги към националните интереси в предоставеното му ограничено поле за маневри. (В интерес на истината Живков все пак сподели някои неща. Към тях ще се върна в бъдеще.)

Балансирането свързваше прекрасно с фактора време. Като никой друг можеше да разпределя ходовете, хората, акцентите и разходите. Казваше, че България трябва да оцелее на всяка цена, а не да се превърне в призрачен фантом на утрешния ден. Беше разбрал опасността, че ставаме общество на омраза, на агония на вътрешното бойно поле. А омразата не ражда деца.

Говорехме за Сталин, Димитров, Червенков, Брежнев, Мао, Чаушеску, Кастро. За Людмила. Ванга. За извънземните. Не използваше никога груб език. Само с малки изключения, и то с ирония. Предимно за "тия новите" - отляво и отдясно. Едва ли е необходимо да го цитирам.

Търсеше и отговори на новото време. "Историческата задача сега е да правим пари - се шегуваше. Глобализирането на света е неизбежно. Но в него има място за всяка нация, която има морална, икономическа и военна сила. Парите трябва да са за българите, а не за чужденците, богатството трябва да остава у нас, а не в чужбина. Знаеш ли, дойде шахът на Иран и го качихме на хеликоптер. Показахме му Девня. И той се шашна. Какво сте направили. А сега искат да я продадат без пари. Ограбват труда на няколко поколения българи."

На пръв поглед странен беше неговият начин на мислене - забавен и глобален. Изглеждаше, че не реагира веднага. На някои въпроси отговаряше чак след 10 минути. "Не мисли, че съм слеротирал, не съм забравил въпроса."

Не беше склеротирал. Помнеше добре събития, личности, даже дати.

Но разбираше, че беше минало времето на големите държавни мъже на ХХ век и беше дошла демокрацията на конфекцията, на посредствеността, на още по-жестокото външно манипулиране. Знаеше, че и той на определени етапи е бил използван. Но даже тогава беше успял да намери баланса.

Наистина беше последният след Сталин. В края на ХХ век. Едно от най-подлите, но и най-предизвикателни столетия в историята на човечеството.

Черпеше... Сипваше си и в свойта чашка, въпреки че по принцип не пиеше. Ръката му понякога трепереше, трябваше да помагам. Веднъж така се заговорихме, че бутилката свърши. "Ех, кога ще свърши всичко това, за да излезем с приятели да се посмеем. Ха-ха-ха."

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ