Стратегическа прогноза на “Строго секретно”

“Строго секретно” беше едно от малкото издания в света, което още преди година и половина предвиди срещата на Борис Елцин с китайския президент Цзян Цзъ Мин. Въпреки отлагането й няколко пъти, тя се състоя на 9 декември 1999 г.

Но много по-важно беше онова, което се случи на тази среща - полагането на основите на стратегическото руско-китайско сътрудничество с антиамериканска насоченост.

Може би за първи път от много време Елцин беше адекватен спрямо обстановката, въпреки че от доста време западните медии точно в този момент искаха да го изкарат неадекватен. Думите му, отправени към Клинтън да не забравя, че Русия разполага с пълен арсенал от ядрени оръжия, че светът не може да бъде само с един “американски полюс”, че ставащото в него ще се диктува от Русия и Китай бяха точни и ясни за онези, които разбират за какво става дума.

Това беше началото на края на постстуденовоенния период, краят на еднополюсния свят и на Pax Americana. Би могло даже да се каже, че това беше крачка към нова студена война.

Този път в Москва ролите бяха добре отработени. Елцин в Пекин (както преди това в Истанбул) играеше “лошото момче” и наруга Клинтън и САЩ. А в Москва Путин играеше “доброто ченге” - все пак връзките със САЩ трябва да се запазят в рамките на приличието.

Елцин отлагаше няколко пъти визитата в Пекин. Той отложи или отказа и други, една от тях в Япония. Но бързината, с която за пореден път го изкараха от болницата и откараха в Пекин доказа отново, че Москва няма никакво време за отлагане, че подкрепата на Пекин става все по-важна.

Китай одобри операцията в Чечения, защото също е разтревожен от активизирането на ислямския фундаментализъм в някои свои провинции. В Пекин добре разбират и какво означава енергийният пробив на САЩ през Турция и Азербайджан към Каспийско море.

Москва се нуждаеше от подкрепата не сама заради Чечения, но и заради онова, което я очаква като още по-сложен икономически период. Заради Чечения Международният валутен фонд спря кредитирането, без което Русия не може да плаща предишните дългове. Москва предупреди Запада, че връзките й с Китай ще се разширяват въпреки всичко и че ще напредва към евразиатския съюз, който е кошмарът на оста САЩ-Англия-Турция-Израел. На 1 декември руския нефтен гигант “Юкос” подписа с Китай договор за удвояване на доставките, което ще даде на Русия годишно 2-3 милиарда долара.

Русия показа, че започва ускорено и широко преразглеждане на своята външнополитическа стратегия и ориентация. Флиртът й със Запада и капитализма се провали. Русия подписа съюзния договор с Беларус. Елцин се срещна с украинския президент Кучма и предложи преструктуриране на 1,8-милиардния украински дълг за руския газ, а след това направо изключи доставките на ток.

Русия укрепва връзките с Индия и Иран, и оказва все по-силно давление върху Турция.

Разбира се, имайки предвид сложното минало на руско-китайските отношения, нещата не могат да се опростяват. Пекин, за разлика от Москва, която подчертава стратегическия характер на връзките, се съсредоточи повече върху медийната подкрепа за трите гранични договора, нормализиращи общата руско-китайска граница и икономическото използване на някои речни острови.

Китай също се нуждае от връзките с Москва заради вътрешни фактори - социалното напрежение, изтеглянето на чуждите инвеститори, разцеплението в партията, проблемите с Тайван и т.н.

В Пекин си дават сметка за слабата вътрешна и международна позиция на Москва. Но поне засега не се опитват да я използват или да диктуват условия. По-скоро ще продължат баланса между Русия и САЩ, основно средство в тяхната външна политика. Едновременно Китай дискретно показа, че е силата, която определя дневния ред не само спрямо Москва, но и към Вашингтон, че Китай и Русия могат да оформят съюза срещу американската световна хегемония.

Атаката на Елцин беше доста по-откровена. На 18 ноември на конференцията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Истанбул Елцин стана и си тръна, след като нарече Клинтън “кучи син”. Онези, които подцениха този момент, сбъркаха. Това беше неслучайна крачка от еволюцията на ставащото в Москва.

Срещата в Пекин вече никой не подцени. Защото все по-ясно се очертават контурите на един огромен геополитически процес. В началото на ХХI век основната тежест на света отново е върху Евразия, върху вътрешната и външна политика на Русия и Китай, при все по-съвпадащ стратегически интерес на двете страни.

През следващата година Русия ще бъде заета с избори. И Китай ще бъде зает предимно със себе си. Същото се отнася за САЩ, Западна Европа и Япония. Светът е във фаза на опасно десинхронизиране.

Вътрешните възможности на Пекин и Москва са твърде ограничени. Ето защо те трябва да се покажат печеливши във външната си политика. Тук изграждането на съюза между тях е гарантирано от обективните им дългосрочни интереси. Това ще ги привлича все повече и ще създава предпоставките да поемат стратегически риск на международната арена. За сметка на САЩ и Западна Европа.

Западна Европа разбира това. Последното сближаване на Франция с Япония (след срещата в Сиатъл) като опит за противопоставяне на търговската доминация на САЩ ще накара да настръхнат “косите” на Белия дом и Лондон.

Защото изведнъж може да се окаже, че стратегическият съюз на Русия и Китай ще се подкрепи от съвпадащия интерес на Франция и Япония. Оттам до оста Париж-Москва-Пекин-Япония са няколко крачки. Германия само това чака.

Дали великият евразиатски съюз вече не се очертава на хоризонта на следващия век?

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ