На 17 септември, само шест дни след атаката срещу Световния търговски център и Пентагона, президентът Буш подписа секретен 21-страничен документ, в който беше очертан плана за войната срещу Афганистан.

Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд настояваше и за незабавна война срещу Ирак, но за това липсваше “подготовка на общественото мнение”. Ирак беше оставен за втория етап, но в споменатия документ беше отбелязано, че Пентагонът трябва да започне подготовката за нападение срещу Ирак. През следващите девет месеца администрацията превърна Саддам Хюсеин в централен фокус на войната си срещу тероризма.

Този факт е важен, тъй като показва, че САЩ започнаха подготовката за войната срещу Ирак още преди да бяха измислили “връзката” на Ал Кайда с Багдад, която така и не беше доказана.

На 22 септември държавният секретар Пауъл обвини бин Ладен за атаката в Ню Йорк и Вашингтон, което беше повторено от Кондолиза Райс, без каквито и да било доказателства.

Единственото реално нещо беше, че тази война се планираше още след първата, през 1991 г. Оттогава хората в Белия дом и Пентагона искаха да се върнат в Ирак.

Конкретни планове започнаха да се готвят през 1999 и 2000 г., когато сегашната администрация още не беше влязла в Белия дом. Те залегнаха в “Проекта за новия американски век”, който предвиждаше смяна на режима в Ирак. В писмо до президента Клинтън от 26 януари 1998 г. се настояваше за отстраняването на Саддам Хюсеин от властта. В писмо до Камарата на представителите се оплакваха, че Клинтън не е направил това и се добавяше: “Трябва да имаме трайно военно присъствие в района и да използваме силата, за да защитим жизнените интереси в района на Залива”.

Тези писма бяха подписани от Доналд Ръмсфелд, Пол Волфовиц, Ричард Пърл, Дик Чейни и няколко други отявлени милитаристи.

След като Буш влезе в Белия дом, неговата съветничка Кондолиза Райс свика членовете на Съвета за сигурност и ги запита какво мислят за “необходимостта от фундаментални промени в американската доктрина”. “Убедена съм - каза тя - че периодът е аналогичен на 1945-1947 г., когато страхът и параноята вкараха САЩ в студената война със СССР.”

Но Буш не можеше да започне война срещу Ирак без да я обвърже с 11 септември. Войната срещу Афганистан поне имаше някаква връзка с Осама и талибаните. Заради това американските медии започнаха кампания, за да убедят американците, че атаката срещу Саддам ще е част от войната срещу тероризма.

Първото нещо, което Буш съобщи беше, че “той (Саддам) притежава най-смъртоносните оръжия на века”, което предполагаше разоръжаване на Ирак, но не и война срещу него.

На 7 октомври 2002 г. Буш заяви, че “Саддам е мракобесен диктатор, който е пристрастен към оръжията за масово унищожение” и предупреди, че “Ирак има въздушен флот от дистанционно управлявани самолети, които могат да бъдат използвани за разпръскване на химически и биологически оръжия върху големи райони, включително - САЩ”. Ставаше дума за малките тренировъчни едномоторни чешки самолети L-29, 169 от които Ирак купи през 60-те години.

Въпреки усилията на ЦРУ и другите агенции, САЩ не можеха да докажат връзката между Саддам и Осама. Това даже теоретично е невъзможно. Осама е религиозен фанатик, а Саддам изгради в Ирак светска държава, в която обект на преклонение е той самият.

Единственото доказателство за “антиамериканския тероризъм” на Саддам беше предполагаемият опит за ликвидиране на Буш-старши през април 1993 г. Това беше причината за думите на Буш на 26 септември 2002 г. - “този лош човек се опита да убие баща ми”.

Но и през 1993 г. нещата бяха съчинени. Защото само три месеца по-късно, на 26 юни 1993 г., Клинтън проведе наказателна акция и удари с ракети Багдад, убивайки невинни хора. Както се оказа по-късно не е имало никакъв опит за убийството на Буш-старши. С тази информация кувейтското разузнаване прикриваше голяма група трафиканти по границата с Ирак.

Поредното “доказателство” за игнорирането от Хюсеин на резолюциите на ООН беше съобщено от Ръмсфелд на 30 септември 2002 г. Ставаше дума за обстрелването на американски и английски самолети в забранената за полети зона в южен Ирак. Но Ръмсфелд не спомена, че не е имало никаква резолюция, легитимираща тази зона, и че тя беше въведена едностранно от САЩ, Англия и Франция през 1991 г. Франция се оттегли, но американците и англичаните останаха и ескалираха атаките от нея, въпреки че това беше нелегално от гледна точка на международното право.

Тъй като тези “доказателства” се оказаха без покритие, истинските причини трябва да се търсят другаде. Неведнъж анализирахме, че на челно място е нефтът.

Буш и Чейни са от нефтеното лоби. Буш-старши създаде през 1954 г. Zapata Oil, чийто първи сондаж беше в Кувейт. През 1963 г. Буш обедини Zapata с друга фирма и създаде нефтения гигант Pennzoil. През 1966 г. продаде своя дял и стана милионер. През 1998 г. и 1999 г., когато сегашният вицепрезидент Чейни беше шеф на Holliburton Company той продаде на Ирак нефтено оборудване за десетки милиони долари.

Основната цел на Буш-младши също е нефтът.

САЩ се нуждаят от огромни количества. Те може би ще отстранят Саддам, но завладяването на иракския нефт ще бъде много по-сложно. Има голяма вероятност Ирак да подпали кладенците, както в Кувейт през 1991 г. Това ще има огромно въздействие върху цените на нефта. Предполага се, че те могат да стигнат до 80 долара на барел.

След това ще се появи друг проблем. Франция, Русия и Китай имат договори със Саддам за милиарди долари за правата да експлоатират иракските нефтени залежи. Сега те са в застой заради санкциите на ООН. Но тези страни със сигурност ще защитят своите инвестиции. В Белия дом се правят, че не разбират това, което вещае сериозни конфликти в близко време.

Важен е и израелският фактор. Обективно САЩ реализират основните насоки на политиката на Тел Авив. За Израел основен враг сега е Ирак, а след това - Иран. Много от основните играчи в кабинета на Буш са ционисти и са свързани с дясната партия Ликуд - Ричард Пърл, Пол Волфовиц, Дъглас Фейт, Дейвид Урмсер. Всичките са противници на мирните договорености от Кемп Дейвид между Израел и палестинците, и зоват САЩ към война не само срещу Ирак, но и срещу Сирия, Ливан и Иран.

През юли 1996 г. четиримата съчиниха стратегията на тогавашния премиер на Израел Бенямин Нетаняху, според която Израел трябва да отхвърли договора от Осло и концепцията “Земя срещу мир” като анексира трайно Западния бряг и ивицата Газа. Те препоръчваха на Израел да направи всичко възможно за елиминирането на Саддам Хюсеин, като първа стъпка към смяна на режимите в Сирия, Ливан, Саудитска Арабия и Иран.

През ноември 2002 г. премиерът на Израел Ариел Шарон прикани САЩ да атакуват Иран веднага след като приключат с Ирак.

Действат и вътрешни фактори. На първо място е скандалът с фалшифицирането на последните избори за президент на САЩ. На второ място Буш иска на всяка цена да избегне дискусията за връзките му с фалита на енергийния гигант Enron, за растящия огромен федерален бюджетен дефицит, за влошаващата се конюнктура, за изтичането на капитали от САЩ, за ограничаването на гражданските права, оттеглянето от антиракетния договор с Русия от 1972 г., изграждането на националната антиракетна система, неспазването на договора от Киото, за истинските атентатори на 11 септември и т.н.

Заради международната изолация, в Пентагона беше разработена концепцията САЩ да водят войната срещу Ирак сами.

Тази стратегия отговаря и на тактиката от близкото минало. По време на войната срещу Виетнам президентите Кенеди, Джонсън и Никсън взимаха своите външнополитически решения предимно на базата на вътрешнополитическите фактори, а не от гледна точка на глобалната обстановка.

Същото се отнася и за Буш.

Това трябва да се постави и в по-широк исторически контекст. Втората американско-иракска война ще бъде кулминацията на процеса, започнат от САЩ преди 50 години, когато ЦРУ свали законно избрано правителство. Направеният от него през 1953 г. държавен преврат срещу премиера Мосадък в Иран беше началото на поредица събития, които включваха и революцията на аятолах Хомейни през 1979 г. срещу шаха Реза Пахлави и неговия покровител САЩ.

Тази революция унищожи единия от двата стълба на американската стратегия в Персийския залив. Ислямската революция в Иран доведе до нейното преориентиране. След събитията в Иран през 1979 г., САЩ решиха да подкрепят неговия противник, дошлия на власт в Ирак Саддам Хюсеин.

През септември 1980 г. Саддам нападна Иран. Когато се появи опасността, че Иран ще го победи, администрацията на Рейгън, чийто вицепрезидент беше бившият шеф на ЦРУ Буш-старши, започна да въоръжава Саддам, да му дава данни от космическото разузнаване, да го снабдява с прекурсори за биологическо и съставки за производство на химическо оръжие.

Иракско-иранската война завърши с огромни човешки и материални загуби от двете страни, което беше в интерес на дългосрочната стратегия на САЩ и Израел.

През 1990 г. Буш позволи на Саддам да си помисли, че може безнаказано да влезе в Кувейт. Всеки лидер на Ирак след 1920 г. обещаваше да си върне Кувейт и Саддам не беше изключение.

Но САЩ се възползваха от това и разшириха мрежата си от военни бази в Персийския залив. Именно атаката на Ирак срещу Кувейт беше оправданието на САЩ за налагането на военно-политическа и икономическа хегемония в района.

Събитията от 11 септември станаха конкретен повод за разширяването на атаката в района, като този път американците вероятно ще имат бази в древните територии между Тигър и Ефрат.

Обяснението за втората война на САЩ срещу Ирак е същото като за техните войни с Балканите през 1999 г., и в Афганистан през 2001-2002 г.

Защо САЩ нямат никаква стратегия за излизане от Ирак след отстраняването на Саддам? Защото нямат намерение да излязат. След покоряването на Ирак те ще изградят военни бази в тази страна, от която ще доминират целия Близък Изток.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ