Развигор Business Club

По-долу публикуваме изпратено от наш читател писмо, което не отговаря на политическия ни профил на персонално адресираната критика. Правим изключение заради огромната му обществена важност и циничната позиция на управляващата клика към него. Защото писмото е отправено към тях...

***

Моят син е наркоман. Заети с проблемите на оцеляването през последните години нямахме достатъчно време за него. Беше доста взискателен, нервен, трудно намираше връзка с нас. Посетихме с него десетки псевдоневролози, псевдопсихолози и псевдопсихиатри.

Моят син растеше, и все още е жив, в определена обществено-възпитателна система.

Кой сега трябва да носи отговорността за неговата досегашна и бъдеща съдба? Дали само родителите? Сега си давам сметка, че това не е само мой проблем, че в обществото има хора, на които плащаме, за да ни помагат, но те не искат и не могат. Това са банда неудачници.

Синът ми си намери лекарство за своите проблеми. Вече беше пълнолетен. Най-напред старателно укриваше своята “терапия”. Когато ни я разкри вече не можеше и не искаше да се откаже от нея. Но наркотерапията е много скъпа. Стана крадец в собствената си къща. Вече не живее с нас. Самотен, изолиран, вегетира, скъсявайки всеки ден своя провален живот. Не можем да му помогнем, тъй като той няма сили да използва тази помощ...

Става ми страшно, когато на гарата малък наркоман ме моли за някой лев “да си купи храна”. Но става дума за наркотик. Нещо ме хваща за гърлото като си помисля, че и моят син сега с протегната ръка и невиждащ поглед моли някъде за някой лев.

Никога няма да отхвърля собствената си вина. Но съм убеден, че синът ми е типичен пример за действието на цялото ни “ново” общество, на цялата нова българска “обществено-образователна-възпитателна система.”

Ето защо:

- обвинявам възпитателите в детската градина, които си нямат и понятие за различните психофизически конструкции на децата и за средствата, с които трябва да им се въздейства;

- обвинявам директорката и учителите на началното училище, за които по-важна беше фризурата на учениците, отколкото причините за тяхното поведение;

- обвинявам психолозите, които твърде бързо и лесно решиха, че синът ми не е в състояние да учи, тъй като нищо друго не бяха в състояние да измислят, за да се отърват от отговорността за неговото наблюдение;

- обвинявам учителите от средното училище, които безсмислено го изпъждаха от часовете без да си дават сметка, че става дума за нервна свръхчувствителност;

- обвинявам “специалистите” от Министерството на образованието, за които има само едно лекарство - “да го вземеш и напердашиш сериозно”. Питам кой и по какъв начин е оценил педагогическите квалификации на тези хора?

- обвинявам лекарите, хоспитализиращи наркоманите за укриване на информацията за ужасните условия, в които работят и безнадеждните резултати от тяхната работа, за укриване на истината, че в България всички са в ръцете на наркомафията, стигаше до висшите кръгове, че учители, лекари и институции крият главата си в пясъка, че крадат и злоупотребяват с обществените средства, които не искат, защото не са заинтересовани, да се ангажират в борбата срещу причините, а не последствията на наркоманията и наркоманите, които в България вече са няколкостотин хиляди /всъщност никой не знае точния им брой/.

Абсолютно нищо не се прави срещу наркоманията в България. Помисли за това Човеко, когато някое дете с невиждащ поглед /а утре това може да бъде собственият ти син/ те спре на улицата и те помоли за един лев, за да си купи “хляб”, но всъщност ще го даде за наркотик.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ