Global Intelligence Update - Глобален разузнавателен преглед

През 1967 г. комуникационният експерт Уилям Хамилтън се върна от Виетнам в САЩ. По време на войната той беше разработил мрежа от електронни подслушвателни устройства, следящи движението на Виетконг в джунглата. След завръщането на Хамилтън му предложиха работа в Националната агенция за сигурност /NSA/. Още докато работеше там той подготвя софтуерна програма, която да взаимодейства с други компютърни системи. Приложението й в разузнаването означаваше, че притежателят на програмата ще прониква в другите системи без те да разберат това. Три години по-късно Хамилтън постигна целта си - програма, която следи движението на неограничен брой хора във всяка страна на света.

Хамилтън напусна NSA и си купи малка компания с името Inslaw. Дейността й беше да проверява съдебните процеси и да установява дали няма роднински връзки между обвиняемите и свидетелите, и техните адвокати. Хамилтън нарече програмата си Promis. В началото на 1981 г. фирмата му Inslaw вече беше печеливша. Но NSA го обвини, че е използвал средства от агенцията за частно производство. Хамилтън отрече, но предложи Promis на Департамента на правосъдието при условие, че срещу нейното използване той ще получава комисионна и даде копие от програмата за “предварителна оценка”.

По този начин правосъдието и ФБР получиха мощно средство за електронен контрол на живота на милиони хора, за проследяване на парите на мафията и на други криминални дейности. За ЦРУ Promis стана оръжие като огромен шпионски сателит.

Междувременно за Promis разбра и Ърл Брайън, който беше секретар по здравеопазването на Калифорния, когато губернатор беше Роналд Рейгън. Именно Рейгън поощри Брайън да се опита да убеди Иран да използва американската здравна програма Medicare.

По време на визитите си в Техеран той се запозна с израелския шпионин Рафи Ейтан, който беше един от посредниците при доставките на американско оръжие за Иран в рамките на скандала Иран-Контра. Ейтан покани Брайън в Израел. Брайън пък го запозна с възможностите на Promis.

През 1990 г. Брайън пристигна в Израел. За Ейтан едва ли можеше да има по-подходящ момент. В израелските специални служби се водеше битка кой да поеме вината за избухването на палестинската Интифада. Контраразузнаването Шин Бет обвиняваше военното разузнаване Аман, а двете обвиняваха разузнаването Моссад, че не е успял да получи предупреждение от Ливан.

Всичко това и други неща Ейтан обясни на своя гостенин Брайън. Брайън пък му обясни как работи Promis. Ейтан схвана, че Promis може да се използва срещу Интифадата на палестинците. Като начало Promis влезе в компютрите на 17-те офиса на ООП, разпръснати по света. Израел знаеше по този начин всичко, което Арафат планираше. Рафи Ейтан заряза търговията със скрап и се концентрира върху Promis.

Това щеше да го върне в израелското техническо разузнаване с много силна позиция, въпреки че беше освободен оттам със скромна пенсия. С Promis той можеше да спечели цяло състояние. Въпреки че не беше компютърен гений, работата му в Lakam го беше срещнала с експерти, от които сега той се нуждаеше. Ейтан създаде малка група от бивши програмисти. Те декомпонираха диска на Promis и прибавиха някои свои елемента. По този начин никой не можеше да претендира, че Promis е негов патент. Ейтан запази оригиналното име, защото то беше добро маркетингово средство. Но преди да бъде продадена програмата в нея трябваше да се инсталира най-важният й елемент - така наречената задна врата, врата-капан, чип, за който купувачът не знае, но който дава възможност на притежателите на Promis да стигнат до цялата информация, съдържаща се във всеки компютър.

Намериха подходящ човек, програмист от Северна Калифорния, който срещу 5000 долара направи чипа.

Следващият етап беше да се провери системата. Моссад отново избра съседната Йордания, в която се укриваха ръководителите на Интифадата.

Но за да се изпробва Promis някой трябваше да я продаде на Йордания. Това направи фирмата на Ърл Брайън Hadron. Когато инсталираха Promis в йорданския генерален щаб в Оман Моссад откри, че йорданците вече имат разработена от французите система за следене на ръководителите на ООП. По този начин Promis беше тайно включена и към френската система.

Ейтан обаче разбра, че нито той, нито Ърл Брайън имаха възможностите да рекламират Promis в глобален мащаб. Те се нуждаеха от някой човек с международни връзки, с голяма енергия, с доказани умения за преговори и далавери.

На всички тези изисквания отговаряше само един човек, който беше евреин и работеше и за Моссад. Това беше Робърт Максуел...

Максуел не се нуждаеше от много агитиране. Той имаше компютърна компания, чрез която можеше да продава Promis. Ставаше дума за Degem Computers Ltd., която беше в Тел Авив и вече помагаше на Моссад. Максуел позволи на офицери от Моссад, дегизирани като специалисти, да използват офисите на Degem в Централна и Южна Америка. Старият хитрец веднага схвана, че има шанс да направи огромни пари, продавайки Promis и да укрепи своята роля в Моссад.

При последните си визити в Тел Авив Максуел не криеше своите амбиции. Правеше се на некоронован шеф на Моссад. Искаше ескорт, предлагаше обекти за елиминиране. Искаше да се среща с командосите и да посещава техните лагери.

Исканията му бяха отклонявани от Моссад, където започнаха да си задават въпросите дали неговото поведение се дължеше само на мегаломанията или на слуховете, че е използван също от ЦРУ, MI-6, КГБ и т.н. Дали не беше дошъл моментът, в който Максуел вече беше нестабилен и непредвидим, с което можеше да създаде огромни проблеми.

Максуел беше идеалният продавач на Promis. Той осигури необходимата на Моссад ефективност от вратата-капан на програмата.

Започнаха от Гватемала, където откриха връзките между държавната агенция за сигурност, наркотрафикантите и техните контакти в САЩ. Моссад предаде част от тази информация за ФБР и DEA.

В ЮАР резидентът на Моссад в посолството на Израел чрез Promis следеше нелегалния по онова време Африкански национален конгрес. Във Вашингтон хората на Моссад в посолството на Израел използваха Promis, за да влезнат в комуникациите на другите дипломатически мисии.

Същото ставаше в Лондон и други европейски столици. През 1989 г. програмата Promis за 500 милиона долара беше продадена на Англия, Австралия, Южна Корея и Канада.

Максуел успя да я продаде и на полската Държавна сигурност. В замяна поляците позволиха на Моссад да открадне един руски Миг-29. Полският генерал получи 1 милион долара.

Няколко седмици по-късно обаче кражбата беше разкрита от съветски специалисти. Москва отправи остър протест към Израел със заплахата да спре изселването на руските евреи. Израел се извини за “недопустимата грешка” и върна самолета на СССР.

Максуел сновеше из столиците на социалистическите страни. Неговото издателство Pergamon Press започна да издава трудовете на почти всички генерални секретари. Колко получаваше Максуел, до днес не се знае. И дали му плащаха само за това? Скоро след инцидента със самолета Максуел замина за Москва. Официалната причина беше да интервюира Михаил Горбачов. Неофициалната да продаде на КГБ Promis. Чрез вградения инфочип Моссад получи безпрецедентен достъп до компютрите на КГБ и на съветското военно разузнаване.

Максуел беше най-големият провал на всички разузнавания на бившите социалистически страни, включително на българската Държавна сигурност. Зад кулисите се дърпаха и конците на Андрей Луканов и Огнян Дойнов, минаващи през Моссад и стигащи до Лондон.

В Лондон обаче медийната империя на Максуел вече изпитваше огромни проблеми. Ако не получеше необходимите финансови инжекции трябваше да спре дейността си. В City обаче, където досега намираше подкрепа не бързаха да му помагат. Дълбоко в недрата нещата се променяха. В Bank of England и другите финансови институции плъзна слухът, че Максуел вече не е “сигурна инвестиция”. Той беше натискан от неговите израелски “кредитори” да им върне парите, които му бяха дали, за да купи групата Mirror. Максуел им обеща, че ако изчакат ще им ги върне с по-големи лихви. Но те си искаха парите веднага. Максуел трябваше да замине за Тел Авив. Още в самолета получи телефони от кредиторите, обещавайки му да го изправят пред съда в Лондон. Но той вече беше откраднал всичко, което можеше да открадне, включително пенсионните фондове на своите служители. Даже ако продадеше Dagem и купеният от него Maariv нямаше да има достатъчно пари.

Оставаше една възможност - притежаваната от него в Тел Авив корпорация Citex. Максуел нареди на директора й, сина на премиера Ицхак Шамир, да продаде корпорацията. Но отговорът не беше положителен. Последната надежда пропадна. Синът на премиера каза на баща си, че Максуел има финансови проблеми. Шамир, знаейки за връзките на Максуел с Моссад информира шефа на разузнаването Наум Адмони, който свика заседание.

Обсъдиха няколко варианта, но последното решение на Моссад беше да прекъснат всички връзки с Максуел. Той обаче знаеше за агенцията почти всичко. Поради това беше решено Адмони да се срещне с Максуел и да му припомни за неговата отговорност към Моссад и Израел.

Какво стана между тях е тайна. Но само няколко часа по-късно Максуел напусна Тел Авив с частния си самолет. Това беше последният път, когато в Израел го видяха жив.

В Лондон Максуел се опита да спаси вестникарската си група. Обаждаше се и в Моссад на Адмони. За какво си говореха?

Максуел настояваше да му върнат парите, които той им беше дал след като ги открадна от пенсионните фондове.

В тази ситуация Максуел стана голяма опасност за Моссад.

На 30 септември 1991 г. той отново се обади на Адмони и му каза, че ако не му върнат откраднатите пенсионни фондове ще разтръби по целия свят за тайната среща на шефа на Моссад - Адмони, с шефа на КГБ Владимир Крючков /който беше основната фигура в опита за преврат срещу Горбачов/. Срещата на Крючков с Адмони стана на яхтата на Максуел в Адриатическо море непосредствено преди преврата. Моссад се опита да използва ситуацията и обеща на Крючков да използва влиянието си в САЩ и другите европейски държави за “дипломатическото признаване” на новия режим в Москва. Крючков трябваше обаче да нареди всички съветски евреи да бъдат изпратени в Израел.

Срещата беше пълен провал.

Но самото разкритие за нея можеше да навреди на Израел в Русия. И в САЩ.

Именно в този момент в Моссад се стигна до консенсуса за елиминирането, т.е. за убийството на Максуел. Групата действаше с одобрението на премиера Шамир. Присъдата на Максуел беше подписана.

На 29 октомври 1991 г. на Максуел се обади резидентът на Моссад в посолството на Израел в Испания. Каза му да дойде на следващия ден в Испания, тъй като нещата “вече са отработени и няма нужда от паника”. Максуел кацна на Гибралтар, за да се качи на своята яхта Lady Ghislaine. Замина за Канарските острови, за да изчака там “следващите инструкции”.

На 30 октомври четирима израелци пристигнаха в мароканското пристанище Рабат. Казаха, че са водолази и наеха океанска моторница. Заминаха също за Канарските острови.

На 31 октомври Максуел стигна до пристанището Санта Круз на Тенерифе. Вечеря на сушата, в хотел Mency. Към него се приближи един човек. Кой беше той и за какво говореха?

Веднага след това магнатът се върна на яхтата си и изплува в океана. Следващите 36 часа яхтата се движеше между островите, далеч от сушата. Екипажът не го помнеше толкова объркан.

През нощта двама души от изпратената от Моссад група, които с моторницата преследваха яхтата на Максуел, успяха да се качат на борда. Максуел беше на палубата. Обезвредиха го.

Единият инжектира въздух във врата му. Максуел умря след няколко секунди.

Убийците изхвърлиха тялото в морето и се върнаха в своята моторница. Изминаха 16 часа преди тялото на Максуел да бъде намерено.

През нощта на 4-5 ноември проблемите на Моссад потънаха в студените води на Атлантическия океан заедно с Максуел.

Последвалото разследване и аутопсията на испанците поставиха много въпроси. Защо през нощта само двама от 11-членния екипаж на яхтата бяха будни? Обикновено нощната вахта са 5 души. На кого Максуел изпрати няколко факса през последните часове? Защо екипажът толкова дълго не можа да открие, че Максуел не е на борда на яхтата?

Трима испански патолози извършиха аутопсията. Те поискаха органите да бъдат изпратени в Мадрид. Но семейството на Максуел се намеси и настоя балсамираното му тяло да бъде изпратено в Израел, за да бъде погребано. Защо испанците се съгласиха?

Сред “опечалените” на погребението имаше представители на ЦРУ, КГБ и MI-6. В тълпата беше и Луканов. Там беше и една още по-странна фигура - отец Ибрахим, работещ за Държавния секретариат на Ватикана. Неговото присъствие трябваше да потвърди нещо, за което знаеха само във Ватикана и Тел Авив.

Погребението на Максуел беше един от най-добрите примери, за това, че истинското сътрудничество между световните разузнавания няма граници. И че да се извърши едно убийство е достатъчно техният тих консенсус...

...На дневен ред беше Горбачов. И Луканов.

Превратът срещу Горбачов не успя.

Но подготовката за убийството на Луканов вече вървеше с пълна пара...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ