В началото на годината Йоан Павел II изненада всички. Само за три седмици назначи над 40 нови кардинали. По този начин прекрачи лимита на сановниците, имащи право да участват в избора на папа в конклава /conclave/.

За кого ще гласуват членовете на Светия колегиум когато бъдат свикани?

За кардиналите, светът си спомня два пъти: когато папата съобщава кои са новоизбраните и когато се събират във Ватикана, за да изберат новия Епископ на Рим. В Римокатолическата църква няма по-висок сан от епископа. Но католицизмът изгради собствена уникална система за ръководство на тази най-голяма световна религия. Въпреки че в Епископата всички са равни някои имат по-специални задачи. Това преди всичко е Папата, главата на Църквата, слугата на Божиите слуги. С тази функция е свързана най-голямата власт и отговорност. На папата помага нещо като Сенат - колегиумът на кардиналите, нещо като правителство - ватиканската конгрегация и секретариатите, и нещо като парламент - събранието на епископите на цялата църква /съборите/ и на местните църкви /синодите/.

Устройството на църквата не е за обикновените политолози. Въпреки всичко това не е феодална монархия, а силна президентска система. Кардиналите изпълняват в нея ролята на американските електори, но не получават своя мандат от всеобщи избори. Защото колегиумът на кардиналите се определя от самия папа. Кръгът се затваря. Това отваря веднага място за въпроси и спекулации - кого ще изберат за папа онези, които са били избрани от неговия умрял предшественик. Именно с това сега се занимават във Ватикана. Сегашният колегиум почти напълно е от времето на Йоан Павел II, който ръководи Ватикана вече 22 години.

Преди векове Папата беше избиран от народа на Рим и от клира. През XII век изборът беше предоставен на кардиналите. От тогава идва и йерархията на висшите църковни рангове - кардинали-епископи, кардинали-презвитери и кардинали-дякони. Днес това разделение има предимно церемониално значение. Но Църквата не им плаща за правенето на политика, а за ефективна и лоялна защита на нейните интереси. Ватиканските “министерства” се занимават с такива области като науката за вярата, култа, светското духовенство, единството на християните, евангелизирането... С политиката, в нейното най-общо значение, се занимава Държавният секретариат /канцеларията на премиера/ и ватиканската дипломация /нунцията/.

През XIII век кардиналите са били само 30, след 300 години - 70. При Йоан XXIII, в средата на XX век те надминаха 100, а при Павел VI - стигнаха до 120. Този папа реши, че участие в конклава имат само кардиналите, които са под 80 години. Той препоръча по-възрастните да минават в пенсия. Това не се хареса. Върху Йоан Павел II беше оказано давление да отмени наредбите на своя предшественик. Но Карол Войтила повтори след Павел VI - кардиналите-електори могат максимално да са 120, а онези, които навършват 80 години преди датата на смъртта на папата губят право да гласуват в конклава.

И ето, същият Йоан Павел II в началото на 2001 г. връчи кардиналските шапки чак на 44 нови кардинали, т.е. надмина лимита с 15 души. Сега кардиналите под 80 години вече са 135. Възможно е лимитът да бъде вдигнат даже до 150 кардинали.

Но не само с това Йоан Павел II изненада ватиканистите. Защото той направи кардинал и епископа на Могунция Карл Леман, а не направи Юлиан Херанц. Леман се прочу с миналогодишното си интервю, с което предложи папата да бъде пенсиониран. И преди това имаше противоречия с Йоан Павел II. Медиите го нарекоха немския църковен либерал, заради което се говореше, че Германия никога няма да има кардинал, което било отмъщението на Ватикана за непослушанието. Но сбъркаха. Йоан Павел II даде кардиналската шапка именно на Леман, а не на неговия съперник Херанц, симпатизантът на Opus Dei.

Номинациите се ръководят от по-сложна логика. Основният критерий не е една или друга политическа опция, а интересът на Църквата като глобална институция, предотвратяването на разцепленията, балансирането на различните тенденции, така че никоя да не получи надмощие.

Благодарение на това папата има свобода за маневри. Църквата, въпреки че не действа с демократични принципи винаги е избягвала лакомията и така наречените демокрации, действащи според принципа “победителят взима всичко”. Когато умре Йоан Павел II кардиналите трябва да чакат 15 дни преди да се съберат на конклав.. Изборът им е свободен и таен, но не може да продължи дълго, защото застрашава функционирането на Църквата.

Темата за наследника на сегашния папа е табу във Ватикана. Но сериозният световен печат, в това число и католическият, я обсъжда.

Кандидатите за папа обикновено са наричани papabile. Сред тях напоследък се споменават белгийците Годфрид Данелс и Ян Шот, французинът Пиер Ейт, италианците Тетаманци, Рийни и Анджело Содано /държавният секретар, т.е. “премиер” на Ватикана, Винко Пулиция - архиепископ на Сараево /личност като Йоан Павел II/, австриецът Кристоф Шьонборн. Не са големи шансовете на любимеца на медиите архиепископа на Милано йезуита Карло Мартини.

Засега голямата тройка са европейци. Тетаманци, привърженик на Opus Dei, считан за конверватист, Данелс от своя страна се прочу с изказването на неотдавнашната среща на епископите, че ако “Църквата губи влияние, това е добре, защото ще я научи поне на покорство”. Теологът Ейт пък счита Европа за мисионерска територия и е наследник на охранителя на католическата доктрина Рацингер.

Избирането на Карол Войтила за папа прекъсна традицията с италианските папи. Дали църквата е готова да избере папа и извън Европа? Рискът е твърде голям. Но ако се наложи заслужават внимание поне двама кандидати. Това са Лукас Морейра Невеш от Бразилия и Франсис Аринзе от Нигерия. Доминиканинът Невеш е любимец на Йоан Павел II и е критик на марксистката латиноамериканска теология на освобождението, консервативен, но обществено чувствителен.

Чернокожият Арензе пък е считан за майстор на диалога с исляма и има опит във ватиканските учреждения.

Най-често споменаваните papabili не са млади. Не е известно обаче дали кардиналите ще искат временен или дългосрочен папа. За италианците конклавът може да бъде последният шанс за връщането към традицията с италианските папи. За кандидат от посткомунистическа Европа, даже като Мирослав Вълк от Прага, засега няма надежди.

Но всички прогнози са конфронтирани от железния закон на историята - винаги е различно.

Засега Йоан Павел II е все още жив...

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ