След последната си среща с Буш в Петербург Путин най-накрая запита: “Къде този бин Ладен все пак е намерил убежище”.

Този въпрос трябваше да зададе много по-рано след 11 септември 2001 г., а не една година по-късно, когато нещата се промениха драматично във вреда на Русия и на самия Путин.

Буш отново нарече Путин “добър приятел”, но последният се ограничи до съобщението, че са обсъждали “практически всичко между небето и земята”. Там на челно място са били Ирак, НАТО и тероризмът. Путин отново не одобри подготвяната война на САЩ срещу Ирак, и посъветва Буш да се насочи преди всичко към онези, които “финансират тероризма”. Руският президент изрази недоволство и от приближаването на НАТО само на няколкодесетки километра до Петербург.

След срещата си с Буш Путин замина светкавично за Пекин, където се срещна с президента Цзян Цзъмин и новият генерален секретар на китайската комунистическа партия Ху Цзинбао. Подписаната декларация потвърди стратегическото съюзничество между Русия и Китай. В навечерието на визитата в “Женминжибао” се появи статия под заглавието “Китайско-руските отношения, както досега, са по-добри от отношенията на Русия със САЩ”.

След Пекин, Путин отлетя за Делхи, където подписа договор за доставка на самолетоносача “Адмирал Горшков” за Индия и някои други сделки, които ще донесат на руския военно-промишлен комплекс 3 милиарда долара.

Ако Путин посети и Иран ще затвори кръга на онова, което отдавна трябваше да направи - да акцентира външната политика на Русия върху сътрудничеството в Евразия и да търси противотежест на американската глобална атака, още повече, че стратегическите интереси на Русия, Китай, Индия, Иран и Ирак, сега съвпадат.

Всъщност изтрезняването трябваше да започне много по-рано. След 70 години противопоставяне на Америка, надпревара във въоръжаването, идеологическо съревнование, след всички взаимни заплахи кой кого ще погребе, вече 17 години, започвайки от Горбачов, руснаците не могат да се съвземат от щастието, че американците престанаха да се страхуват от тях и даже въобще не се съобразяват с тях. Иначе действаха благородно - върнаха ГДР на Германия, Източна Европа - на Европа, Никарагуа на Щатите, Ангола - на всеки, който поиска, предадоха сърбите, загубиха Балканите, пуснаха американците в Централна Азия.

Какво получиха срещу това? Обещанието на западния свят да допусне руснаците в пазарната икономика и демокрацията. Но демокрацията е само следствие на пазара. Принципите на пазара и демокрацията са идентични - натиск срещу опонента да отстъпи. Победата е пълна само когато конкурентът е разорен, фалирал, подкупен или пратен в затвора. В пазара и демокрацията няма такива понятия като благородна постъпка или благодарност. Само реалната заплаха за интересите на САЩ и Запада ще ги накара да разглеждат сериозно интересите на Русия. Потупването по рамото и думата “приятел” е само за наивниците. От всички руски лидери само Сталин умееше да се пазари със западния свят и върна на Русия всичко, което беше загубила след болшевишката революция. Пазари се, подбивай цената, търси трикове, за да не изпълниш договора - това на Запад се счита за цивилизована форма на дипломация. След 11 септември Вашингтон, готвейки своята глобална атака, започна да купува лоялността на съюзниците. Свали санкциите от Пакистан и Индия, опрости дълговете на Йордания. Но Путин продължаваше да действа благородно, което даже за един о.з. подполковник от КГБ е недопустимо. Разреши на американците да влезат в базите в Узбекистан и да въоръжат неговия съюзник в Афганистан - Северния съюз.

Какво получи? НАТО е пред вратата на Русия, американците са в нейния юг, заплахата от финансов срив заради намаляването на цените на нефта е реална. Следващият път Буш ще нарече Путин не само приятел, но и най-благородният от всички приятели. Което в пазара и демокрацията е най-голямата подигравка.

Разбира се, американецът и руснакът се преструват. Само че Буш се преструва на умен, а Путин - на дурак.

Рано или късно обаче идва моментът на равносметката - за какво бяха разменени интересите на нацията и на бившите съюзници.

За Путин този момент дойде сравнително бързо. През последните седмици той е активен както никога. Някои даже твърдят, че е започнал кампанията за изборите през 2004 година, тъй като заради досегашните си сериозни провали не е уверен в техния изход.

Досега Путин не успя да намери печелившата позиция за Русия. По време на първата му президентска кампания беше започната втората чеченска война и защитата на честта и достойнството на руската армия, възстановяването на териториалната цялост на Русия. Това постави Путин над партиите и техните интриги, над борбата между левите и десните, създаде предпоставки за национално помирение. Повечето руснаци предполагаха, че президентството на Путин ще стане общонационално дело, ще възстанови федералната власт в Чечения, ще последва общонационална борба с престъпността и корупцията, държавата ще си върне контрола в добивните отрасли, ще изпъди олигарсите от кремълските палати.

Те очакваха от Путин победа с голяма буква, възстановяване на реда и справедливостта. С подобна дългосрочна програма за възраждането на Русия Путин щеше да постигне наистина голяма победа. Досега обаче той не успя да създаде единен център на властта. Не успя даже да се справи със “семейството” на Елцин, което контролира правителството и реалната икономика. Административният ресурс, с който разполага Путин вечe не е толкова голям, колкото през 2000 г. А морално-психологическият ресурс на руснаците, очакващи да стане чудото, да имат президент, който ще изправи Русия на крака започна да се изпарява.

Този ресурс във всяка страна е важен. Особено в Русия. Съдбата на руската държавност много повече от другите се е определяла от характера на създалия я народ. Заради това Путин вече няма друг избор и шанс за оцеляване ако не се облегне върху главните особености на руския национален характер.

Някои социолози определят руския човек като “културен епилептоид”, който по много признаци прилича на психически болния епилептик. Епилептоидите имат голямо упорство и внезапен преход от апатия към взрив. Да постигнат велики успехи за тях не е трудно. Охотно започват да работят за другите щом се появи общо дело, от което реално нямат лична изгода. И завършват своя ценностен акт със саможертва, която е нужна преди всичко лично на тях - тяхната душа се нуждае от пречистване.

Такъв е актът в руската култура - висшата форма на самоизраз е саможертвата. Но този акт е необходим и на другите, събуждайки в тях огромен социален заряд.

Други социолози твърдят, че руснаците по природа са колективисти, общуващи, “съборники”, докато на Запад преобладава “атомното” общество, личности, намиращи се в състояние на вечна конкуренция и борба всеки срещу всички.

Това едва ли е вярно. Руснаците се отличават от западните хора преди всичко в разбирането на мисията на човека. На Запад акцентът е върху таланта, в Русия - върху призванието.

Талантът са възможностите на човека, а призванието е неговият дълг в този живот. На Запад всичко се измерва с правата на човека, в Русия - с отговорностите и дълга.

На това се дължи и различното разбиране на свободата при едните и другите. В западното разбиране човек е свободен, когато е свободен. В Русия той е свободен, когато е свободен да реализира своето призвание. Според руснака човек е свободен, когато е щастлив. А щастието не е само когато “те разбират”, но и когато виждаш, че се реализират твоите мечти, като прогреса на държавата, особено ако си участвал в това. Заради това през 30-те години толкова популярна беше “Широка страна моя родная”, в която, толкова свободно дишаше човекът. Но именно в този момент в СССР с политическите свободи не беше най-добре. Това обаче не смущаваше повечето руснаци, защото те виждаха, че се сбъдват мечтите им за страната, в която живееха.

Едновременно отсъствието на частната собственост роди космизмът в руския мироглед. Докато в Европа, погледът на европееца стига до границата на неговия имот, при руснаците стигаше направо до Божия мир. На това се дължеше и висшата духовност на руската литература и космизмът като основен стълб на руската философска мисъл.

Руснаците успяха да създадат велика и самостоятелна цивилизация, защото на тях е присъщ държавнически инстинкт и откритостта на държавническите импулси.

Истина е, че руската мафия, корупцията, хаосът в икономиката също са части от този народ. Но велика Русия все пак не беше създадена от извънземни или само от крепостни селяни.

Но може да настъпи онзи тайнствен момент, прозвучава тръбата и държавническият зов мобилизира всички към подвиг, а нацията - към обща борба. И става чудото - аморфните частици започват сами да се подреждат, околната среда се нагорещява, минава искра и вместо купчина сажди се появява диамантът. Тогава, както казваше Гогол, “цяла Русия е един човек”. Тогава се появява колективизмът, даже братството.

Това е държавническото светоусещане, на което първи обърнаха внимание теоретиците на евразиатството. Руснаците, славяни по етнос и земеделци по основно занятие, станаха една от първите нации от пионери, прокарали в невероятно кратки срокове пътя от Великия Устюг до бреговете на Тихия океан, нещо като “духовни чергари”. Заради това създателите на руската държавност - московските царе, не бяха приемници киевските князе (Киевска Рус беше типична европейска феодална държава), а на хановете от Златната орда.

И като на всеки човек с имперско съзнание, на руснаците е присъщо месианското разбиране на неговото предназначение. Ето защо само бързото възстановяване на всеобщата държавна машина може да изведе руското общество до високо енергийно равнище, да възроди неговото месианство и саможертвеност. Не вертикал на властта, а държавническа машина, опираща се на народа е нужна днес на Русия.

Затова е необходима власт, която да разбира този народ и да постави пред него велика цел, която да възприема като своя.

Само възстановяването на чувството на причастност на всеки руснак към съдбата на държавата може да изведе Русия от сегашния исторически тупик.

Това е огромната дилема пред Путин, който в началото имаше някаква своя програма, която обаче беше поставена на свирепа оценка от руснаците. Според споменатите критерии Путин е критикуван не за онова, което прави, а за несъответствието между това, което прави и някаква въображаема руска схема. Президентът не оправда очакванията, че ще стане диктатор (в началото очакваха да бъде поне Пиночет), критикуват го, че не разкара олигарсите и не предложи мобилизационен модел за икономиката с опора върху национализираните природни ресурси.

Путин засега се опитва да действа прагматично. Вижда задачата си да върне Русия в клуба на великите държави и да осигури на руснаците достоен живот. Дава си сметка, че страната трябва да осъществи мощен икономически скок и да постигне максимална конкурентноспособност в глобалната икономика - почти непосилна задача, ако не прибегне колкото се може по-бързо към морално-психологическия ресурс на руснаците и особеностите на техния национален характер.

Това е дилемата на Путин. Дали ще успее?

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ