През 1998 г. следстуденовоенният период приключи тихо. През 1999 г. започва нова ера. На пръв поглед тя няма да се различава съществено от периода на студената война до 1989 г. Но това ще е само илюзорно.

В действителност светът навлиза в ера, с фундаментално различна глобална динамика от предишната ера. Периодът 1989-1999 г. не беше ера. Той всъщност беше пауза между две ери.

През 1999 г. ще започне да се оформя по-нормален, по-естествен свят, в който другите големи сили ще се обединят, за да се противопоставят на американската сила.

През 1998 г. САЩ се занимаваха предимно със Сърбия, Ирак, Северна Корея. През 1999 г. САЩ ще трябва да се занимават с Русия, Китай, Франция и Япония.

Светът все още няма да бъде опасно място, но ще започне плъзгането към неизбежната борба между големите сили.

Две са силите, които ще се обединят за формирането на този свят. Първата е Русия, измъкваща се от демократическия махмурлук и експеримента с либерализма. Втората е Азия, навлизаща в продължителна и мъчителна болест, която ще продължи най-малко едно поколение и ще преобрази вътрешната и международната политика на региона.

В по-широк смисъл евразиатската сърцевина ще бъде подложена на ужасен стрес. Това ще увеличи напрежението вътре в този огромен регион. Но той също ще приближи една към друга евразиатските сили в коалиция, насочена срещу единствената в момента свръхсила - САЩ.

Русия ще бъде първото предизвикателство.

Азия обаче ще бъде най-силното.

Русия постепенно ще си връща статута на свръхсила

Обещанията от 1991 г. се превърнаха в кошмара за руснаците. Падането на комунизма предизвика масивна депресия в руската икономика и унищожи нейното глобално влияние.

През 1998 г. видяхме последиците. Така наречените руски реформатори бяха изхвърлени от властта. Тя се изплъзна и от ръцете на Елцин. Накрая беше избран нов министър-председател, бивш шеф на външното разузнаване на бившия КГБ. Реставрацията в Русия започна.

Личностите не са важни. Не е важен нито Елцин, нито Примаков, който също може да бъде отстранен в близко време. Важно е, че Западът, който инвестираше в Русия, изведнъж разбра, че никога няма да си върне инвестициите и заемите. Русия се оказа твърде голям кокал. Западното инвестиране в Русия беше прекратено. А заедно с него и западното влияние. Руският любовен романс със Запада абортира. Като много пъти в историята на тази страна адорацията на Запада беше заменена светкавично с презрение и подозрение. Западнизиращите Русия личности, узурпирали властта през последните десет години бяха изместени от славянофили, които ще се опитат да ликвидират напълно както западното влияние, така и неговите проводници.

Руските политици сега търсят центъра на гравитацията. През декември 1998 г. този център се оформи в руския шовинизъм и антиамериканизъм. Поводът /но не и причината/ бяха бомбардировките на Ирак. Русия се събуди от кошмара и осъзна, че е загубила своето влияние в света. Именно около това за първи път се обединиха всички политически сили - че загубата на статута на велика сила не може повече да се толерира. Дума-та, контролирана от комунистите и националистите, Примаков и даже Елцин, бяха единодушни - Русия трябва да възвърне своя статут на велика сила. Това е единственият обединяващ принцип, все още действащ в руския живот.

Това взриви руския национализъм. В страна, която практически е неуправляема, могъщият национализъм е единственият начин за спасяването и обединяването на страната.

Никой не може да управлява нито сега, нито в бъдеще Русия ако не приеме националистическата платформа.

Положението в Русия напомня последните дни на Ваймарска Германия. Като не беше в състояние да осигури нито просперитет, нито национална сигурност Ваймарска Германия беше заменена с режим, който използваше националната сигурност като средство да обедини отново Германия и да възкреси нейната икономика чрез военни разходи.

Русия на Елцин загуби цялата си достоверност и не можа да осигури нито просперитет, нито национална сигурност. Някога Германия се фокусира върху Рейнланд, Суденетланд и Коридора Данциг. Сега Русия ще се фокусира върху Украйна, Прибалтика и Централна Азия. Вероятно ще последва масивно нарастване на разходите за отбрана, с цел да се възстанови мощта на страната и да се стимулира икономиката.

Както при Германия, така и при Русия не всички бивши фрагменти на старата съветска империя се противопоставят на реинтегрирането.

На 25 декември 1998 г., точно 6 години след погребението на СССР, Русия подписа договор с Белорус, който по същество положи основата под новия съюз.

През 1999 г. фокусът ще бъде съсредоточен върху Украйна. Ако тя последва Белорус и укрепи федерацията с Русия геополитическата същност на бившия Съветски съюз на практика ще бъде възстановена. Ако Украйна избере Запада, това ще е и краят на Русия.

След това фокусът ще се измести върху Кавказ, Централна Азия и Балтика. Но най-важният проблем през 1999 г. ще бъде Украйна. Предвиждаме, че Украйна ще последва Белорус във федерацията, въпреки опитите на Запада да я спрат.

След това Русия ще влезе в период /на цяло поколение/ на възвръщане на бившите си собствености. Всяка стъпка в тази насока ще води до все по-големи конфликти с други нации. Връщането й към Централна Азия ще я изправи лице в лице със САЩ, които направиха огромни инвестиции в нефтодобива в този регион. Връщането на юг от Кавказ пък ще я сблъска с Иран и Турция.

Но връщането й в западна посока ще бъде най-опасно. През 1999 г. руските войски отново ще бъдат на полската граница, но на Полша, която вече е част от НАТО. Заедно с нарастването на руското давление върху балтийските държави тази граница ще става все по-експлозивна.

Но първата истинска конфронтация ще бъде Сърбия. Русия ще започне да й помага открито и по този начин ще предизвика американската политика в Косово и Босна. Сърбия подготвя нова антиамериканска акция, като изчислява, че САЩ няма да рискуват голяма конфронтация с Русия. А и Франция може да се противопостави на антисръбска интервенция.

Особено опасно ще стане ако Сърбия и Ирак едновременно решат да предизвикат САЩ.

Азия ще търси решения на икономическата болест

Русия няма да представлява глобална опасност, но ще започне да съперничи на САЩ по периферията. Съперничеството ще стартира през 1999 г. и ще продължи поне едно поколение.

Но САЩ ще застанат лице в лице с глобална заплаха заради еволюцията на финансовия процес в Азия. Казваме процес, а не криза. Азия вече не е в криза. Тя е в перманентна болест, от която не може да се излекува.

Азиатската икономическа дисфункция не е криза, а дългосрочно състояние на този континент.

Тъй като някои предвиждат, че Азия ще се съвземе, нека обясним защо мислиме по-иначе.

Същността на азиатската криза е във факта, че правителствата в Азия поддържаха изкуствено ниски лихви, за да стимулират бизнеси, които нямаха право не само да съществуват, но и да се развиват. Но те се развиваха, въпреки че бяха само минимално печеливши, а в някои случаи - и въобще не печелеха. Тези отрасли и производства поглъщаха различните свободни кредити, но продължаваха да ерозират. Накрая не можеха даже да си платят дълговете.

Рецесиите обикновено се задвижват от повишаваните лихви. Растящата цена на парите кара маргинално печелившите отрасли да се преструктурират или да фалират. Това е важен аспект на самодисциплината на капитализма. Въпреки това азиатските правителства успяваха да я избегнат почти 50 години. Те избягваха фалитите, съкращенията, преструктурирането и всичките грозотии на капитализма. Крайният резултат сега е налице - цяла група икономики, които са ужасяващи в своята неефективност.

Ключът е Япония. Япония вкара Азия в актуалната ситуация. Япония трябва да я изкара. Но за да стане това огромните динозаври на японската икономика трябва да бъдат принудени да се преструктурират. Единственото нещо, което може да ги принуди да направят това са по-високите лихви. Но японското правителство продължава да защитава динозаврите като държи лихвите абсурдно ниски. Япония несъмнено иска да предотврати масивен колапс на цялата икономика. Но ако икономиката не колапсира, тя не може да се преструктурира.

С други думи Япония нито може да живее с болестта, която е хванала, нито може да вземе лекарството, което ще я излекува. Това е японската реалност.

Това е агонизиращата дилема в цяла Азия. Неефективността, толерирана години наред нарасна до такава степен, че операцията, с която трябва да бъде ликвидирана може да причини катастрофа.

Социално азиатските общества са напълно неподготвени да платят цената - безработица, фалити, спадащо жизнено равнище, загуба на контрола над чуждите кредитори и инвеститори. Лидерите са в капана между икономическите и социалните реалности. Ето защо те са парализирани. Неефективността се задълбочава, надеждите за растеж абортират, социалното напрежение расте.

Япония е парализирана заради неспособността на нейните правителства да понесат последиците от депресията. Това не е защото японските политици са глупави, както казват някои. Парализата на японската държава се дължи на сблъсъка на японската икономика с японското общество. Не може да има решение без радикално преструктуриране на японския политически ред, който да бъде заменен със структура, имаща възможност да наложи болката на обществото, което не иска да я приеме.

Именно това се опитва да направи Китай, който позволява на икономическите реалности да влезат в неговата икономика. Китай затваря неефективните производства, позволява на безработицата да расте и жизнените стандарти да падат. Предприема и политически стъпки, за да контролира ситуацията. Пекин измества политическата тежест далеч от крайбрежните райони към вътрешните селскостопански региони и променя програмата за държавни инвестиции. Не е сигурно дали Китай ще успее в това почистване на своя дом. Може да се окаже твърде малко и твърде късно. Но комбинацията от традиционно силна политическа воля с известна степен на преструктуриране може да стане модел за цяла Азия.

Това обаче е модел, който може да намали икономическите проблеми, но не и да ги реши. С падането на конкурентноспособността на Азия тя ще трябва да се защитава срещу американската икономическа агресия.

Азия не е в състояние да генерира достатъчно капитал, за да реши проблемите си. Тя не е в състояние да преструктурира икономиките си, за да генерира този капитал.

Азия не може да реши проблемите си. За да направи това тя трябва да се изолира от САЩ и от глобалната икономика. Ще наблюдаваме нарастваща съпротива срещу американските постулати за свободна търговия и либерализиране, както и търсене на собствени решения на проблемите като например използването на японската йена като резервна валута на Азиатски валутен блок или създаването на общоазиатска система за сигурност. През 1999 г. ще започне изграждането на общоазиатски институции.

Китайско-руският съюз ще предефинира света

Усилията на Азия да решава икономическата си болест ще доведе до сблъсък със САЩ на всички равнища.

Най-важният резултат ще бъде възраждането на оста Москва-Пекин, с основна цел да блокират акциите на САЩ в Евразия. По-нататък това сътрудничество ще измъкне Русия и Китай от американското политическо и военно давление, ще създаде политико-военна контратежест на САЩ. 1999 г. ще бъде годината, през която този съюз ще започне да се оформя.

Япония засега няма да се присъедини към руско-китайския съюз, но накрая ще го използва, за да постига концесии от САЩ. В края на краищата обаче и тя ще бъде принудена да влезе в съюза като средство за търсене на реална и логична икономическа алтернатива.

Франция вече открито сътрудничи с Китай и Русия. Това пролича по време на американско-английските бомбардировки на Ирак. Въпросът е каква тежест Франция ще постави върху нова Европа. Няма нищо по-погрешно да се очаква, че еврото ще падне. Еврото е тук и вероятно ще работи доста време. Но френската политика става все по-антиамериканска. Въпросът е дали останалата Европа ще я последва. Още по-конкретно - дали Германия ще последва Франция.

Германия сега е разцепена. Френската политика за нея е привлекателна. Но страхът от Русия продължава да е фактор в Германия, а злоупотребата с него може бързо да дестабилизира новото правителство. С руските войски на полската граница старият германски кошмар - полският въпрос, отново и неизбежно ще се появи. Германия този път е щастлива, че има буфер, но едва ли ще влезе с немски части в Полша /което пък е полският кошмар/. Поради това Германия се нуждае от САЩ като противотежест на Русия и Франция. От друга страна обаче солидно договаряне с Русия, която е вековен потенциален евразиатски партньор, е все по-привлекателно.

Германия сега е в процеса на предифиниране на своята самоличност и на политиката за XXI век. Засега не е ясно каква ще бъде тя. 1999 г. със сигурност няма да бъде годината през която това ще стане по-ясно.

САЩ -

срещу всички

Дойде и редът на САЩ. Вероятно американската икономика ще продължи да се развива. Вероятно цикличното забавяне няма да е така катастрофално, както някои мислят. Те казваха, че американската икономика ще експлоадира заради Азия. Азия несъмнено оказа някакво влияние. Но засега това беше по-скоро маргинално въздействие. Основният фактор беше масивното преструктуриране, което американската икономика извърши първа в света още през 80-те години.

Независимо от по-розовата картина на икономиката външната политика на САЩ ще бъде неопределена. Политиката спрямо Ирак колапсира. Политиката в Сърбия /където в близко време ще последва нова криза/ сега ще срещне съпротивата и на руснаците, правейки американската мисия много по-опасна и много по-нерешима. САЩ не могат да въздействат и върху Северна Корея. Договореностите между Израел и палестинците се разпадат.

САЩ не успяха да изработят външна политика, отговаряща на тяхната самоличност в свят, който все повече се противопоставя на политиката на САЩ.

Това е ключът към 1999 г. Ние сме в свят, който е все по-резистентен на единствената суперсила. Няма втора суперсила, но има няколко други големи сили. Те са в процес на обединяване в съюз, който може не ненапълно да контрадейства на САЩ, но със сигурност рязко ще ограничи американската свобода на действие.

Зад щита на този съюз, изграден около Китай и Русия, ще наблюдаваме нарастващо азиатско интегриране.

Очакваме нарастваща руска регионална активност, китайско вътрешно политическо затягане, опити от другите да използват руско-китайския съюз за свои интереси. Следователно очакваме нов и по-опасен свят.

1999 г. е първата от многото години на нарастващо напрежение и конфликти, въвличащи не само малки играчи, но и водещите сили на света. Това е началото на първото напрегнато десетилетие на XXI век.

- Русия през 1999 г. започва процеса на възстановяване на съветската империя. Най-важният въпрос е дали Украйна ще последва Белорус във възстановяването на СССР:

- Китай и Русия ще вървят към все по-тясно, предимно антиамериканско евразиатско сътрудничество;

- икономиките на Азия няма да се възстановят. Япония ще продължи пързалянето надолу. Същото се отнася и за Китай;

- Китай ще бъде принуден да затегне икономическата си политика и да контролира безработицата и малкия бизнес. Напрежението ще нараства;

- Сърбите, с подкрепата на Русия, ще избутат САЩ и Турция от Косово. Същевременно спрямо САЩ ще има паралелно предизвикателство от страна на Ирак. Военният потенциал на САЩ ще бъде подложен на драматично изпитание;

- основният въпрос в Европа е каква ще бъде реакцията на Германия към нова Русия. Германците ще се опитват да не отговорят на този въпрос, колкото се може по-дълго. Еврото става основният съперник на долара. Имайки предвид евразиатските тенденции във Франция и Германия може да се очаква оформянето на гръбнака на най-голямата сила на XXI век - Евразия, по оста Париж-Берлин-Москва-Пекин-Токио, която ще неутрализира оста Вашингтон-Лондон-Анкара-Тел Авив.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ